Майчинство

Детето е за цял живот. Не можеш първо малко да си майка, после да ти писне и да се откажеш, казва една моя позната. Тя е от онези жени, които са категорични, че не искат да имат деца и че животът им е прекрасен и пълноценен без тях точно поради тази причина. Личната ми майка пък, за която детето е най-хубавото нещо в живота й, казва, че и да искаш, и да не искаш, независимо от разстоянието и времето умът ти винаги е с детето. "То е завинаги имплантирано в теб." Хем тя не е от хората, чийто основен източник на щастие е дъщеря й.
Ни най-малко. Днес, като държа в ръце моята малка дъщеря на няколко седмици, разбирам колко прави са и двете. Чувството на майчинство е от онези неща, които ти се случват, без да питат как, дали и кога ги искаш. (Като уточнявам — говорим за самото чувство, не за състоянието "майка", което днес може да бъде прецизно планирано.) Разбира се, е строго индивидуално и никога няма пълно съвпадение при две различни жени. И наистина е за цял живот. Сигурна съм, че има жени, които дълго се подготвят за него. Че го усещат в себе си още преди да се е родило детето им или дори преди тестът за бременност да е станал положителен. Че го проявяват към познати или дори напълно непознати деца. Или към определени свои отдавна пораснали приятели. И да, майчинското чувство има много лица и проявления, но съм убедена, че с най-голяма сила, безапелационно и необратимо те връхлита тогава, когато лично ти станеш майка, когато видиш, пипнеш, чуеш, помиришеш и усетиш твоето си бебе.
Докато бях бременна, се чудех какво ли е и кога ще започна да се чувствам майка. И дали изобщо. Намирах разказите на други жени за абстрактни и чужди. По същия начин възприемах и прекрасно възхитителните образи на усмихнати и доволни майки с блажени бебета, които ме заливаха от реклами, книги и всякакви продукти. Включително и от праха за пране на детски дрешки. Притеснявах се дали ще заобичам дъщеря си от мига, в който я видя, както е по филмите и както са ми вменявали, че е редно материалите за бременност и майчинство. И ако не, трябва ли да се преструвам, за да не ме заподозрът в лошо родителство от самото начало и нежелание/неумение да бъда майка. Изобщо по въпроса с чувството на майчинство и на връзката с детето има толкова силно наложени стереотипи, че откровено ме беше страх да не изпадна от тях и на мен да се гледа с лошо око. Дори аз самата да не започна да се възприемам зле, ако не мога да постигна този презададен ми минимум. Притесненията ми се основаваха на това, че докато бях бременна, не усещах никакви умилително-сантиментални настроения към живота, който растеше в мен. А само стремеж да му осигуря всичко най-добро, за да е жив и здрав и безкрайно любопитство да видя какво сме си сготвили с баща й.
Но както вече казах, майчинското чувство дойде, без да пита за страховете ми и стереотипите на обществото. Бавно, постепенно, много настъпателно и безотказно. След тринайсетчасово раждане (естественото раждане беше първият подарък, който исках да направя на дъщеря си), точно когато вече съзнанието ми беше замъглено от умора, болка, усилия и упойки, неочаквано всичко се проясни и започнах да възприемам света кристално ясно.
Думите, които провокираха това, бяха: "Перчемът му се вижда." Както не знаех къде се намирам, ококорих очи, изострих уши и попивах всяка дума на екипа, дори интонацията им. За мен връзката с дъщеря ми започна в момента, в който срязаха пъпната връв и тя ревна неудържимо. "Преносена е." "Малка е." "Не е, перфектни момински размери." "Какви големи стъпала има." ...
Търсех я и я следях с поглед, като я взеха да я почистят и прегледат. Само питах добре ли е, добре ли е. "Как да не е добре, не я ли чуваш как се дере." И ми дадоха малко бяло вързопче с бяла чалма и големи ококорени очи под въпросително повдигнати вежди, което вече не се дереше. Толкова малка и нереална ми се струваше тогава. Нямах сили да я докосна или да й кажа нещо. И я отнесоха. После продължих да питам за нея и кога ще ми я дадат. Но някак си от любопитство, от нуждата да си я разгледам и усетя, моята си дъщеря. В болницата си лишен от интимност. Аз лично по никакъв начин не можах да се посветя на бебето си.
