АРХИТЕКТУРА ОТ ДРУГО ИЗМЕРЕНИЕ

В управлявания изцяло от мъже архитектурен свят родената в Ирак Заха Хадид е единствената жена, спечелила уважение и световна популярност - всичко това благодарение на оригиналните й дизайнерски хрумвания

ВПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МНОГО ГОДИНИ ПРОЕКТИТЕ НА ЗАХА ХАДИД ВЪПРЕКИ ОДОБРЕНИЕТО НА ДИЗАЙНЕРСКИЯ ЕЛИТ СЕ СМЯТАХА ЗА НЕОСЪЩЕСТВИМИ НА ПРАКТИКА.

Днес на гениалните й идеи се радват места като Лайпциг, Синсинати, Сингапур и Копенхаген. През 2004 г. тя спечели престижната награда за архитектура Pritzker. Нейни неща са били излагани в световноизвестни музеи като музеите за модерно изкуство в Ню Йорк и Сан Франциско. Преди време дизайнерката започна ексклузивно сътрудничество и с фирмата Swarovski.
Влиянието й в света на архитектурата е огромно – особено силно то се отразява на лицето на съвременни мегаполиси като Мумбай, Шанхай, Мексико сити, Истанбул и Кайро.

GRAZIA: Лесно ли е да обясните концепцията на вашата архитектура на строителните предприемачи и на инвеститорите?
ЗАХА ХАДИД: Преди ми беше по-трудно. Сега ме разбират, не ми задават излишни въпроси. Странно е как се променят нещата. Преди време, когато кажех: „Това трябва да е в сиво”, хората започваха да спорят с мен. Днес просто заявяват: „Щом казваш, че трябва да е сиво, значи трябва да е сиво!”
G: Кога започнаха да ви взимат насериозно – вас и работата ви?
ЗХ: Никога не са ме взимали насериозно.
G: Спечелихте еквивалента на Нобеловата награда в архитектурата – Pritzker, – това ли беше превратната точка в кариерата ви?
ЗХ: Признанието дойде четири или пет години преди наградата, но светът научи за мен благодарение на нея.
G: Защо според вас сте единствената жена, получавала тази награда?
ЗХ: Не знам. Има нещо сбъркано в системата – в архитектурата винаги е било много трудно за жени.
G: Защото архитектурата е мъжки свят...
ЗХ: И не само тя. За жените е по-лесно да се доберат до обществени културни институции, отколкото до частния бизнес. Мъжете обичат да ходят на голф и риболов и именно по време на тези занимания правят сделките си. Това е свят, в който аз, като жена, никога няма да успея да вляза. Едно малко общество, в което няма място за външни хора, дори и те да са обичани и уважавани заради постиженията си, като мен.
Обществената институция от своя страна има съвсем различна динамика. Там те третират по друг начин. Без значение дали си мъж или жена.
G: Учили сте математика в не по-малко мъжки свят. Изглежда така сякаш винаги сте искали да провокирате по-силния пол...
ЗХ: Никога не съм гледала на нещата по този начин, би било много наивно от моя страна. За мен беше по-скоро като влизане в един нов свят, където всички са равни. Където жените са точно толкова образовани, колкото и мъжете. Не съм усетила никаква дискриминация. Напротив, помагаха ми именно защото съм жена.
G: Дори и да е така, отне ви доста време докато построите първата си сграда...
ЗХ: Не беше мой изборът. Дълго време никой не искаше да инвестира в моите проекти. Но ако бях започнала да строя от самото начало, нямаше да постигна този успех. Нямаше да съм достигнала това ниво на завършеност.
G: Важни в строителството по света днес са силата и височината. Вашите сгради обаче са по-женствени...
ЗХ: Не съвсем. Оригинално дизайнерските ми идеи бяха реакция срещу ситуацията отпреди 20 години, когато всички се надпреварваха да строят огромни кули. Моите идеи бяха насочени към земята, а не към небето. Днес кулите все още са модерни въпреки събитията от 11 септември. Всеки иска да инвестира във високи сгради – това е типично мъжко поведение. А аз продължавам да се бунтувам срещу тази тенденция.
G: Творите и в областта на интериорния дизайн, автор сте на предмети за бита и обзавеждането. Те са като миниатюри на архитектурните ви виждания...
ЗХ: Да, така е. Идеята е с помощта на мебелите да се покаже, че интериорът е едно цяло. Да успееш да организираш вътрешното пространство хармонично е подобно на това да съобразиш дизайна на нова сграда с контекста на заобикалящата я градска среда.
G: Доколко е важна за вас тази заобикаляща среда?
ЗХ: Всичко в създаването на един нов дизайн зависи от контекста. Особено в по-ранните ми неща, както и в тези, върху които работя в момента. Не е необходимо новата сграда да е в пълен синхрон с обкръжението си, но трябва да е продукт на конкретна ситуация. Оригиналната идея винаги идва от конкретна ситуация.
G: Какво е влиянието на изкуството върху работата ви?
ЗХ: Винаги съм харесвала изкуството, особено изобразителното. Харесвам техниката на Малевич и на Пикасо. Но не мисля, че са оказали влияние върху работата ми.
G: Изкуството и архитектурата могат ли да бъдат идентични?
ЗХ: Не.
G: Защо не?
ЗХ: Архитектурата е много по-комплексна.
G: Тогава вие не сте човек на изкуството, така ли?
ЗХ: Не, не съм човек на изкуството.
G: Какво е усещането от това да видите завършен продукта си?
