Фотография: Profimedia
През февруари тя беше удостоена с награда BAFTA Fellowship за нейния изключителен принос към киното и телевизията. Награда, която за първи път се дава на дизайнер костюми.
"Щастлива съм, че правя това, което обичам, и имам невероятния късмет да си сътруднича с някои от най-талантливите и вдъхновяващи хора в индустрията както зад, така и пред камерата. Поласкана съм, но се чувствам малко стара, получавайки награда за цялостно творчество. О, Боже мой, наистина съм тук от дълго време", споделя с усмивка Санди Пауъл по повод поредното голямо признание в кариерата си.
Открояваща се със своята огнена коса, безупречен стил и изключителен творчески ум, след Едит Хед тя е най-известният и номиниран дизайнер костюми с редица статуетки в архива си, включително и три награди "Оскар" за работата си по филмите "Влюбеният Шекспир", "Авиаторът" и "Младата Виктория". "Костюмите ѝ са хипнотизиращи с красотата си, но също така интерпретират брилянтно историята и доизграждат всеки отделен характер в нея", заявява Джейн Миличип, главният изпълнителен директор на BAFTA.
Пауъл свежда началото на собствената си звездна кариера до ранните си години в експерименталния театър. "Всичко започна с това. Тогава се занимавах с много авангарден дизайн, тъй като имаше проблеми с финансирането. Харесвам рисковите проекти." Това, което обаче харесва най-много в работата си 62-годишната дизайнерка, е процесът на сътрудничество с актьорите и екипа, създаващи един цялостен свят с пълнокръвни герои. И приема като предизвикателство всеки период от време, който не е изследвала досега. Въпреки че с филмите, за които е правила костюми, със сигурност "се е разхождала" непоследователно из различни епохи и десетилетия. Но винаги добавя свой почерк към костюмите, отличаващи се с невероятна естетика и изпипани до съвършенство детайли. Дотолкова, че успява да си открадне своето публично признание отвъд актьорите и режисьорите, за които обикновено са отредени най-силните аплодисменти.
ДЕБЮТЪТ
Режисьорът, който изиграва ключова роля в кариерата ѝ, е Дерек Джарман, с когото Пауъл прави дебюта си в киното, създавайки костюмите за "Караваджо". Техните работни взаимоотношения допринасят за изграждането на Пауъл като професионалист, сблъсквайки се с много силни и плътни герои, нуждаещи се от въздействащи костюми. Първият ѝ по-голям филм обаче е "Орландо" от 1992 г. (по романа на Вирджиния Улф) с Тилда Суинтън в главната роля. Той ѝ печели широко признание и първата номинация за "Оскар". По-късно, когато Мартин Скорсезе я кани в екипа на "Бандите на Ню Йорк", това става нейният билет към мечтаната от всички холивудска сцена. Междувременно започва работа и с режисьора Тод Хейнс, още едно от дългогодишните ѝ професионални партньорства, правейки костюмите за "Златно кадифе" през 1998 г., който пък ѝ носи и първата статуетка BAFTA.
Но как се ражда мечтата за създаване на дрехи, без тя да е свързана с модата? "От много малка се интересувах и предполагам, че започна с правенето на дрехи за моите кукли. Родена съм през 1960 г. и тогава хората сами си правеха дрехите, така че майка ми шиеше за мен и сестра ми. Тя ме научи да шия и скоро след това се опитах да правя неща за себе си. Бях може би на 10 или 11", разказва Санди Пауъл и допълва, че това умение ѝ помага много в работата с кроячите и в моментите, когато сама трябва да направи промени по някой костюм в последния момент. Първата ѝ работа също допринася за този вълнуващ път, по който поема. "Когато бях още в училище, работех в Народния театър в отдела за шиене на костюми. Бях на 16, беше невероятно и за първи път бях в такава среда. Разбира се, метях пода, правех чай, но накрая шиех по малко. Просто винаги съм се вълнувала от дрехи, разказване на истории, филми и представления."
