Избери си

“Избери си живот, избери си работа, избери си семейство, избери си голям телевизор...”

от Ники Кънчев
Фотография: Студио Боби, PR

Избери си перални и миялни машини, избери си кола, компактдискове и всякакви електрически машинки. Избери си правилно лечение, малко холестерол и добър зъболекар, избери си правилния начин на изплащане на ипотеката, избери си дом. Избери си приятелите, избери правилните дрехи.
Избери си да седиш на дивана и да гледаш безразлично, тъпчейки се с храна... избери живота”. Така се говореше в култовия филм “Трейнспотинг” и тази покана за избор звучеше доста стряскащо, че хората вярно се опитваха да не са такива, каквито всъщност са, да са някакви различни и животът им бързо да придобие смисъл, ако не за околните, то поне за тях самите. Днес, 12 години по-късно, тези думи са по-стряскащи от всякога.
Тези дни ние все повече и повече започваме да си приличаме и да сме едни и същи, да искаме едни и същи неща и да живеем едни и същи животи, да носим едни и същи дрехи и да имаме едни и същи мечти.
Но защо никога нищо не ни стига? Така сме устроени или така ни се иска да сме устроени, иска ни се да е нормално да не се задоволяваме с нищо, което имаме, а и маркетолозите добре си вършат работата, като не спират да ни обясняват как не може да се живее без поредната им безсмислена джаджа. Не мога да си спомня как успявахме да стигаме за срещите си преди години, когато нямахме мобилни телефони, когато те не бяха станали така нужни за нас и живота ни. Днес преди среща се чуваме минимум веднъж, за да сме сигурни, че всичко е наред, като че ли ако не се случи срещата, всичко ще пропадне... не мога да се сетя кога за последен път реших да се разходя по улиците без цел и без посока, просто за да се заредя и да си почина. Днес няма време за безсмислено разхождане. Времето ни е разчетено до минута и не можем да се отклоняваме от курса, защото случи ли се това, няма да можем да имаме всички онези прекрасни неща, които са ни казали, че са ни нужни и ще ни отличават от останалите, а всъщност те ни изравняват, правят ни еднакви. Спомняте ли си кога за последен път отидохте на почивка, без да си вземете лаптопа и телефона, даже вече говорим за телефоните, щото всеки има по два апарата. Аз лично не мога да си спомня кога си взех почивка, защото имах нужда, а не защото шефовете ми тогава нямаха нужда от мен. В своята последна песен Love Love Love Лени Кравиц пее за всички онези благини на живота, които хората си мислят, че са им нужни. Лени изброява и визира всякакви типични измислици на модерното ни време от рода на климатик, личен треньор (баба ви също е имала личен треньор, нали?!), частни острови, хеликоптери, изтънчени пури, двойно по-изтънчени бижута и прочие.
Трябват ли му всичките тези неща на човек? От какво наистина имаме нужда, а не си въобразяваме, че се нуждаем? Какво е истински ценно, какво трябва да направи човек, за да е истински щастлив, и наистина ли цял живот търсим смисъла на живота?
Хората по презумпция са щастливи животни, но ние си правим всичко да ни е сложно и объркано. Ние сме вечно недоволни, вечно искаме разни неща и вечно се оплакваме, вместо да спрем, да се огледаме и да си кажем: “Ебаси, животът ми е супер, нищо не ми липсва”. Такива сме си и винаги, когато сме на почивка, търсим кусурите на хотела, а не положителните му неща, и като сме на кино, все сме недоволни от местата си, а не се наслаждаваме на филма. Такива сме си - след дългогодишна връзка се оставяме на течението и започваме да се оглеждаме за нещо “ново” и “различно”, а не ни хрумва да подновим и разнообразим това, което имаме. Защото такъв е животът, ама не онзи по bTV, а истинският, нашият. И ако се доверим на Софокъл, който казва, че “блажен е животът, докато живееш без умуване”, и заживеем на този принцип, ще си спестим много от горчилките и неприятностите.

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ИСТИНАТА
Героят на Ръсел Кроу в “Една добра година” е типичен пример за човек, обсебен от кариерата и бързането на делника, който обаче успява да чуе истината на сърцето си - с помощта на една жена и магията на любовта