Отдавна из главата ми се върти идеята, че съм достатъчно голяма вече, за да задоволя и този си каприз - да си купя нова кола

Текст: Пипа Чернева

Ама нова, като но-ва. от тия, които ти ги докарват с опакованите в найлончета седалки, а като отвориш вратата й, те лъхва японски или германски въздух. Като надникнеш под капака, пък ти идва да разцелуваш двигателя, изглеждащ като екстравагантно дизайнерско бижу.
Както обичам да казвам – в един момент мечтата става реалност. Чудесно, но обикновено този момент не е най-подходящият или пък е прекалено подходящ и някак си ти изглежда обикновен, а чувствата, които те изпълват, не са толкова еуфорични, колкото си си представял.

И ТАКА. ЕТО КАК СЕ СЛУЧИ МОЯТ МЕЧТАН МОМЕНТ. Пътувахме с приятеля ми от Южното Черноморие към София през Варна (нали знаете, това е най-краткият път). За беда, в момента, в който пристигнахме, той бе застигнат от грипа, върлуващ по това време. Провали варненската ни нощ, планирана за “разцъкване” на неделния нощен живот в града. В крайна сметка вечерта потъна във висока температура, обилна хрема, гърлени болки, сън и бълнуване. Естествено, в понеделник трябваше да бъдем на работа, така че планът беше да тръгнем неестествено рано, да пътуваме към пет часа и по предиобедно време да се усмихнем чаровно на шефа, с морски пясък, полепнал по високите токове на обувките (аз, разбира се, приятелят ми не употребява такива атрибути). План, който за съжаление беше провален рано сутринта, на десетина километра от Варна, когато колата на любимия забоботи, започна да прави “трак-трак-туп”, затишие, “трак-туп”. Върнахме се обратно да търсим сервиз. Уви, намирахме се във Варна, където хората, колите, сервизите, дори чайките и уличните котки не стават преди осем часа. Направихме принудителна и леко изнервена закуска в едно денонощно заведение и в уречения от работното време на сервиза час нервно потропвахме пред вратата. Посрещна ни един мустакат чичко на средна възраст, огледа ни хубавичко, но с леко разочарование, очаквайки може би, че ще му носим кафе с кроасанче, а ние влачим счупена кола, не ни е срам. После обърна внимание и на колата, отвори капака дори, но вероятно от “сутрешна любезност” делово заяви, че повредата не е в неговата компетенция, да си ходим в сервиза за нашата марка.

В СЕРВИЗ НОМЕР ДВЕ нещата някак си се задвижиха, дори стана ясно и колко точно ще отнеме подмяната на частта, която се беше разтропала.
Сякаш нещата се разплитаха и подреждаха. Все пак имахме час, в края на града, където освен шоуруми и сервизи нямаше нищо интересно. Така че аз започнах да обикалям близкия шоурум.
Тогава за пръв път ми светна лампичката, която отдавна стои завинтена в “полилея на желанията” в главата ми. Светна точно в момента, когато Я видях. Металик сива – моят цвят, голяма, опънала фарчета като котешки оченца, сякаш примижала от удоволствие, широко купе, изглеждащо удобно. Красива извита задница със страхотни червени стопове. Малко голяма, за да бъде наречена дамска кола, но идеална за мен. Завъртях се около Нея за последен поглед и установих, че дори бравите на вратите са перфектно извити.
Подминах я и хоп – появи се първият знак от съдбата. Забелязах, че в момента върви промоция и Сивата Металик Мечта се предлага с десетпроцентова отстъпка. Казах си, хм... защо пък не?!

ОТИДОХ ПРИ ПРИЯТЕЛЯ СИ, опънат на меките кожени мебели в шоурума, връткащ телесната си температура в диапазона 38-39 градуса. Вече беше изхабил една кутия носни кърпи и гледаше сърдито целия свят. Все пак му споделих мислите си. Той леко се понадигна, издуха нососъдържимото в салфетката си и ми каза да правя каквото реша.
Незаинтересуваността му по този така важен за мен въпрос ме накара да се замисля дали не фантазирам прекалено много. Кротичко се запътих към кафе машината за размисъл. Втори знак на съдбата. Пред кафе машината стоеше зноен варненски левент, опакован в риза, вратовръзка и панталон-ръб с остри обувки. Взе си чашката и не знаейки, че съм зад гърба му, направо катастрофира отгоре ми. За щастие без последствия. След стотина извинения любезно ми тикна един ключ в ръката, обяснявайки, че ме е наблюдавал, докато се разхождам из салона, и забелязал, че съм Я харесала, и ако искам, мога да Я разгледам, моята красавица. Леко шашната се върнах обратно при Нея, като пропуснах да се отбия при Него, но го мернах сгърчен в някаква кашлица и му пратих въздушна целувка.

