Сериозен труд

“Всеки от хората, излезли някога под светлината на прожекторите, е положил сериозен труд”

Grazia раздаде своите награди на най-актуалните и заслужили дами на 2008 година. Честно да ви кажа, сигурен съм, че и в залата, и после около телевизионното излъчване на церемонията е имало маса подмятания и подхвърляния: “Е защо тази, защо не онази, коя пък беше третата, пак ли тая четвъртата”. Отколе всичките номинации, награди, анкети и прочие патаклами имат яростни противници, които на пръв поглед доста аргументирано ги отричат. Нагласени били, едни и същи хора се явявали, нямало било смисъл от тях, фалшът струял като евтино шампанско в пластмасова чаша...
Отдавна съм се убедил, че българският шоубизнес има само една храна. Така или иначе пазарът ни е свит като юмрука на Бойко Борисов и финансовото покритие на звездния статус е бледо като тазгодишния отчет на „Мерил Линч”. А когато няма хляб, респективно пари, трябват зрелища. Когато си издал уникален за стандартите ни албум и от него са продадени дванайсет копия, заедно с подарените, единственият шанс да се осмисли трудът ти, е да получиш награда. Да, тя няма да ти вдигне продажбите, но ще ти донесе удовлетворение, и то не само на теб, а на всички хора, с които сте били приковани на галерата.
В телевизията е същата схема. Усмивката и блясъкът на екрана са подплатени с робски труд на безброй изнервени и недоспали хора, жонглиращи с техника и думи. Добавете тук и килограмите нерви, крясъци и викове, които могат да срутят небостъргач. Лицата, които излизат на екран, са „благословени” най-вече с интереса на жълтите медии, които или им лепват някоя смъртоносна болест, или някой от техния пол в леглото, или поне 2/3 от пороците, познати на света. Когато си под такъв кафяв водопад, единственият антидот, който може да компенсира смрадта, е някаква, макар и на пръв поглед безсмислена награда.
В спорта положението е малко по-различно. И понеже тази тема ми е болна, тук ще тропна по масата още по-силно.
Всички видяхме в какви условия е работила Руми Нейкова, за да донесе единственото олимпийско злато на страната ни. Ако Луцифер се беше завъртял около нейната база, със сигурност щеше да има нови идеи за интериора и екстериора на пет-шест кръга от Ада.
Въпреки това Руми нокаутира съдии, травми и мизерия и в крайна сметка проля сълзи на химна ни. Заслужава ли тази жена награда? Аз бих я награждавал с всичко през следващите милион години.
И тук спирам с примерите. Тезата ми вече е ясна. Но ще я допълня.
Общественият живот в България е като клюките в махала на много малко село. В целия поток от безсмислена информация липсва единствено най-важното. Че всеки от хората, излезли под светлината на прожекторите, е положил труд. Имал е късмет, връзки, бил е на правилното място в правилното време, но преди всичко е работил. Може да му е провървяло, но ако не тежи на мястото си с талант, времето и конкуренцията отдолу ще го издухат.
Може да чуете хиляди лъжи за Мъжа или Жената на годината, но истината ще е някъде отстрани – невидима за всички.
Чърчил го е казал най-добре: „Лъжата обикаля половината свят, докато истината си вдигне гащите”. Затова нека оставим истината да се загащи и да признаем, че има хора, които успяват. И заслужават наградите си. Пък лъжата да си върти кръгчета, колкото иска.
А лично на мен ми е далеч по-гот да ми лепнат някоя титла като „катинар на годината” или „топъл и умен поглед на десетилетието”, но тези прозвища за мен не са нищо повече от пуканки за суетата ми. Хем са готини, хем после пак съм гладен. Неслучайно кинонаградата на МТV с много самоирония представлява кофичка... пуканки.

НАША ГОРДОСТ
Румяна Нейкова накара всички, които видяха победата й в Пекин, да пролеят сълзи от гордост и щастие. Това е постижение, по-голямо от най-скъпите диаманти в света, и за разлика от други награди остава за цял живот