“Като бременна и майка ще преживееш много нови емоции.Очакват те моменти, изпълнени с любов и тревоги, а измежду тях се прокрадват и много мигове, изпълнени със смях.
Ето и няколко подробности относно живота на бременните и на майките с деца, за които никой не ти е споменавал...”



На първо място горните редове са едно от най-безсмислените и безполезни неща, които ще прочетете, докато чакате дете. На второ - 90% от всичко, което ви попадне пред очите в този период, ще влиза точно в тези категории - “не се отнася до мен” и “по-тъпо нещо не бях чела”. Знаем, повечето събития и развития в живота са строго индивидуални и относителни. Но личният опит, който печели първо място по уникалност, е именно  бременността, а вероятно след това и майчинството. И с риск да пратите прочетеното по-долу в графата “глупости”, ще ви разкажа за моето собствено преобразяване, докато чакам дете.

Но не с цел да ви съветвам за каквото и да било, а по-скоро да ви посоча още един от безбройните варианти (който никога няма да е стопроцентово вашият) и да ви убедя, че по-уютен, достоверен и надежден източник на информация и на мнения от вас самите няма да намерите.

От момента, в който реших, че ще родя и отгледам детето, което нося, започна моята метаморфоза. Началото не беше първият положителен тест, нито “диагноза: един плод, сърдечна дейност, осма седмица”, а мигът, в който осъзнах, че единственият приемлив за мен вариант е именно, че този плод е моето бебе.

За разлика от жените, които се подготвят за двете розови чертички дълго и продължително и засичат другия живот в себе си още през първата му седмица, в моя случай всичко се развиваше ден за ден и на всяка крачка откривах какво съм пропуснала и сгрешила, не знаейки, че съм бременна. И тъй като аз обичам да съм информирана и всички варианти да са ми ясни, никак не беше трудно да се панирам за щяло и нещяло.

Не само, че исках да знам всичко как се случва в тялото ми, какво трябва да е състоянието на бебето всеки един миг от развитието му, но не се и доверявах на един източник. Всичко подлагах на съмнение, включително и предписанията на наблюдаващия ме лекар. Питах Google на български и на английски, четях всякакви листовки и книги.

На интернет форумите гледах несериозно, по-скоро като на “да минава времето”, освен когато имах конкретен въпрос, който търпеше само отговор “да” или “не”. Но и тогава те бяха просто един от източниците ми на информация.

Винаги съм била склонна към перфекционизъм, но в този период тази ми черта се изостри до неузнаваемост. Заедно с любопитството ми. Логиката ми беше “махни ме мен - аз мога да правя каквото си искам с тялото си, мое си е, но детето ми трябва да получи най-доброто от мен”.

Така например се оказа, че има една хранителна съставка, наречена фолиева киселина, която се изписва от ден първи на отчитането на бременността. Гинеколожката ми каза: “Докато решиш дали ще го задържиш, пиеш фолиева киселина”, най-добрата ми приятелка, на която се обадих да споделя, реагира с: “Веднага си купи фолиева киселина”, две седмици по-късно избраният от мен наблюдаващ гинеколог извади кочана с рецепти и ми изписа “фолиева киселина”. И така до степен, че наистина сънувах сюжети с фолиева киселина. И когато за първи път прочетох от какво предпазва плода и че е хубаво да се пие три месеца ПРЕДИ забременяване, ми стана много лошо. Аз започнах да я пия пет месеца след датата, от която препоръчваха прословутата фолиева киселина. После всички докто ри, на които, без да ме питат, споменавах този факт, казваха: “Никоя от майките ни или бабите ни не е взимала, не се безпокой.” Но това хич не ми беше достатъчно. И ще си остане едно от хилядите ми притеснения, докато не видя бебето си.

Досега нямаше сила на света, която да ме накара да се храня здравословно. Нито дреха, нито заветни килограми или форма не бяха в състояние да ме откажат от спагетите, пиците и сандвичите. По-скоро имам непоносимост към плодове, мюсли и други полезни храни. И не знам кой на кого трябва да е благодарен - детето ми на мен, че заради него си смених целия режим, или аз на него, че най-накрая посегнах към киселите млека, зеленчуците и рибата. Казах си: “няколко месеца все ще издържа”. И така неусетно започнах да правя какви ли не жертви за бебето.

