Особености на КЛЮКАТА

Обсъждането на другите разтоварва, сближава, създава доверие и гради имидж. То е вирус, който покосява и мъже, и жени, при това не разпознава беден и богат, млад и стар

Всички обичат да го правят, но малцина си признават. Освен полезно обаче разпространяването на слухове може и да е много опасно.

КЛЮКАТА И СКУКАТА ДВИЖАТ СВЕТА.
Понякога от скуката се ражда клюката.
Но не е задължително. Понякога клюката се ражда от злобата. Тази злоба, която кара определени хора да се чувстват значими, защото са причинили някому страдание. Може да е за миг, а може и да е за цял живот. Страдание, което неминуемо изпитваш, когато чуеш или прочетеш за себе си абсолютната неистина.
Не тази, която те забавлява, а тази, която те наранява. И наранява не само теб, а и другите около теб. Съпруг, деца, майка, баща. Знам ли, може би злобата и скуката са сиамски близнаци – уродлива шегичка на природата.
Клюката, твърдят учените, е хубаво нещо. Освобождава, сближава, социализира, създава доверие. Да клюкарстваш означава да контролираш личния и професионалния си живот. Да бъдеш успешен, с две думи. Но едно е да градиш имидж върху клюките за себе си, друго – да рушиш на чужд гръб. Всъщност за другото си има друго име – интригантстване.
Признавам, аз обичам клюките. Нали затова са приятелствата – да можеш да си клюкарстваш на свобода. Замислете се каква част от разговорите ви извън офиса – а и в него – се въртят около новини от политиката, културата, икономиката, работата и каква част – около личния живот на другите. Какво излиза? Съотношението вероятно е 20 към 80. Така е, много по-лесно и забавно е да коментираш другите, отколкото каквото и да било друго. Включително и себе си. Всяка жена знае какво удоволствие е да излезеш с приятелки и да обсъдиш всички, за които се сещаш. Познати и непознати. Или пък да захапеш телефона и да не го пуснеш половин час. А после да се почувстваш по-добре, защото си изхвърлил душевния си боклук в чуждо кошче. Хубаво е да научиш, че и други изживяват драмата, която се случва на теб в този момент. Само клюката може да ти даде това знание. Разбираш, че не си изолиран случай. Разбираш как другите са се справили. Анализираш и току-виж си намерил решение, което е добро за твоя казус.

КЛЮКАТА Е МНОГО ПОЛЕЗНА.
Прави те един от всички. Част от твоя живот всъщност е част и от живота на много други хора. Твоят страх е и нечий друг страх. Твоята радост е и нечия друга радост. Клюката е онази невидима нишка на живота, която обвързва всички хора, без те да го съзнават. Разпространяването й е латентно удоволствие, споделяно от мнозина и признавано от малцина.

КЛЮКАТА Е ЗАРАЗНА.
Вирус, който пъпли по жени и мъже, без оглед на социално положение, възраст и занятие. За някои тя е начин на живот.
Познавам хора, които просто не могат да си държат езика зад зъбите. Идва им отвътре. Не го правят нарочно, просто това е техният начин да бъдат интересни, забавни, комуникативни.

КЛЮКАТА Е НЕЩО НОРМАЛНО.
Естествено състояние на човека.
Импулс, на който никой не може да удържи. Сещам се за една велика мисъл на фантаста Любен Дилов. „И да се гордееш, че си българин, и да не се гордееш, пак си оставаш българин. Затова по-добре да се гордееш!” Същото е и с клюкарстването. И да си признаваш, и да не си признаваш, ясно е, че го правиш, затова по-добре да си признаваш. А може и да се гордееш. Въпрос на съзнателен избор. На себеизразяване.
Представете си следната ситуация: срещате непознат човек, разговаряте с него и се разделяте. Какво е първото нещо, което правите? Споделяте новите си впечатления с някой близък. Нищо лошо. Той обаче вероятно ще предаде вашите впечатления на друг, когато има повод да го направи. Човек след човек и ето я веригата, по която се разпространява информацията. Тя е субективна по своя произход и рано или късно ще се видоизмени. В какво? В слух.  Впечатленията, които почиват на факти, ще се обогатят с предположения, които почиват на вашата проекция за този човек. Над тази проекция ще се насложи следващата. И така може да се стигне дотам, че първоначалната информация съвсем да не може да се познае. И това ако не е клюкарстване, кое е?

