Нещо лично

“Прочетете следващите редове внимателно. В тях ще споделя нещо лично. Започвам отдалеч...”

Имал съм привилегията да седя срещу най-умните и ерудирани хора в България. Да говоря с тях, да играя и да се радвам на победите на знанието срещу незнанието. И точно това ме докара до пълен шок и ужас преди няколко дни.
Имах далеч по-различна представа за света, докато не гледах един репортаж по bTV. Не, не просто един репортаж.
Защото видях действителността такава, каквато е…
Училище, учител, ученици. Деца. Нашите, вашите, техните деца. Бетовен е бил глух, когато е писал Девета симфония, Моне – почти сляп, когато е рисувал най-добрите си картини, Стоичков е непоправим, но е гений.
За по-малко от половин час пред екрана с ужас осъзнах, че децата днес са три пъти по-глухи от Бетовен и шест пъти по-слепи от Моне за знанието, че биха засрамили дори Стоичков с поведението си.
Без да бъдат гении като тях.
Чудя се как се стигна дотук? Децата ни да искат да стават мутри, мутреси, да ги имитират и да си мечтаят упорито за техния „красив” свят, пълен със скъпи неща и престижни автомобили?
Днес също е един такъв ден, в който децата продължават да въздишат по същите „нови идоли”. Ден като всички останали – някакъв си 9 октомври.
Независимо кога вие ще прочетете тези редове, аз ги пиша на 9 октомври. Държа на датата. На тази дата през 1940-а е роден Джон Ленън, на същата дата през 1967-а е убит Ернесто Че Гевара. Това са хората, които промениха поколението ми. Единият с китара в ръка, другият с пура в устата и зареден автомат на гърба си. И двамата проведоха своята революция и умряха за нея.
Отново правя рязък завой към нашата действителност. През всичките ми години като водещ това, което ме е вбесявало най-много, е в сценария да има неправилен пълен или непълен член, да не говорим за пунктуацията. За една запетайка съм спирал снимки. И сега разбирате ли потреса ми, когато видях деца, които не могат да напишат една дума след 4 години учене? Нашите деца.
Ленън и Че бяха идоли. Всички ги обичаха. Половината девойки си imaginе-ваха, че са на мястото на Йоко Оно, другата половина бяха готови да полегнат до Че в джунглите на Латинска Америка и да му припалват пурите. Тези девойки сега са майки, някои от тях са дори баби. И гледат как потомството им има нови идоли – вместо Джон и Че днес новите герои са Майбах, ВИП сепаре, Верту.
Нещата, които може да им бъдат осигурени не от поет или партизанин, а от собственото им тяло в комбинация с нечие друго. Едро, напомпано тяло, че и понякога доста по-възрастно. Повечето от младите дори не мислят, че могат да се доберат до новите ценности с главата си, и затова дават телата си.
А това се случва само защото Ленън и Че вече ги няма. На тяхното място са се наместили ипотеката, кариерата, лизингът, кредитът. Ние позволихме да ни отнемат Джон и Ернесто. Ние ги заместихме с перящата леля Мария и нищо чудно да видим ликовете им от руло тоалетна хартия. Нашите идоли чакат да бъдат открити отново. От хората, които толкова ги обичаха, че не ги дадоха на децата си.
Пиша тези редове на 9 октомври.
Питам се какво ли трябва да направя, моите бъдещи деца да не са като тези малчугани от екрана на bTV. Доколко ще успея да ги изолирам от това общество, което прониква навсякъде като грип?
Какво ми гарантира, че като влязат в такси, там няма да гърми чалга? Ще трябва да ги възпитам така, че да кажат веднага на шофьора на таксито: „Смени станцията или спри да сляза!” А не да търпят. По-добре да се приберат пеша и замръзнали, отколкото облъчени.
Пия студен чай и гледам вашите наши деца в градинката под прозореца ми.
Някъде в далечината мъждука светлинка и вярвам, че тази светлина в края на тунела не е от идващия насреща Майбах.
Огънчето отсреща е от духа на Ленън и Че, които все още са тук.

ВЕЧНИЯТ ИДОЛ
И все пак благодарение на киното идолите от миналото живеят и днес. В своя четиричасов филм Guerilla, представен тази година в Кан, Стивън Содърбърг събужда “духа” на Ернесто Че Гевара през таланта на Бенисио дел Торо.