И колкото повече растеше коремът ми, толкова по-реално изглеждаше това дете. Освен център на тежестта ми, започна да се превръща и в център на всекидневието ми. Като разбрах, че съм бременна, казвах, че детската стая ще е шумната спалня, която гледа към кръстовището, за да свиква бебето от малко с градските неудобства.
Днес се опитвам да убедя бащата, че трябва ние да се преместим там, а детето да се настани в спокойното помещение към вътрешния двор. За разлика от мен той не ще и дума да става и се придържа към първоначалния план. Един неоспорим минус за мен при бременността е чакането. Може разни сълзливи сайтове и книги да ти казват “гордо си развяваш бременното коремче” и “това е една любовна история, една мечта, която оживява”, но за мен преди всичко е тревожно чакане. Чувала съм се как казвам, че искам да имам видеозон вкъщи, за да мога, като ми хрумне, да виждам какво прави бебето вътре в мен. И докато бащата го възприема като част от чувството ми за хумор, аз си го мисля съвсем сериозно. Може би затова не пропускам препоръчано ми изследване, и то при проверени доктори. Но така или иначе времето ми минава много бавно. Първо чаках дванайсетата седмица заради първия 3D ехограф и резултатите от него, после седемнайсетата заради теста на кръвта за генетични увреждания, после двайсет и четвъртата, за да не се говори вече за спонтанен аборт, а за преждевременно раждане, после двайсет и седмата, за да надхвърли бебето един килограм, после трийсет и четвъртата, за да е минимална нуждата от кувьоз, трийсет и седмата, за да се говори вече за раждане, сигурно после следва и нетърпението да се роди. Изобщо си е едно тревожно броене.

В непреодолимото си желание да знам всичко как се случва и как изглежда вътре в мен, си изградих безотказна цедка на информацията. Например бягам като опарена от книги с глави “Ще бъде ли нормално моето дете”. Защото аз обичам да ми се обяснява на моя език, но дистанцирано и близко до научното. Не съм морон и знам, че няма термин “нормално дете”. Има генетични проблеми. И предпочитам да ми бъдат изредени и описани като на средно интелигентен модерен зрял човек, а не като на седемнайсетгодишна жена от XIX век. Единствената книга, която оставих като редовно четиво, е “Какво те чака, когато чакаш дете”. Тя е изцяло по моя вкус.

По същата логика подминавам и коментари на лекарите като “малка и неспокойна матка”. Малка и неспокойна спрямо какво? Нали след като бебето се развива голямо и здраво, домът му го следва и съответно е с най-подходящите за него размери. И ако то е активно и буйно, пространството около него ще е същото. Така се научих да не обръщам внимание на бабини деветини като “носиш си корема напред като за момче” или “не си се изпъпчила - момче ще е”.
Само че, аз бях убедена, че ще е момиче и пари спечелих от няколко баса.
Включително и от бащата, който се включи в общия хор с: “В рода ми всички имат момченца - и нашето ще е момче”.
Да, ама не.
Така и открих, че интуицията ми е най-надеждният информатор.

А що се отнася до чувствата на майчинството, не се усещам още майка, за да говоря за тях. Знам, че съзнателно и подсъзнателно обръщам внимание на неща, които никога преди не са ме интересували, и го правя за детето си. Като например изострям слух, като чуя “записване за детски градини” или “имунизационен календар”, вместо да сменя канала.
Оглеждам се за маршрути с проходимост за детски колички и наличието на подлези. Маркирам по пътя си магазини за бебешки стоки и добре изглеждащи ясли. Сигурно всичко това следва логиката “досега не ми е трябвало, не съм му отделяла от вниманието си”. Но също така виждам, че го правя аз, но не и бащата.
Мога да продължа до безкрай с големите и малките, неочакваните и подозираните женски преживявания по време на бременността. Но вместо това предпочитам да повторя или потретя, че за мен единственият общовалиден извод е, че всичко в този период е най-индивидуалното, уникално и крайно относително изживяване.