КЛЮКАТА НЕ Е ВЪПРОС НА ПОЛ.
Клюкарят и мъже, и жени. Например имам познат, който е ходеща и постоянно обновяваща се енциклопедия за живота на всички около него. За този човек разпространяването на информация е съставна част от общуването му с другите. Имам и приятелка, която незнайно как научава всичко за известни и не толкова известни хора, изградила е стройна система за архивиране на информацията в главата си и просто чака удобен момент, за да отвори файловете. И двамата обаче са по-скоро забавни в усилията си да пръскат клюки, отколкото досадни или пък вредни.
Те не са опасни. Или поне така си мисля.
Далеч по-отвратителни са онези знайни  и незнайни поданици на злостната клюка, които просто не могат да заспят, ако не засипят някого с дребнодушието си. Странно. Когато чуя нещо невярно за себе си, никога не мога да стигна до източника. Или този, който ми го предава, е самият източник, без да го съобщава, или разпространителят е такава невиждана мижитурка, че никой по веригата на препредаване вече не си спомня кой е той.
Преди няколко месеца например съзнателно и съвсем доброволно напуснах работата си. Решение, което взех лесно, предвид обстоятелствата, които се създадоха. След няколко дни една, вече бивша, колежка се обади разтревожена, за да пита дали съм добре, след като до нея стигнал слух, че съм много болна. Искрено се учуди, че съм вкъщи и се чувствам прекрасно, защото подреждам пъзел с двете си дъщери. Не можа да си спомни кой точно й е съобщил лошата вест за моята грозна диагноза, но беше сигурна, че точно това е чула. Забравих за този случай в мига, в който приключих разговора. „Развален телефон”, казах си.

НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ ЕДИН СЛУЧАЙ,
в който научих неща за себе си, които никога не са ми се случвали. Първата ми реакция беше на неразбиране. Как е възможно? Кой го е казал? Защо? Не успях да си отговоря, а и нямаше кой да ми помогне да си подредя пъзела. Започнах да въртя наум всички имена на хора, които биха могли да са го направили.
Влязох в задънена улица. Просто нямам логическото мислене на следовател от хитов холивудски криминален сериал, за да стигна с една улика до престъпника.
А този, който го е направил, е точно такъв. Анонимен престъпник, изпитал перверзно удоволствие от деянието си. В следващия момент изпитах гняв.
От безсилие. Да се защитя, да реагирам адекватно. Но какво означава адекватно? Да го открия и да му разбия устата? Не става. Нито съм агресивна, нито отмъстителна. Оттам преминах в презрение – какво друго ми остава, когато срещу себе си имам човек, който се чувства щастлив в злобата си?
Женската ми интуиция подсказва, че този човек ме познава добре. Не е от най-близките ми хора, защото те са малко и са доказали, че мога да им имам доверие, но със сигурност е някъде там – в широката ми социална среда. За някакъв момент траекториите ни са се пресекли. Може би съм прекъснала или изкривила неговата. Със сигурност има причина, която не мога да отгатна, дори да прекарам няколко безсънни нощи. Едно е сигурно – този, който си разрешава да пуска грозни слухове, е дребна душица. Човек, който не е успял да създаде нищо, което му носи удоволствие. Затова е избрал по-лесния начин – да разрушава нещо чуждо. Избрал е за себе си пътя на тихата агресия. Харесва му да атакува отдалеч, да потрива доволно ръце зад ъгъла и да се хихика злорадо.
Каква ли щеше да е разликата в реакцията ми, ако знаех кой е този нещастен човечец? Дали щях да обмисля добре ответния си удар? Едва ли. Най-вероятно щях просто да го зачеркна от списъка с хората, с които общувам. Но дори и тогава няма гаранция, че всичко ще е наред. Всъщност истината е, че никой няма защитна стена срещу клюките. Факт е, че всички обичаме да клюкарим, дори и да не си го признавме, но никой не обича да бъде клюкарен.
Изходът е един – спомни си онази велика сентенция: „Не прави на другите това, което не искаш да ти правят на теб”. Простичко, нали?