Среща с Далчев

Единствения път, в който съжалих, че съм прекалено млада, беше на 21. В залата на Софийския университет влезе професор Божидар Кунчев. Преподаваше ни съвременна българска литература. Водеше лекциите си така, че нямаше нужда да записвам – всяка негова дума оставаше в мен като белег, скиташе ме през светове, животи и емоции, из които той самият беше бродил като адепт на красивото слово.

Божидар Кунчев ме заведе при Далчев. Не в буквалния смисъл, но именно затова съжалих, че не съм имала възможността да се запозная лично с този поет. Влюбен в неговата поезия, професорът сякаш ме хвана за ръка и каза „Познай го…”. И влюби и мен.

Атанас Далчев е един от най-болящите ни поети. Роден на 12 юни 1904 г., той остава верен на себе си, въпреки несгодите, които му донася неговата откровеност и непримиримост. По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството му е разрушена и Далчеви се евакуират в Лясковец. Три месеца по-късно, на 30 март, бомба опожарява цялото им жилище.

След 9 септември 1944 г. Далчев спира да пише. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание" към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете, поетът е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги.

Това е само кратка извадка от биографията на поета. Но винаги съм вярвала, че истинският живот на един владетел на словото се живее извън рутината и житейските несгоди. Далчев е влюбеният хамалин на старото тържище, заминалият за Америка стопанин, синеокото момче, което слуша как расте градинската трева, замерващият хората с пръст от старите саксии без цветя…

Дали мога да познавам един човек, без никога да съм го виждала? Мисля, че да… Далчев не е куул, найс, бюти и тренди. Той ми е толкова близък, сякаш съм разговаряла с него с часове. На красив български език. Всъщност.., може би това е единственият начин да познаем поета – като го изболим в стиховете му. Познах Далчев, професоре, благодаря…

Художникът и вятърът

На Иван Симеонов

Художникът искаше да нарисува вятъра,

        и рисуваше листа, които излизат лудо от

        пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

        и рисуваше как се струи и проблясва тревата

        в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

        и рисуваше облаци, пръснати в паническо

        бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

        и виждаше винаги, че рисува друго.

 

1977 г.

 

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

 

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

 

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

 

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

 

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

 

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

 

1927 г.

 

Неочакван дъжд

Още ясно уж, а рукна изведнъж.

Ний изненадани се скрихме за минутка

от яростта на неочаквания дъжд

под дървесата, до затворената будка.

 

Под стряхата на тъмния и гъст листак

едно далечно смътно чувство ни обхвана

и както някога, се озовахме пак

две влюбени деца във къщи на тавана.

 

Преплитаха се клоните като греди

и през един разтрог ни гледаше небето.

Глава бе свела върху моите гърди

и беше й зелено-мургаво лицето.

 

Стоехме мълчаливи и съвсем сами

и сякаш заедно за първи път в живота,

и слушахме как в тъмното дъждът шуми

по керемидите зелени на дървото.

 

1971 г.

 

Любов

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

 

Засипваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

 

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

 

Да би дошла и тази нощ…

да би му станала невеста…

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

 

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

 

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

 

1927 г.

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA