Истинското и фалшивото

“Време е за любимата ми тема за истинското и фалшивото. И кой ги определя тези категории?”

Светът е пълен със състезания.
Дните ни са пълни със състезания. Състезаваме се с колежките, с мъжете, с другата, със себе си... Всеки ден печелим невидими медали и ги губим. Не помня откога не съм спирала да се състезавам. Даже и в неделя, в басейна, както всеки път, пак победих една нищо неподозираща лелка. Да ви кажа как става това: плуваш си в трети коридор, в часа за посещения на обикновени граждани, плуваш си кротко, с твоето си темпо, обаче в един момент решаваш да се изпробваш. Ще можеш ли да задминеш лелката от четвърти коридор, която вече е стигнала до средата на басейна. И си казваш – ще мога. И започваш да набираш, и се пънеш, и ето, че стигаш първа другия край на басейна. Вероятно отстрани изглеждаш като анимационното зайче от заставката на „Лека нощ, деца!”, но какво от това, нали побеждаваш... Обаче лелката не знае, че искаш да я победиш. И си кюта кротко с нейния си бруст, а ти с кроул-а, ехеее... първенец.
Тя, ако знаеше, със сигурност щеше да се включи в битката. Всички обичаме златните медали. Имам три вкъщи в една кутийка. От окръжно първенство в Разград, от републиканско във Видин и от един пионерски четирибой – отборно. Забележителни постижения. От пети и шести клас. Оттогава златни медали – друг път. Затова си ги измислям. Даже тези, измислените, са по-красиви. Онези, истинските, са позеленели вече от времето и от незлатото си. И тук сега идва любимата ми тема за истинското и фалшивото. Дето все се чудя кой ги определя тези категории.
„Мразя лъжата и лицемерието, обичам истинските хора” – така пишат в профилите си посетителите на сайтовете за запознанства. Масова клиширана омраза към лъжата и лицемерието и масова клиширана любов към истината.
Кое е истина? Позеленелите ми „златни” медали от пети клас или победата ми над лелката в басейна? Вероятно нито едното. Може би истина е само това, в което успеем да повярваме? Знам ли? По-добре да не разсъждавам по темата, да не взема да получа медал за  словоблудство.
Но и това не е сигурно, че е с негативен знак, може пък на думите да им е хубаво с мен... Искам обаче, като порасна, да спечеля златен медал за храброст. Като малкия оловен войник. Ама чак като порасна. Засега съм в дъното на таблицата.
Искам и златен медал за търпение.
Всичките ми мъже са длъжни да присъстват на награждаването и собственоръчно да ми го връчат! Да не ги посочвам поименно! Нуждая се спешно и от златен медал за хаберие. Безхаберниците държа да не присъстват на церемонията.
Знам, че тези, които ще допусна, са малко, няма да напълнят стадиона. Но ми се иска и на следващото първенство стадионът вече да е по-богат с хора.
Даже много държа на това. Бих преназначила на секундата човека, който си позволи да пусне заставка по Нова телевизия с текста: „6 дни до финалът”. Може би не е задължително да знаеш къде се слага пълен член и къде не, но ако не си толкова безхаберен, само визията на това изречение ще ти избоде очите, ще си кажеш, не може, има нещо нередно в него, и ще попиташ някой по-запознат с граматиката, за да ти каже, че „6 дни до финала” е правилното. Та този безименен човек ще го сложа да кове цял живот златни медали за останалите. Само ще му забраня да ги надписва. Какъв надпис ще носят нашите златни медали, ще изберем сами. Дали ще сме жени на годината, майки, любовници, работохолички или каквито там, няма значение.
Важното е титлите ни да са истина за нас самите и поне един човек да ни ги признае. Най-близкостоящият. Важното е да знаем къде сме и какво точно правим. Да знаем къде точно е точката на нашето преместване. И тази точка винаги да е стъпало по-нагоре.