ЗХ: Винаги забелязвам първо грешките. Нещо, което не трябва да е там или не функционира правилно. От друга страна, винаги има момент на изненада - неща, които дори не си предполагал, че ще видиш там. И това обикновено е свързано с приятни емоции.
G: Умеете ли да работите в екип, или сте по-скоро индивидуалист?
ЗХ: И двете. Преди по-често работех сама, но сега имам огромен екип. Всички допринасят с някакви идеи. Научих се да разпределям задълженията си, не ми беше лесно. Но е невъзможно да направиш всичко сам. В началото всички решения бяха мои, еднолични. Сега всеки е свободен да слага идеите си на масата.
G: И вие им позволявате?
ЗХ: Да. Но ако нещо не ми харесва, започва война...
G: Импулсивен човек ли сте, от тези които хвърлят неща наоколо?
ЗХ: Не. Макар че преди време го правех. Днес, ако нещо не ми харесва, просто не го дискутирам. Хората често се заблуждават, че ще променя мнението си, и продължават да се връщат при мен със същата идея, отново и отново. А аз от своя страна продължавам да повтарям „Не” като развален грамофон.
G: За кой нереализиран проект съжалявате най-много?
ЗХ: Няколко са, но най-много съжалявам за The Peak в Хонконг. Както и за Операта в Кардиф. Има и много други нереализирани проекти, но нито един от тях не е бил развит на такъв етап, както бяха тези двата.
G: Скъп архитект ли сте? Все пак работите изцяло с нови технологии...
ЗХ: Не строим дървени къщи, затова не мога да продавам работата си на цената на тенекиена кутия. Сложността на проектите ни заслужава по-високата си цена. Винаги можеш да си вземеш маса за 20 евро, но тя никога няма да е като тази за 100 евро.
G: Сама си разработвате стоителните материали. Това скъпо ли е?
ЗХ: Не, в Потсдам неотдавна произведоха самозалепващ се бетон за нас, ние бяхме първите, които го използват в строителството. Не е по-скъп, просто отнема повече време и усилия да се произведе.
G: Интериорният ви дизайн винаги ли ще бъде отражение на архитектурните ви занимания?
ЗХ: Не, обзавеждането е вълнуващо приключение. В тази област възнамерявам да работя или само с големи партньори, или да правя лимитирани серии. В момента нещата са малко смесени.
G: Когато създавате мебели, мислите ли за потребителя?
ЗХ: Мебелите ми са вдъхновени от тясното пространство – по-интересно ми е да правя дизайн за неща, които могат да се поберат в много малък апартамент.
Едновременно с това мисля как тези мебели могат да „дишат” и в по-големи пространства. Мисля практично и универсално.
G: Как живеете? Както си представяме ли – в много изчистено и минималистично пространство?
ЗХ: Сега да, но преди съм била доста по-разхвърляна. И имам същите битови проблеми, каквито имат всички хора.
G: Поддържате ли връзка с родното си място в Ирак?
ЗХ: Разбира се, следя всичко, което се случва там. Няма значение дали си роден в Ирак или не – ужасът от видяното и преживяното е еднакъв за всички. Това, което ме шокира, когато видя снимки от Багдад, е, че не разпознавам абсолютно нищо. Улици, квартали, всичко е разрушено...
G: Все още ли се чувствате иракчанка?
ЗХ: Имам силна връзка със страната и хората. Както и с културата. Вълнувам се, когато чувам иракска или ливанска музика. Учила съм в Бейрут до 1977 година. Онази енергия, която ме завладя тогава, е все още там, по улиците на града. Ливанците са истински магьосници в гостоприемството.
G: Какво мислите за насилието в Близкия изток?
ЗХ: Нещо се случи между арабския и западния свят. Развиха се в съвсем различна посока, напук един на друг, като два отделни организма. Хората в Близкия изток, които познавах преди години, пиеха бира, ходеха на плаж и знаеха как да се забавляват. Това вече не е така.
G: Защо според вас се случва това?
ЗХ: Мисля, че е реакция срещу начина на живот на Запад. В продължение на векове арабите са били игнорирани и не са били взимани насериозно. Проблемите им не са били разрешени навреме и това ни е довело дотук.
G: Когато пътувате до Обединените арабски емирства, налага ли се да променяте външността си?
ЗХ: Докато растях в Ирак, почти никой никога не носеше фередже. Сега всичко, което виждам по телевизията в арабския свят, са забулени жени. Нещата са много по-консервативни отпреди. Това също е реакция срещу Запада, но не мога да обясня защо се случва. Но за да отговоря на въпроса ви - когато съм там, нося дрехите, които нося и в Англия.
G: Бихте ли живели отново в Ирак?
ЗХ: Всичките ми приятели са в Лондон или в Америка.
Лондон е мой дом вече 30 години. С удоволствие се връщам единствено в Бейрут.

Flash!
От офиса си в Лондон Заха Хадид ръководи проекти по цял свят – опера в Китай, музей в Рим, небостъргач в Дубай... Всички говорят за необикновената работа, която тя свърши по сградата на новата фабрика на BMW в Лайпциг.
Хадид е автор и на предмети за бита за фирми като Dupont и Alessi. Неин е и интериорът на музея Гугенхайм в Ню Йорк, където наскоро беше представена ретроспективна изложба в чест на дизайнерката.