Рожден ден... БЕЗ ТОРТА

За пръв път се случи на 17-ия ми рожден ден. Помолих баба да ми направи специална торта. Правеше ги наистина фантастични...


Текст: Пипа Чернева

Нямах търпение да дойде моментът, в който ще я извадя от хладилника, ще духна свещите и ще отрежа парченце. Толкова вкусни ги правеше, че направо се топяха в устата.
Знаменателният момент най-накрая настъпи. Понесох тортата към масата с гостите заедно с наредените 17 свещички отгоре и в един момент почувствах, че летя. Да. Действително полетях, забравила за малкото прагче между кухненския бокс и трапезарията. Преди мен обаче полетя бабината суперторта. Падна доста лошо на свещичките си, но можеше и да стане за ядене, ако не се бях лепнала секунди по-късно отгоре й. Естествено, настана смях и суетене по почистването, обаче на мен ми беше мъчно... мъчно... мъчно, ви казвам... любимата бабина торта си отиде размазана по пода. Така и не успях да я опитам.
Сега започва невероятната част на този разказ, но това е самата истина. Вие нямате друг избор, освен да ми повярвате и да се смеете от сърце на моята торто-орисия.
НА 18-ИЯ МИ РОЖДЕН ДЕН си поръчах торта “Мече”. Такова шоколадово, едно такова мечешко. Много й се радвах. Бяхме се събрали в апартамента на приятел, който живееше без родителите си за момента. Голямо парти беше, безмалко и да забравим за тортата. Все пак стигнахме и дотам. Набучих свещичките аз – 18! Понесох я към хола и... нестабилна на първите си високи токчета, се препънах и полетях заедно с нея напред. Отново. Този път срещнахме ръба на едно диванче, оплескахме  го сериозно и доволно. Голям смях падна и доомазване с остатъците от моята шоколадова мечка. Даже набучихме няколко свещички на едно горе-долу цяло парченце  и... дори ги духнах. После ни отне около половин час да замаскираме поразиите. Безуспешно, разбира се, както стана ясно седмица по-късно, когато родителското тяло се натъкнало на останките по недвижимата си собственост.
Естествено, на този ми рожден ден имаше доста приятели, които бяха и на предишния. Набързо ми излезе и име – Пипа Тортоубийцата. Оттам нататък никой не ми даваше да се докосвам до тортата му, преди да е стабилно закрепена на равна плоскост, с духнати свещички и нарязана на парчета.
ЕТО ЧЕ ДОЙДЕ 19-ИЯТ ми рожден ден. С торта ли? Разбира се! Но беда... отново се намери на пода. Този път не бях виновна аз. Всъщност почти. 19 свещички горяха вече отгоре й. Аз греех щастливо озарена от тях в затъмнената стая. Първото ми гадже я държеше в ръцете си и пристъпяше към малка масичка специално приготвена за тортата. Приятелите се бяха наредили срещу мен и ми пееха песничката, знаете я, да не запявам. И.... и... не знам защо в последния момент той промени сценария, реши да ми я подаде. Естествено, аз протегнах ръцете си напред, но дали защото и лампите бяха загасени, или просто той не прецени правилно, пусна тортата, преди да съм я хванала и тя тупна между нас. Пътьом уцели ръба на специалната масичка, за да може така хубаво да се доразмаже наоколо. Драматично се получи. Трети рожден ден поред и трета торта на пода. Не страдах дълго, дори сякаш взех да свиквам. Тогава реших, че не трябва да пораствам, след като не можех да си духна свещичките три пъти поред. Така де, останах си на 17.
НО МИ СЕ ИСКАШЕ да стана голяма, много бързах и препусках във времето си. Почти бях забравила за торти, размазани по пода, ежедневието ми и други събития ме бяха обсебили. И ето че отново стоях на прага на рождения си ден. Двадесети – знаменателен. Организирах си едно подобаващо парти в уютно ресторантче – втори юбилей все пак (както се казва). От заведението запитаха как ще процедираме с тортата, понеже имали специален ритуал.
Обясних защо темата е много щекотлива за мен и че по-добре да пропуснем този момент. Те се разсмяха – естествено, никой не вярваше на тия тортоневероятни истории, освен тези, които бяха свидетели. Все пак се съгласих и този път на торта. Разбрахме се да е приготвена при тях и те да я донесат в необходимия момент, като не ми дават да я докосвам, дори да я поглеждам. Още тогава предусетих, че ще е “Торта номер 4 на пода”, но реших дори да не коментирам, затаила надежда, че може и да ми се размине. Уви! Партито беше към края си. Сервитьорът се появи с моята торта, а на нея 20 свещички светеха свенливо. Чисто бяла, сметанова, с красиви бели рози, хаотично разпилени отгоре й. Ах каква красота беше! Елегантно се приближаваше към масата, върху сребърен поднос. Старателният сервитьор почти стигна до нас. Тогава някой от приятелите, присъствали на предните ми тортокрушения, извика: “... Е, то няма да е рожденият ден на Пипа, ако тортата стигне цяла”. В този момент сякаш се получи някаква магия – всичко е все още пред очите ми като на забавен каданс. Приятелите искаха да запеят песничката и, не знам защо, се изправиха като по команда. Тортата обаче в същия момент се оказа точно над главата на един от тях, който повдигайки се от стола с песен на уста я перна централно отдолу.
Красивото бяло сметаново творение полетя, направи парабола и се тупна в средата на масата, но не беше вече същото. Дааа... 20 свещички догаряха разпилени наоколо. Поне не стана пожар. Не, не бях тъжна, знаех си, дори малко по-късно се усмихвах хитро на управителя на заведението и сервитьора, които ми предлагаха вариант с пасти и свещички по тях, но някак с половин уста.
НА 21 КАЗАХ НЕ НА ТОРТИТЕ.
Нямаше сила, която да ме накара да поразя още едно сладко творение. Просто 21 без торта – какво толкова?! Да, обаче за какво са приятелите, ако не правят разни работи на своя глава. Решили да ме изненадат, значи, с огромно намерение да прекратят веднъж завинаги тортената прокоба, надвиснала над моята бедна особа. Трудна задача. Пристигнали те с торта, но то е ясно, аз не трябвало да я видя, та къде да я оставят, къде... Сетили се да звъннат на съседа. Той любезно им предложил да я съхранява, като леко забравил една подробност – че има куче. Вярно, един от най-възпитаните сетери, които познавам, но все пак куче, изоставено насаме с торта... Това е цялата история на “Тортата за 21-ия ми рожден ден”. Кучето “каза”, че била вкусна, съседът, че ще го убие (още е живо, естествено). Аз се смях от сърце. Приятелите ми посърнаха на финала. Все пак ме изненадаха, в това спор няма.
НА 22 НА ВСИЧКИ БЕШЕ ЯСНО, че торта няма да има. И торта нямаше. Торта няма и досега. Все си мисля, че е време да опитам отново, но пък така си свикнах без торта и да не ставам на повече от 17. А иначе за протокола – обожавам торти... О-бо-жа-вам!!! За беда само чужди успявам да опитам.

Фотография: Guliver Photos