Да се мериш с някого

“Какво е да се мериш с н якого, да побеждаваш и да губиш и какъв е смис ъл ът на всичко това?”

Освен месец на отпуските, морето, планините, безгрижието, тази година август беше и месецът на Олимпиадата, на миговете, в които трескаво очаквахме нещо там в Пекин да се случи и да чуем българския химн... и отново да се гордеем, че сме българи и да си вдигаме духа, въпреки не чак толкова приятната ни почивка, въпреки задръстванията на път за морето, изнервеността по претъпканите плажове, въпреки липсата на инфраструктура по курортите...
И ако използваме Олимпиадата за мерило на държавата ни и на нас самите, какво ли ще се получи? Ще излезем ли българите борбени, или участието за нас ще се окаже най-важно? Тренираме ли достатъчно или се оставяме на късмета, слушаме ли треньорите си, или разчитаме на себе си и вярваме, че знаем и можем всичко?
Кога сме готови да използваме допинг - само при нужда или винаги, когато можем да го скрием? Сега ако приложим тази терминология към нормалното ни ежедневие, какво ще се получи – борим ли се в работата си, искаме ли да се доказваме и да се развиваме, или самото ходене в офиса ни стига и нямаме нужда от повече? Слушаме ли шефовете си и колегите с повече стаж от нас, или вярваме, че сме най-умните и всички около нас са идиоти, от които няма какво да научим?
Въобще какво е да се мериш с някого, какво е да побеждаваш или да губиш и какъв е смисълът на всичко това? Корней е казал, че “Не всички непобедени са непобедими”, но какво се получава, ако и не всички, които губят, се чувстват губещи. Защото в България такива хора няма. При нас няма и виновни за загубите, за изчезналите пари от еврофондовете, няма виновен, когато рано сутрин се взривяват складове с оръжие. Никой не изпитва капчица вина, когато един от двата най-големи футболни отбора в страната е поставен на колене. В България дори когато губиш, излиза така, че печелиш, защото ти не си виновен. Думата “вина” не съществува, не съществува и наказание за провинилите се. Дори сега някой да излезе и да каже: “Аз съм виновен...“, едва ли ще го накажат, защото ще е прецедент, а “всяко изключение е потвърждение на правилото”.
Иначе се борим, участваме в надпреварата, участваме в Олимпиадата и ни се иска да побеждаваме и тук, и там, макар че победата отдавна няма вкус, отдавна, когато печелим, се чувстваме гузни, защото сме победили някого, който е по-слаб от нас. А загубата от по-силен съперник би следвало да прави и теб по-силен. Така че е логично да искаш да се съревноваваш с по-добри от теб. Би трябвало човек да иска да е обграден от по-умни хора в работата си, за да се развива по-добре.
Да, ама не и в България. У нас никой не обича по-силните, и то не само в спорта. Една икона като Христо Стоичков у нас е мразена повече, отколкото обичана, и това не е само заради трудния му характер, а така, по принцип, защото е по-лесно. В работата хората гледат да не назначават умни и кадърни хора от страх да не загубят собствените си позиции. Никой не мисли в перспектива и максимата “ученикът е по-добър от учителя си” у нас не важи, защото никой не се наема да предаде знанията си на тези, които идват след него...
Август месец беше сезонът на отпуските и безгрижието, сезонът на Олимпиадата... но трябва ли да се сещаме за борбата и участието в нея само веднъж на 4 години, и то когато лежим по плажа и такъв тип разговори ни се струват интересни? Защо, когато дойде зимата, тези мисли вече ги няма и ежедневието ни отново е същото, и отново започваме да правим планове за почивка, този път за коледните празници? Сент-Екзюпери пише във “Военен летец”, че “има поражения, които убиват, и поражения, които пробуждат”. Явно на нас, българите, ни е нужно едно поражение, а дали ще се пробудим след него, или ще умрем, зависи единствено и само от нас...

ЗА ЦЕНАТА НА ПОБЕДАТА
Желанието да побеждаваш, да развиваш себе си на всяка, но наистина на всяка цена, е прекрасно илюстрирано в драмата “Момиче за милиони”. Роля, която заслужено донесе втори “Оскар” на суперталантливата Хилъри Суонк, която определено знае как да се бори за победата.