Съквартирантка, визитации, акушерки, санитарки, доктори, приятели и роднини... Почти никога не бях сама с дъщеря си, освен през нощта, когато се опитвах да спя и да се абстрахирам от режима на другата двойка майка и бебе в стаята. Но още там ме връхлетя едно от най-типичните майчински чувства — моето гардже е най-черно и най-рошаво. А забелязах, че и съквартирантката ми го изпитва. Нейният син се беше родил четири килограма, докато дъщеря ми - едва 2900 г. Тя обясняваше на майка си, че бебето й за разлика от моето суче бързо и със страшна сила, докато моето бавно и продължително. Помислих си: "Да бе, и какво от това?! Нали моето наддава по 100 г на ден, а твоето по 30. Кое е по-жилаво и нахъсано, а?" Но, разбира се, си замълчах. Съквартирантката ми слагаше сина си на леглото си и му се любуваше с часове. Галеше го по коремчето и по главичката, целуваше го, гушкаше го... Беше ми споделила, че дълго са го правили и чакали. Тогава реших, че ако и моята дъщеря беше планирана, и аз щях да се държа като тази майка. А не да посрещам и изпращам посетители и да гостувам в съседната стая, вместо да държа по цял ден дъщеря си. "Ето, знаех си, че няма да съм като онези перфектни майки от картинките! "Когато се прибрахме вкъщи обаче, нещата се промениха.
Спокойствието и уютът на моя си дом, където с дъщеря ми и баща й сами определяхме ритъма на деня, ми дадоха интимността, от която имах нужда, за да се отприщят натрупаните в мен емоции и да нахлуят новите чувства.
Първите две седмици не спирах да плача. Сълзите се лееха нонстоп без никакви поводи. От умиление, щастие, удовлетворение, невярване... пълно разтапяне. И точно като  съквартирантката ми от болницата седях и гледах дъщеря си с часове, "все едно ще я изядеш", както казваше баща й. И ми се струваше съвършена. Изпълваше цялата стая, всички стаи и целия свят. Пожелах си пак да преживея раждането й едно към едно и онова незаменимо чувство, когато излезе от мен и проплака. Изненадах себе си — след толкова болезнени 13 часа това е последното, което съм си представяла, че бих могла да поискам. Не исках и нищо друго освен да сме си само двечките — ей така, гушнати завинаги. Това също много ме учуди. Защото със сигурност не съм от онези жени, за които да си майка е всичко, от което имаш нужда, за да се чувстваш пълноценно, които напълно се идентифицират с майчинството. Нито пък детето ми може да бъде единственият ми извор на щастие. И съм на мнение, че преди всичко една добра майка трябва да е добър градинар — някой, който помага за отглеждането и израстването на нов човек, личност. Ето защо бях безкрайно изненадана от пожеланията към себе си. Освен това всичко ми се струваше недостойно за дъщеря ми. Мебелите й, които бях избирала месеци и бяха ударили тавана на бюджета ни, ми се виждаха ужасно обикновени и грозни за нея.
Единствено сега разбирах звезди като Брад и Анджелина или Дженифър и Марк, които харчеха милиони долари за обзавеждане на бебешки стаи. Преди ми се струваше безсмислено и излишно разхищение. Но днес знам, че и безкрайно много пари да имам, пак не биха били достатъчни за дъщеря ми. И всичко освен нея беше суета. Конфликтите, в които бях впрягала толкова емоции, нерви и енергия само допреди една седмица, сега ми изглеждаха най-безсмисленото нещо на света. Изобщо трикилограмовото вързопче страшно убедително беше започнало да се превръща в център на живота ми. С времето спрях да плача, но напълно се съгласих с твърденията, които до този момент ми се струваха абстрактни — че детето е най-хубавото нещо на света. Поне за мен е. И се отказах да го описвам като преживяване, защото няма думи, или поне аз не знам такива, с които да може да се пресъздаде това усещане. Единствено може да се преживее и то строго индивидуално.

Текст: Николета Попкостадинова
Фотография: Guliver Photos