Животът на другите

“Напоследък сме заети да наблюдаваме “Животът на другите”  лошо живян или лошо изигран”

Опитвам се да вадя от главата си парчета от отиващата си година. Искам да направя проверка. Дали наистина се е случило нещо важно. Първото, което ми изплува, е един олимпийски златен медал. Само един. Никога не сме имали толкова малко. Вместо да имаме повече нататък, ние бързаме да наречем „руска свиня” един много сгрешил човек, чиято съвест и без това е повредена за цял живот от нещастието, което причини на няколко човека и на себе си. Искаме масово да отиде в затвора, да се слее с престъпниците, докато стотици други престъпници са на свобода само защото до имената им не стои етикетът „световен шампион” и те са значително по-незабележими и се измъкват в навалицата. Искаме да го видим зад решетките, вместо да му дадем шанс да продължи да побеждава и да носи златни медали за България. Второто, за което се сещам, е земетресението, което ми разруши съня една сутрин. И примирението с това, че ще има още. По-добре, казаха, иначе се трупало напрежението и земята щяла наведнъж да се освободи от него. И ние взехме да си чакаме малките земетресения, защото били за добро. Сега си правя една лична препратка и се сещам, че отдавна не съм имала никакви мини лични земетресения. Кой знае с какъв магнитуд ще избухне следващото... Някои хора са обречени да преживяват само разрушителни лични земетресения. Грандиозни такива, високостепенни. Някои хора сме японци. Някои хора живеем в тесни кутийки и като ни се прииска да направим обзор на важните събития през годината, ако сме сами пред листа и не цъкнем в google, няма да се сетим за много неща. Освен за последните, които сме видели през малкото си прозорче. Докато световните цветни телевизори предават световната радост от избора на цветен американски президент-прецедент, в нашите телеви-зори гледаме някакви сърдити Златки и Алисии или пък расиста Петър, който не може да понесе присъствието на циганката Таня и туркинята Самие около себе си. Виждаме едни хора, които са отишли на санаториум и някой от тях ще си тръгне с 300 000 от този санаториум. Те спят по цял ден и се карат за филии хляб. Някои от тях искат да дадат любов някому, но не смеят, защото мама и татко ще се сърдят. Мама и татко тези неща не са ги правили и много ще се разлютят. Виждаме танцуващи двойки, кои по- добре, кои по-зле, но ако на някои им се правят забележки за килограмите и те полагат усилия да се променят, други са все така тромави, но получават високи оценки. Виждаме „Голямото четене”, което май не е толкова голямо, колкото ни се иска. Виждаме и истински сапунен сериал с добра история, в който е задължително артистите да играят много лошо. В последните месеци ние сме заети да наблюдаваме „Животът на другите”, лошо живян или лошо изигран. По-добре е тези, които не са гледали филма с това заглавие, да видят него. Ще се почувстват значително по-изпълнени с живот. В този филм един агент, нает от комунистическата власт на бившата ГДР да следи млад писател, постепенно започва да губи своята коравост. Любовта на писателя и жена му го променят и той се превръща в техен съучастник. Години по-късно си купува романа на този писател от една книжарница и открива на първата страница лично посвещение. Продавачката го пита: „За подарък ли?” „Не, тя е за мен” отговаря агентът. Същите реплики са прекопирани в една наша телевизионна реклама без всякакъв смисъл. Повече смислени неща пожелавам на всички през Новата година. И „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Още един филм, който може да ни направи по-добри.