Женски, коварен и хитър

“Тези облаци са история. Помете ги един истински ураган - силен, женски, коварен и хитър...”

Продавам облаци. Добре напомпани. Облаци от думи, обещания, мечти. Облаци, които всеки момент могат да се спукат, но ако нещо такова се случи, може да ми ги върнете до 24 часа, а аз ще ви върна парите.
Всъщност, за да бъда честен продавач, те вече веднъж се спукаха и валяха много, но аз ги залепих с въображението си и със спомена, че това бяха едни много красиви облаци. Тези облаци не бяха мои първоначално. Подариха ми ги. Но понеже вече не са ми нужни, аз ги препродавам. Тези облаци обещаваха да не пречат на слънцето. Да му стоят отстрани за украса и за подкрепа – да не падне. Тези облаци съдържаха хиляди „Обичам те”, „Ще се ожениш ли за мен?”, „Хайде да си направим дете!”, „Ти си жената на живота ми!”. Ако някой има нужда от тях, моля спешно да се обади и да ги купи.
Тези облаци са с история. Помете ги един ураган. Ураганът беше женски, коварен, хитър и много добре знаеше как се манипулират облаци. „Тя е стара за теб, спри тази свинщина!” – повтаряше ураганът. „Тя ще те изостави, защото винаги така прави, ето виж любовните й стихотворения отпреди... същите думи, отправени към друг, нали? Къде е сега този, другият?” И повтаряше ураганът, повтаряше, а облаците леко само се клатушкаха, но успяваха да останат на мястото си, държейки слънцето, защото не искаха да вярват на думи. И защото слънцето им харесваше. Но тези думи неволно се забиваха по пухкавите им съставки като иглички от стъклен памук. Ураганът търпеливо се прибираше, изчакваше удобен момент и по някое време избухваше пак. Докато една нощ не открадна завинаги моите облаци. Собственикът им, подарителят, дойде на другия ден и си събра целия багаж, а облаците ми остави за спомен. Една седмица преди  датата, на която пред отговорно лице трябваше да потвърдя - „Да, ще се оженя за теб”. Светът угасна за момент. Облаците се разстлаха по тавана на моята празна, обезбагажена къща.
Заваляха. Оставих ги да наводняват това щастливо до вчера пространство и тръгнах да разхождам мъката си из България. Където и да отидех, над мъката ми имаше само небе. Чисто небе, което сякаш ми казваше, че облаци нови и бели, красиво оформени винаги идват отново и отново. После изхвърлих в една болница спонтанно последния остатък от нашата любов, триседмичен остатък от намерения и мечти. После реших да се прибера в онази къща, да закърпя облаците и да ги пусна в разпродажба. И да си купя колело. Намерих си го в интернет. То е розово и се казва „Юлия 26”. Една приятелка каза, че ето как ставало, когато човек иска да си купи колело. Обикновените хора ходели по улицата, виждали на витрината колело и влизали да си го купят. За необикновените обаче Господ изпращал красиви любовни истории, през които трябва да минат, за да разберат, че всъщност идеята на цялото нещо е да се сдобиеш с „Юлия 26”. За да тръгнеш да пътуваш отново, за да се съживиш и видиш, че нищо, което свършва, не е толкова лошо, за да откриеш нови пространства, за да видиш останалите хора по улиците. Всъщност, моля ви, не купувайте моите облаци. По-добре е да ги хербаризирам и после да направя от тях филм.
Само пазете от урагани вашите облаци, които вече имате. Ураганите са егоцентрични, силни, но когато приключи техният живот, ги прибирали в ада. И за всичките им престъпления спрямо облаците ги оставяли да горят в пъкъла.


от Ваня Щерева
Фотография: Студио МЕМ, PR