Пробуждане
Кралят на ужаса
Дилема насред златна есен – да се отървем от боклука или да се въоръжим с търпение. Накрая винаги идва белият сняг. И покрива всичко
Сещам се за поне два романа на Стивън Кинг (прочетох ги в ранните си младежки години), в които кулминацията на напрежението беше двубоят между нашия герой и неговата... боклукомелачка. Сещате се, човек си пъха ръката в канала на мивката, а пустата машина оживява сам-сама, пръскат кърви и тук вече трябва да се затвори книгата или да се загаси телевизорът, ей богу, напрежение, просто не се издържа...
Страшилището, което редовият американец отглежда в кухнята си повече от 80 години, се нарича диспозер и все още е почти напълно непознато в България. Няма лошо – допреди десетина години миялната машина беше лукс и глезотия и ако някой кажеше, че по този начин икономисва вода, щяха да му се изсмеят в лицето. На ход е сушилната – хайде сега, срам те е, един вид, да проснеш бельо на въжето, глупости. Не, не ме е срам, ама живея на булевард и сутрин задръстване, сажди, чаршафите станали черни, ужас. Пък ако суша вкъщи, догодина ще има мухъл навсякъде. В Швеция, ако в някоя къща имало мухъл, новината стигала чак до кметството...
Статистиката в световен мащаб сочи, че домакинските отпадъци – сред които доста голям процент заемат хранителните остатъци – са много по-разнообразни в бедните страни, просто защото там боклукът си е боклук и толкова. Може да се изхвърли през врата или прозорец, така че къщата остава чиста. Начело е континентът Африка (с 60% биоотпадъци), но и у нас една кратка разходка до контейнера пред жилищната кооперация може да разкрие еклектична и ужасяваща картина. И не защото няма правила и закони, а защото не се спазват или са трудни за изпълнение. По принцип и децата знаят, че там, където са бутилките от минерална вода и коричките от снощната пица, не би трябвало да има окосена трева, стар касетофон, тухли, юношески велосипед. (Как ли се балира велосипед?) Разделното изхвърляне на отпадъците явно ще остане лукс още дълго време – щом държави като Италия и Гърция не успяват да го наложат, може би сме осъдени да понасяме гниенето под гостоприемното южняшко слънце... Практиката дори в тези страни обаче налага да не се запращат остатъците от цимент и латекс, останали след освежителния ремонт, в компанията на бутилките от бира, консумирана от майсторите. Да не говорим за гардероб, разглобен на части, или каса на врата. Единици са хората у нас, които знаят къде трябва да закарат старите си мебели и техника. Вероятно трябва да се провери в интернет или да се звъни до общината. По-лесно е да се отървеш от ненужното по незаконния начин.
Доскоро дори не знаехме, че старите телефонни апарати не трябва да са в една кофа със стария хляб, макар да не ухаят на отрова и нисък стандарт. Ето един много съкратен списък на нещата, които по принцип не бива да попадат на сметището и в канализацията: стъкло, кабели, батерии, дрехи, лекарства, пластмасови изделия от всякакъв вид, боя. Чудесно, от утре започвам да живея екологично. Как обаче? Имам ли къде да изхвърля аспирина с изтекъл срок – в идеалната ситуация би трябвало да върнем старите си лекарства в някоя аптека, която пък връща този вид отпадъци в някой завод. У нас няма подобна практика.
Съвестните граждани хвърлят лекарствените препарати в тоалетната, за да не натровят някой клошар. И така, в дългосрочен план, тровят себе си и всички останали.
В Япония всяко разчистване на гардероба означава задължително пране на старите дрехи, преди да се занесат в специален контейнер. И то без копчета! Пластмасовите копчета се третират по друг начин. Кой знае, след X на брой години пък може би и ние ще носим старите щепсели, жички, контакти, латекс и лепило в специализираните магазини за електроуреди и домашни потреби и оттам вече... Ще се получи ли? През последната година шумно проведена рекламна кампания за освобождаване от старите мобилни апарати се сблъска с удобството да ги хвърляме направо в контейнера за отпадъци, вместо да се разхождаме до магазините на даден оператор.
Като последен вариант
да се преборим с ужасяващите купчини боклук, които ни заливат отвсякъде, остава да пречупим себе си. Например в част от белгийските градове общините отпускат определен брой найлонови торби за смет на глава от населението. Ако искаш повече, плащаш, и то не » малко. Така гражданите се прибират вкъщи, пускат телевизора и докато гледат филма, късат бележчици и вестници, мачкат кутии, сгъват опаковки. Всичко в името на икономията. Къде сме ние? Тук, където никой никога няма да отдели от личното си свободно време, за да мачка и къса опаковки. По-скоро ще осъди общината за трудова експлоатация. При нас найлоновите торбички са безплатни и закономерни. Допреди 20 години те бяха безценен артикул, перяхме ги, сушахме ги на слънце, ползвахме ги вместо раници за училище (заради един или друг надпис по торбата), а след скъсването им по-икономичните домакини ги превръщаха в мушами. Днес Найлоновата торба се превърна в постоянен и обичан спътник, в признак на уважение от страна на продавача към купувача. Тя, изглежда, е символ на вятъра, полета и свободата – носеща се волно от Бургас до Драгоман, кацнала на всяко трето дърво, украсила всяка градинка, улица, кьоше. Обикновено в компанията на верните си приятели – пластмасовата чашка, пластмасовата бутилка и добрия стар фас. Любопитно: полиетиленът има нужда от минимум 30 години, за да се разложи в природата. Факт е, че дойде време, в което е признак на висока екокултура да поемеш покупките в ръце и да жонглираш до колата и дома, или пък да извадиш платнената торба, ушита през 1980-а.
