Лауреатът на наградата „Прицкер”, португалският архитект Алваро Сиза е най-поетичният сред модернистите. Той не се страхува от глобализацията, учи ни да се вслушваме в желанията на хората и насърчава да мислим за бъдещето.
За културата и глобализацията: „Често ми казват, че глобализацията ще унищожи идентичността на всяка страна, включително в архитектурата. Наистина не вярвам в това. Португалия веднъж - през XVI век - вече преживя влиянието на Индия и Китай, но това не я лиши от собствената ù визия. Нещо повече, по онова време, благодарение на Индия и Китай, беше създаден един специален, разпознаваем силует на португалските градове. Те не загинаха, а се развиха и преродиха. И сега ние вече не възприемаме тази архитектура като заплаха. Сега културата, както и тогава, балансира на ръба на запазването на собствената си уникалност и адаптирането към новите тенденции. Това е труден баланс, но съвсем здравословен.”
За способността да се казва нещо повече: „ Още преди момента, в който получа цялата необходима информация за новия проект, аз започвам да правя скици на базата на параметрите, които имам. Дори ако знам, че в този процес всичко ще се промени до неузнаваемост. Обикновено имам асистенти, които снимат терена за бъдещо строителство, тези данни са в компютъра - и веднага започвам да изпробвам всичките си най-луди идеи. Разбира се, по-късно всичко трябва да се промени, защото получаваме повече информация за детайлите на проекта. Но без този творчески полет на мисълта така или иначе не може да се мине. В противен случай, архитектурата ще се превърне в решение на някакъв конкретен проблем (например вписване в мястото) и ще загуби способността си да казва нещо повече.
За това доколко си струва да се гледа напред: „Изумява ме това как архитектите проектират градове и сгради, без да вземат предвид по-нататъшното развитие на мястото. Например, когато човек трябва да изчисли ширината на улиците в сравнително бедни села и градове, трябва непременно да се изхожда от това, че не е обезателно селището завинаги да остане бедно. И че трябва да се взема предвид, че жителите ще се сдобият с нови коли и ще започнат да ги паркират, и че пътното платно трябва да се разшири, за да могат автомобилите да се разминават. Трябва да гледаме поне 10 години напред, та това е толкова очевидно. Да се строят високи сгради без достатъчно места за паркиране е престъпление.”
За чувството на лакътя: „Най-важното за архитекта е не само да забележи как живеят хората, но и как биха искали да живеят. Ако изхождаме само от условията, които са на разположение на хората в момента, качествен скок в градската среда никога няма да бъде направен. Задачата на архитекта се състои именно в това да разбере, да схване желанията и настроенията на хората. Не трябва да има разрив между онези, които проектират, и тези, които ще живеят в тази сграда.
За доброто възпитание: „Ако наоколо има „бели кутии” и имаме задача да построим църква, трябва да работим така, че църквата да изглежда уместно в тази архитектура, а не да имитираме псевдоисторически модели. Да се постигне разлика от заобикалящите сгради е възможно и по друг начин, отколкото да се залага на клишета. Използвайте обеми от други геометрични форми например, оставяйки цвета бял, както е в повечето домове.”
