Фотография: Иван Коловос
Това лято на театралната сцена се появи комедията "Премахни от приятели", която събира актьорите Мария Сапунджиева, Владимир Зомбори, Анелия Луцинова, Деян Ангелов и Катя Иванова под режисурата на Валентин Ганев. Комедия, която отскоро е хит и на лондонския "Уест Енд".
Името на автора ù Стивън Мофат привлича вниманието на Анелия Луцинова, която решава, че си заслужава да поставят пиесата и тук. Така за първи път освен като част от актьорския състав тя влиза в ролята и на продуцент. За привилегията да бъде актриса, за театъра, който ù помага да преработва емоциите си, и за уроците, които все още учи по пътя си, си говорим с това неукротимо момиче малко преди да отпътува за поредното си представление.
Това лято беше премиерата на новото ви представление "Премахни от приятели", където ти влизаш в ролята на англичанката Деби. Как се чувстваш в обувките на своята героиня?
Да, не мога да повярвам, че най-накрая се случи. Освен че е в копродукция с Artvent, аз участвам в художествената част и създаването на самия продукт. За първи път съм от тази страна на процеса, а не просто като актриса. За мен беше голямо предизвикателство. Малко се чувствах като пиле в кълчища в началото. Не можех да повярвам, че се получи това, което съм искала – свежо представление, в което всички актьори са си на мястото, екипът е супер готин и всеки се постара да стане най-доброто. Добре си прекарваме с Деби, моята героиня. Понеже тя е нервна, припряна и истерична, мислех, че е малко равна, но с времето открих хубавите ù неща, видях някаква дълбочина. Проблемът на тази жена идва от проблем, който не е английски. Според мен това са добрите представления. Там има всички неща, които са типични за англичаните, но в същото време има и много общочовешки. Всеки се припознава. На всеки му се е случвало да дава всичко от себе си и да се опитва постоянно да е там за хората, които обича, постоянно да прави най-доброто за тях и те да не го забелязват и в един момент да дойде външен човек, да им каже същите неща, които той им повтаря от години, и изведнъж те да прогледнат и да го виждат него като големия герой. Това за мен е общочовешка тема.
Влади Зомбори играе твой съпруг в представлението. Как се сработихте с него?
С Влади се познаваме толкова отдавна, бяхме заедно в НАТФИЗ. Той е една година по-малък от мен и завърши при проф. д-р Атанас Атанасов. Бяхме ужасно близки с техния клас, прекарвахме цялото си време заедно. С Влади бяхме през две стаи на един етаж в Студентски град, след това при преместването ни в една квартира с приятели се оказа, че отново сме в един блок с Влади и хора от неговия клас. Те бяха на последния етаж, а ние на втория. Една година пак живеехме като закачени. Много си го обичам. След това малко се позагубихме, но при нас тази близост не е изчезвала и не ни беше трудно да се сработим. Даже скоро си пускахме срамни моменти, той сигурно ще ми се разсърди за това, но спорът ни беше любопитен. Като по-малък Влади участваше в един от музикалните формати и аз това въобще не си го спомням. Тогава един наш приятел каза: "Не си ли спомняш, че ти беше там с него на представянето му", а аз: "Не, как така? Не е вярно". Но намерихме видеата и се оказа, че наистина съм била с него на представянето му. Така че сме били по-близки, отколкото вече помним.
Но пък за първи път играете заедно.
Да, за първи път. Готино е. Влади е педантичен и взискателен и тази близост много ни помага, защото може да си говорим откровено. Няма я тази бариера да се чудиш как да подходиш към някого. Ние знаем, че може и да се скараме, да си кажем всичко, но познаваш този човек и той теб и това прави общуването много свободно.
Спомена, че си станала част от предварителната подготовка на представлението. Това помогна ли ти по-лесно да влезеш в процеса?
И да, и не. Помогна ми донякъде, защото имах преднина с факта, че бях чела пиесата доста преди това и повече пъти. Авторът ми е познат като име от страхотен сериал – "Шерлок", с Бенедикт Къмбърбач, и като видях, че това му е първа пиеса, веднага ми се прииска да я прочета. Преди да я взема, ходих в Лондон да я гледам на "Уест Енд", за да съм сигурна, че е добра. Исках да я преживея и като публика. Но в момента, в който започнахме процеса по репетиции, по-скоро ме затрудни, забави ме в един момент, защото да обгрижваш едно представление от съвсем друга страна губи леко фокуса ти върху актьорската работа. Не може да се концентрираш само в това. Комплексно е.
Мислиш ли в тази посока да продължиш, т.е. да се занимаваш и с продуциране? Доколко ти хареса?
