Наскоро, в един от любимите ми сайтове – The Cut, попаднах на статията: „Как да стопираме клюките в офиса?"... и леко се изненадах от живото потвърждение, че да одумваш колегите си е простираща се отвъд Балканите привичка.
В статията на The Cut авторът категоризираше появата на клюките на работа като нещо естествено, но по никакъв начин – неизбежно, и генерално съветваше тези, които се разграничават от подобен тип поведение, да намират различни – елегантни – пътечки да кажат СТИГА... от естественото да смениш набързо темата, до това просто да отрежеш рязко някого със: Знаеш ли, много съм зает?
Това, което ми липсваше в текста обаче, бе разчепкването на корена на проблема. А именно, защо хората имат нужда да говорят за теб в твое отсъствие? И защо, въпреки че на повърхността се разграничават от низостта на подобно поведение, вътрешно стигат до момента, в който в някое кьоше, стаичка, 5-минутна кафе-пауза или по време на обяд, решават да споделят „съкровените" си, често не особено позитивни, мисли с трето лице.
По мои наблюдения: За някои клюките са храна за душата, за втори начин да представят себе си в по-добра светлина, за трети възможност да злепоставят друг пред по-високопоставено в йерархията лице.
Каквито й да бъдат целите й обаче, тя е онази гадна черна точка, която повечето адекватни хора отбелязват в тефтера на колегиалността. И за която светът още не е измислил коректор.
Защото клюката е проява на лош вкус, лакмус за завист, контрапункт на етичното, повод за загуба на доверието в един екип. Може би някъде вътре в нас поривите на гадостта усилено нашепват: шушу-мушу, но в офиса, където прекарваме по-голямата част от съзнателния си живот, е добре да броим до 10, преди да разискваме другите. Нали?
Фотография: Freepik