Въпреки че се озовава в най-известния колеж по изкуства – Central Saint Martins, където завършват легендарни дизайнери като Аликзандър Маккуин и Джон Галиано, тя няма амбиции да прокарва свой път в модата. Наслаждава ѝ се сякаш встрани или дотолкова, че да изгради своята лична връзка с нея. Оттам нататък целта е театърът. "Визуалните изображения на сцената и трансформациите, това беше светът, от който исках да бъда част. Всъщност не мислех конкретно за дизайна на костюмите, но това беше светът, който ме вълнуваше", спомня си Пауъл. След това се озовава в Central School of Art and Design, университет, в който се посвещава на изучаването и проектирането на декори и костюми и в който изкарва едва две години. Така и не го завършва, защото започва да работи с хореографа Линдзи Кемп. Някъде по това време решава да се свърже с Дерек Джарман, все по-привлечена от филмовото изкуство. "Открих номера му и го поканих да гледа едно от представленията, по които бях работила. Той дойде и това беше – връща се назад във времето тя. – Дерек беше дизайнер и художник, така че той също се занимаваше с дизайн на декори и костюми и разбираше този свят. Има много режисьори, които гледат на това от напълно различна гледна точка, не разбират процеса на проектиране по същия начин. Те ти дават пълна свобода, което е добре, но е много по-вълнуващо да работиш с някого, с когото можеш да споделяш идеи."
ТАЙНИ ОТ КУХНЯТА
Разглеждане на картини, портрети, четене на дневници, изследване на модата от всички периоди са нещата, които Санди Пауъл прави, преди да пристъпи към създаването на един костюм. Но често е невъзможно да се придържа исторически към определен период, дори и заради съвременните материали, но по-важно е крайното усещане. Например във филма "Пепеляшка" с Кейт Бланшет действието се развива смътно през XVIII или XIX век, но за нейната героиня тя се вдъхновява донякъде от модата от 40-те години на миналия век. Така че харесва това смесване на идеи, време и герои. Когато обаче се прави продукция за реален човек и конкретен отрязък от времето, се налага да бъде максимално прецизна и точна, както е при костюмите на Леонардо ди Каприо и Кейт Бланшет в "Авиаторът". Но и в двата случая костюмите на главните герои се правят изцяло по техен размер и се започват от нулата. Санди рядко започва със скица, а по-скоро първо избира плата, защото той я насочва към силуета и формата. Скиците след това са по-скоро за крояча и шивачите.
"Не е като в модата, където просто правите облекло, което някой човек ще носи, независимо дали му подхожда или не. Тук става дума за създаване на нещо, което приляга на това тяло, на този конкретен човек, който играе своята специфична роля." Понякога някои истории се развиват в продължение на десетилетия, както е с "Ирландецът", и тази смяна на години трябва да се пресъздаде и чрез дрехите. "Ключовото нещо е да се адаптираме – казва тя. – Погрешното схващане за работата в киното е, че е бляскава, но аз не се мотая със своите приятели актьори. Справям се с тяхната несигурност на снимачната площадка и това е нормално. Те трябва да се почувстват спокойни, за да играят. Винаги има безпокойство преди нов проект, но аз се придържам към своите тайни оръжия. Интересувам се от хората. Ето защо върша работата, която върша. Ето защо обличам герои във филми, вместо да се занимавам с мода."
Работейки с Хейнс върху "Карол", адаптация по едноимения роман на Патриша Хайсмит от 1952 г., Пауъл споделя, че е използвала умишлено меки и приглушени цветове, за да създаде атмосфера от този изтънчен откъм мода период. Но много по-специален за нея е "Златно кадифе", отново на Хейнс, защото пресъздава най-важните години от живота ѝ – началото на 70-те. Тогава тийнейджърка, прехласнала се по Дейвид Боуи, тя не можела да си позволи всички дрехи, които виждала около себе си. "Затова направих всичко по силите си, за да опитам да направя свои версии на тях. Така че всичко, което исках да бъда, успях да направя в този филм. Беше страхотно. И всъщност беше по-интересно да направя герой, който е в стил Боуи, а не самият Боуи, защото можех да покажа моята версия." Но вероятно много ще разпознаят влиянието на Боуи и в личния ѝ стил, като подобно на легендарния артист, Пауъл също обича много японските дизайнери. Може би защото хората, на които се възхищава, са тези, които прекрачват границите и имат смелостта да следват собствените си убеждения. Точно като самата нея.