Не съм имала такива амбиции и продължавам да нямам, но е имало нещо, което на мен ми е липсвало и сега, когато вече има отворен пазар, може да бъде направено. Не ми харесва това разделение между държавни и частни театри, защото и двата сектора имат какво да научат един от друг, в името на добрия театър. На държавните им липсва малко мисъл за публиката вътре. Те вадят понякога представления, без да се интересуват има ли кой да ги гледа и темите интересни ли са. Докато при частните, особено в началото, когато проходиха, се гледаше само как да се "угоди" на публиката. За мен това винаги е било въпрос на някакъв баланс. Държавните театри според мен имат отчаяна нужда да мислят повече за публиката, а пък частните – от по-стабилни драматургии, по-качествени представления, за да се развиват и вървят напред. Ако имаш драматургия, която е комедия, но хубава комедия, остро написана, не пошла, тя носи стойност на хората и ще сработи. Например "Горката Франция", която играем вече 13-та година. Ние знаем на какво ще се смее публиката, обаче можем да качим нивото и да я изненадаме. В този смисъл мидостави голямо удоволствие "Премахни от приятели" и мисля, че го постигнахме. Не бих била продуцент на всяка цена и да си кажа оттук нататък това ще правя. Не. Аз съм повече от щастлива да играя като актриса, но ако имам правилния текст или видя нещо, което знам, че ще бъде хубаво, с удоволствие бих го направила пак.
Напоследък се правят много комедии. Публиката ли определя това търсене, или просто имаме нужда да гледаме на живота от по-забавната му страна?
Колкото повече продукции има, толкова повече качеството се вдига. Мисля, че публиката има нужда от комедии. Въпросът е, че във всяка една драма, направена добре, ще има доза комедия. По същия начин мисля и за комедията. Не може да съществува добра комедия, без да е стъпила върху много сериозен проблем, който минава в едно изопачено разбиране, което пък носи хумора. Понякога забравяме това с драматичните произведения, което натоварва публиката. Когато изпуснеш да украсиш тъмните преживявания с малко светлина, с доза хумор, за да може да ги преработят, хората започват да бягат от тях. По този начин определят търсенето на комедиите, човек си казва: "Не, не искам да се натоварвам, животът ми е достатъчно труден, искам да се разтоваря, да гледам нещо позитивно". Но ако му дадеш добра комедия, го караш да се замисли и отново да преживява магията на театъра.
Спомена, че се появиха доста частни представления, появиха се нови артистични сцени. Какво предположи това според теб?
Театралната публика не е избягала от салоните, тя си ходи на театър и аз ходя на театър, има много хубави постановки в държавните театри. Но частните представления направиха нещо страхотно, защото имат нови техники в рекламирането на продукта си, по-съвременни са в маркетирането. Имат нови практики да покажат нещо, което е интересно за хората. И най-хубавото е, че вкарват нетеатрална публика в салоните. Някои не разбират, че това е много хубаво за сектора. Човек има нужда да види хубав продукт. Това, което е интересно, вече не е афиш на улицата, трябва да можеш да разкажеш историята и да привлечеш публиката.
А киното къде е в твоя път?
Аз обичам театъра, много е живо. Да снимаш е съвсем различно преживяване и се надявам по някое време да е част от пътя ми. Но не ми е на всяка цена. Знам, че никой нищо не ти обещава, когато започваш да се занимаваш с тази работа, и е огромно удоволствие и привилегия да я практикувам. И съм щастлива, че на този етап се случва. Оттам нататък ще се радвам да снимам нещо готино. Всеки иска.
Извън театъра какво те вълнува?
Много неща ме вълнуват, рядко ми е скучно. Понякога се чувствам асоциална, защото мога един цял ден да си рисувам и боядисвам терасата. Винаги има нещо, което ми е любопитно за правене. Нещо, което искам да видя. Потъвам си в някакъв си мой свят и ми е вълнуващо в него. Аз съм доста тиха и затворена извън театъра. Държа на личното си пространство и си го стискам, преживявам го, моето вътрешно кръгче, в което имам нужда да си почивам. Обичам да си общувам с хора, но съм в двете крайности. Обичам и да съм сама.
Преди време минаваш през курс за випасана. Какво те накара да го направиш и да стигнеш дотам?
Бях чела за випасана на различни места, бях слушала всякакви истории и винаги ме е ужасявало. Имам страх, който е да не бъда затворена някъде, откъдето не мога да изляза. Имам карта за професионален водолаз и понякога ме е обхващал там долу. Това усещане за притискане – има го в много аспекти от живота ми. Може би е страх да пусна контрола. В един момент ми попадна курс, сякаш в правилното време, и си казах, че имам нужда точно от това. И реших да го направя, да преодолея този страх и да го пусна този контрол. Оказа се страхотно преживяване. Не знаех какво да очаквам. Изкарах 13 дни в мълчание. Тръгнах си ден по-рано от другите, защото имах представление и трябваше директно да се върна в другия живот. В началото беше малко стряскащо, обаче разбрах някакви интересни неща. Мислех си, че там ще се справя с проблемите си, а беше точно обратното. Просто се учиш да пускаш. Това, което ще видиш, не е това, което си мислиш, че ще видиш. Нямаш контрол върху процеса. Върнах се много заредена.