ВТОРАТА НИ СРЕЩА протече в дух на напасване и взаимност. Седнах и разбрах, че това е Тя. Толкова Тя, че ако бях мъж, щях да се оженя за нея. Воланът направо залепна за пръстите ми, седалката просто се сля с мен, педалите се имплантираха в обувките, а скоростният лост така пасна на дланта ми, че се почувствах в нещо свое. Огледалцето за задно виждане също ми хареса, създадено за моята височина и моите гримировъчни нужди. Плавно излязох и нежно затворих вратата. Запътих се към офиса на левента, но не го намерих там, огледах залата и го зърнах до коженото канапе. Явно с ремонта ни имаше развитие. Докато се приближа, приятелят ми се изправи и заяви, че тръгваме. На левента не му остана време да попита харесала ли ми е колата. Сбогувахме се сдържано с взаимно облекчение.
На някакви метри от сервиза се почувствах самотна, тъжно ми стана за Моята си кола. Споделих на любимия тъгата си, но той, потънал в грипа си и съсредоточен в шумовете, идващи от неговото возило, не ми обърна внимание.

ТРЕТИ ЗНАК НА СЪДБАТА. Колата направи “трак-трак-прас”, пауза, прекъсване на двигателя, “пук, бум, дрън”... и... спря. Обаче спря не къде да е, а на същото място, до което бяхме стигнали четири часа по-рано. Варна не искаше да ходим на работа. Ясно стана, че ще се върнем отново в Специалния Магически Сервиз. При Моята кола, която вероятно също тъгуваше за мен и ме викаше. На път за там приятелят ми получи грипно просветление, температурата му спадна, хремата му изчезна сякаш докосната от вълшебна сребърна пръчица, дори започна да се шегува със сполетялата ни ситуация.
Попита ме искам ли Тая кола. Аз отвърнах „Да“. Той като един страхотен подстрекател, също така отявлен наблюдател на резултатите, които създава, каза:
“Ми вземи си я”. Неговото съгласие се изсипа отгоре ми като манна небесна. Счупената кола летеше към сервиза на крилете на желанието ми.

В СЕРВИЗА МНОГО НИ СЕ “ЗАРАДВАХА”. Прегледът показа, че нещо още трябвало да се “пипне”, щяло да отнеме час-два. Това отново възвърна грипната вълна у любимия, заедно с киселото му настроение. Отново зазвънихме телефони и “отложихме” понеделника като работен ден. Национално. След това отидох до офиса на шоурума и поисках ключа и разрешение за тестово каране. Десет минути по-късно летяхме по магистралата със сто и петдесет.
Просто хей така си ги вдигнах, като щангист балонче. Бръмках си и се наслаждавах на звуците, идващи от мотора, от колите, покрай които профучавах, от въздуха, който цепех на милиони парченца. Приятелят ми, обзет от моя ентусиазъм, не спираше да ме ласкае и да ми повтаря, че си Я заслужавам, че Тя е направена за мен и че въобще няма какво да му мисля, мога да си я позволя. И... заваля дъжд, сякаш да полее събитието.
Решението беше взето. Ще си купя Тази кола, дори това да коства лизинг, за който “не е сега моментът” (нали го знаете тоя вид лизинг).

ОТТУК НАТАТЪК нещата се развиха по-тривиално. След като казах „Да“, се оказа, че промоцията не важала за днес, понеже изтекла вчера – в неделя значи, официалния неработен ден за Варна.
Връщайки се в София, ни се наложи да опънем всякакви връзки и да се сдобием с разрешение все пак да ползваме намалението. Тогава на мен пък ми се наложи да обиколя няколко банки и да убедя служителя в последната, че съм супер надеждна и че Тая Кола е Моята. След като получих потвърждение и от банката... само три дни по-късно държах Моя Ключ за Моята Кола в ръката си.... Тогава... тогава дойде Моментът ето така – седнах на диванчето вкъщи. Въздъхнах облекчено. Помотах ключето из ръцете си.
Усмихнах се... Поех си дълбоко въздух и изкрещях с цяло гърло от щастие. Търкулнах се назад, без да преценя разстоянието до стената, и си ударих главата. Болката ме върна отново на “полилея” с моите желания. Светна-лата лампичка угасна кротко, а аз зачаках до светкането на следващата ми мечта...

Фотография: Guliver Photos