Любовта е един стадион

Кажи ми какво е любовта?” - попитах го, докато ми казваше „Чао” на вратата. „Любовта е -  замисли се за кратко той - нещо като футбола. Изобщо с футбола мога да ти обясня всичко, но сега нямам време.” И отиде на работа. А аз останах в леглото му да разтягам главата си с размисли. Не е да нямам понятие от футбол. Но връзката не можах да открия. А може ли главата
ми да е една футболна топка и от много ритане по нея да е вече захабена? Какви ли не любови си играха с нея...
Защитници, вратари, център-нападатели... Изкарваха я в аут, слагаха я на тъчлинията и я връщаха отново в играта, до следващото изкарване, някои пък така си пазеха вратата от мен, така я пазеха... Един поне успя да вкара гол с главата ми. Вратата на този мач представляваше ритуална зала с леличкакоментатор, която с престорен гланареждаше: „Започва да гори едно огнище... Ще вземете ли тази жена за ваша законна съпруга...” Но това са минали работи. Често след такива мачове идват и други, в които получаваш червен картон и оставаш дълго на резервната скамейка. Днес не съм много сигурна какво точно е любовта. В късметчетата към кафето често има обяснения какво е, но всичките те са толкова претенциозно-философски и в крайна сметка не стигат до единно мнение. Не ги харесвам аз тях. Харесвам едно стихотворение на Георги Господинов, което е озаглавено „Любов”: „Да сънуваш всяка нощ жената, до която лежиш”. „На мен ми се е случвало” - каза човекът, който отиде на работа, а аз леко изтръпнах. Случвало му се е? Преди мен? Защо все искаме да сме първи? „Случвало ми се е, да, вече четвърта нощ те сънувам”, каза. „Но това не е всеки ден”, със скрито щастие се опитах да опровергая усещането му за любов. „Е, ти спиш от четири дни до мен...”. Вярно... И това не мога да съм сигурна, че е любов. Това си има друго име: НАЧАЛО. Началото, в което всеки иска да е любов. Всеки иска да е перфектен, да се погрижи за другия, да не се отдели от прегръдката му. Постепенно това начало става среда, грижите се позабравят, мръсното бельо не се крие по кошове за пране, а се оставя по пода, онова сладко безпокойство се превръща в скучно спокойствие, а човекът от твоите сънища рязко излиза от тях. За тези неща е абсолютно забранено да се мисли в началото. Но когато вече си бил футболна топка много пъти, ужасно се
притесняваш накъде пак ще те изрита любовта. И така се завърта всичко. Любовта е един стадион. Колкото и да тичаш по него, той все е кръгъл. И все се връщаш там, откъдето си тръгнал. В НАЧАЛОТО. В следващото начало. И се сещаш, че предния път си забравил да кажеш едни много важни думи. И се заричаш, че този път ще ги кажеш. И докато се чудиш как, пропускаш времето, озоваваш се в средата и вече не си толкова сигурен в истинността им, и пак си мъл-
чиш. Една голяма наша актриса ми разказа, че майка й я е възпитала така: Винаги, когато й се прииска да каже „Обичам те”, да го казва. Независимо дали й се струва рано. И тя го спазвала.
Във всеки миг, когато го почувстваш, трябвало да се казва. Вчера, докато готвех на момчетата, облечена с фланелка на “Ливърпул”, заради него, само заради него, а той, вместо да гледа съсредоточено мача на любимия си отбор, ми помагаше в кухнята, пак не го казах. А пак ми беше
в главата. И пак се ядосах, че ще изпусна началото. Ако всички имахме такива майки като на голямата наша актриса, която ми каза най-важното нещо за изминалата година, така да ни научат тези наши майки, да казваме свободно „Обичам те”, дали светът нямаше да бъде значително по-щастлив? Хайде да се учим сами тогава. Обещавам, по време на следващия мач на “Ливърпул” ще го кажа. Дано не закъснея.

от Ваня Щерева