По-скоро приемане и осъзнаване, а не бягство от преживяването.
Да. Това е много полезно и често си го напомням. Имах една ситуация, на третия ден. Имах силни болки, а нямах болкоуспокояващи в мен. Там нямаш нищо – телефон, книги, нищо. Бяха ми разрешени 30 минути разходка на ден. С никого не общуваш, практиката е индивидуална. Единствено имаш час с учител, само с него разговаряш за това през какво преминаваш. Моят беше жена и тя ми каза какво да направя, за да се пусна на болката и да видя, че и това минава, и не е толкова страшно да те боли. И от време на време си го напомням. Много е трудно да не бягаш, защото има толкова начини да го направиш.
Би ли го направила пак?
Да, бих. Чакам си момента. Но гледам и да не се привързвам към много практики. Осъзнаваш неща за себе си, но с тях човек трябва да е внимателен, защото ние сме тук, в този свят, и трябва да се научим да го живеем. Много е лесно да си духовен и добър горе в планината, обаче предизвикателствата ни са тук. Предизвикателствата с хората, които обичаме, с най-близките ни, с ежедневните ни проблеми. В един момент трябва да се научим да живеем, да боравим с това, което ни се случва в действителност. В един момент тази практика, която те учи как да не бягаш, се превръща в път за бягство. Сега съм добре да присъствам с тези предизвикателства, които са пред мен. Не искам да си намирам поредното нещо и да бягам, но ще дойде моментът, в който ще искам да го направя заради правилните причини.
Имаш ли си своите инструменти, с които се справяш с ежедневните предизвикателства? Дали ще е дишане, медитация, писане…
Може би има нещо, което е по-работещо – просто да се успокоиш, че не се справяш. Това, което се опитвам да практикувам възможно най-често. Ще ми се да мога да кажа, че съм отработила много неща, обаче няма да е честно. В голяма част от ситуациите се чувстваш като пълен провал, искаш да постъпиш поправилния начин, искаш да направиш всичко добре и в някакъв момент просто се проваляш. Може би да свикнеш с това, че да се проваляш от време на време, е човешко. Работата много ме терапевтира. Истината е, че не знам как бих се справила без това. Сигурно бих потънала. Понякога хората сме много емоционални, целият този свят ни оголва и ни превръща в болезнени нерви, където и да ни пипнат все боли. Ако аз нямах този механизъм да хвана цялата тази емоция, да си я направя на една топка и да я излея в нещо, което е конструктивно, и да я дам в театъра, да мога да я преработя и да я изкарам от мен, сигурно щях да експлодирам. Всичко, което създаваме като изкуство, е това – ние изливаме нещо – било на лист, на платно, през музика. Когато боли, създаваме. И когато е хубаво, пак може да създаваме. Всичко помага, но и това да се отърсим малко от тази болезнена американска култура за успеха. Поставяме си високи критерии, които не достигаме и после страдаме. В някакъв момент трябва да си кажем, че е окей да се провалим, че невинаги ще постъпим по най-правилния начин, понякога ще сме гневни, уморени, понякога няма да сме добри. Всичко това е човешко и не го казвам да го насърчавам, а да се успокоим малко.
Пътувала си по доста интересни места.
Започвам да се притеснявам, защото малко губя страстта си към пътуването. Може би остарявам. Но пък наскоро, доста импулсивно, си купих билет до Япония за рождения ми ден. (Смее се.) Въпреки това ми се иска да правя по-кратки пътувания, да не са дълги във времето. Започва да ми се прибира, което е странно. Ние все си говорим каква кочина е България, а на мен ми става мило – кацам си, начумери ми се таксиметровият шофьор и ми се сгрява душата. Обичам си приятелите, начина, по който общуваме тук. Не сме перфектни, обаче е хубаво, че в моята среда съществува откровеност, еднакво светоусещане. Може би не ми се пътува толкова, защото много го правим с представленията, започвам да се изморявам. Понякога имам нужда от малко баланс. Всеки път си представяме, че балансът е някакво перфектно състояние – да стана сутрин, да тренирам, да пия чай. Но това не е баланс, това е перфектен ден. За мен балансът е по-скоро да имаш дни, в които не тренираш, правиш нещо, което не е полезно за теб, но да имаш и другото – да можеш да се върнеш. Та във връзка с пътуванията – като попътувам малко, после ми се стои. Докато не усетя пак вътрешна нужда. Но е много зареждащо и е хубаво понякога да излизаш от собствения си балон.
Позволяваш ли си да го правиш и тук?
По-скоро гоня всички от моя балон и си оставам сама в него. (Смее се.) Позволявам си от време на време, бягам някъде и си мълча. Потъвам си в мой свят и ми е много хубаво.