... И пак за боклукомелачката. Стивън Кинг няма избор, освен да се ориентира към теми за клониране и кървящи мобилни телефони. Той вече го направи. Няма как – напредничавите власти в Сан Франциско решили, че няма да изоставят домакинствата сами в борбата с обелките от картофи и портокали. Затова ще се въведе нова система за събиране и компостиране на остатъци. Така местните жители ще наторяват изтощената от интензивно земеделие почва, вместо да товарят канализационната мрежа. Умно решение – наскоро пък аз исках да си купя диспозер и влязох в популярен бг форум. Втрещих се, когато прочетох как някои майки и домакини протестират срещу неспособността на боклукомелачката да мели... найлонови пликове. Никакъв диалог за токсините, надеждността на канализацията и налягането във водоподаването. Я по-добре засега да оставим техническите нововъведения от 1927 година и да се съсредоточим върху почистването на междублоковите пространства с метли и лопати – традиционни екологични уреди. Каквото остане, ще съхне под слънцето.
Текст: Розалия Байрактарова
Страшилището, което редовият американец отглежда в кухнята си повече от 80 години, се нарича диспозер и все още е почти напълно непознато в България. Няма лошо – допреди десетина години миялната машина беше лукс и глезотия и ако някой кажеше, че по този начин икономисва вода, щяха да му се изсмеят в лицето. На ход е сушилната – хайде сега, срам те е, един вид, да проснеш бельо на въжето, глупости. Не, не ме е срам, ама живея на булевард и сутрин задръстване, сажди, чаршафите станали черни, ужас. Пък ако суша вкъщи, догодина ще има мухъл навсякъде. В Швеция, ако в някоя къща имало мухъл, новината стигала чак до кметството...
Статистиката в световен мащаб сочи, че домакинските отпадъци – сред които доста голям процент заемат хранителните остатъци – са много по-разнообразни в бедните страни, просто защото там боклукът си е боклук и толкова. Може да се изхвърли през врата или прозорец, така че къщата остава чиста. Начело е континентът Африка (с 60% биоотпадъци), но и у нас една кратка разходка до контейнера пред жилищната кооперация може да разкрие еклектична и ужасяваща картина. И не защото няма правила и закони, а защото не се спазват или са трудни за изпълнение. По принцип и децата знаят, че там, където са бутилките от минерална вода и коричките от снощната пица, не би трябвало да има окосена трева, стар касетофон, тухли, юношески велосипед. (Как ли се балира велосипед?) Разделното изхвърляне на отпадъците явно ще остане лукс още дълго време – щом държави като Италия и Гърция не успяват да го наложат, може би сме осъдени да понасяме гниенето под гостоприемното южняшко слънце... Практиката дори в тези страни обаче налага да не се запращат остатъците от цимент и латекс, останали след освежителния ремонт, в компанията на бутилките от бира, консумирана от майсторите. Да не говорим за гардероб, разглобен на части, или каса на врата. Единици са хората у нас, които знаят къде трябва да закарат старите си мебели и техника. Вероятно трябва да се провери в интернет или да се звъни до общината. По-лесно е да се отървеш от ненужното по незаконния начин.
Доскоро дори не знаехме, че старите телефонни апарати не трябва да са в една кофа със стария хляб, макар да не ухаят на отрова и нисък стандарт. Ето един много съкратен списък на нещата, които по принцип не бива да попадат на сметището и в канализацията: стъкло, кабели, батерии, дрехи, лекарства, пластмасови изделия от всякакъв вид, боя. Чудесно, от утре започвам да живея екологично. Как обаче? Имам ли къде да изхвърля аспирина с изтекъл срок – в идеалната ситуация би трябвало да върнем старите си лекарства в някоя аптека, която пък връща този вид отпадъци в някой завод. У нас няма подобна практика.
Съвестните граждани хвърлят лекарствените препарати в тоалетната, за да не натровят някой клошар. И така, в дългосрочен план, тровят себе си и всички останали.
В Япония всяко разчистване на гардероба означава задължително пране на старите дрехи, преди да се занесат в специален контейнер. И то без копчета! Пластмасовите копчета се третират по друг начин. Кой знае, след X на брой години пък може би и ние ще носим старите щепсели, жички, контакти, латекс и лепило в специализираните магазини за електроуреди и домашни потреби и оттам вече... Ще се получи ли? През последната година шумно проведена рекламна кампания за освобождаване от старите мобилни апарати се сблъска с удобството да ги хвърляме направо в контейнера за отпадъци, вместо да се разхождаме до магазините на даден оператор.
Като последен вариант
да се преборим с ужасяващите купчини боклук, които ни заливат отвсякъде, остава да пречупим себе си. Например в част от белгийските градове общините отпускат определен брой найлонови торби за смет на глава от населението. Ако искаш повече, плащаш, и то не » малко. Така гражданите се прибират вкъщи, пускат телевизора и докато гледат филма, късат бележчици и вестници, мачкат кутии, сгъват опаковки. Всичко в името на икономията. Къде сме ние? Тук, където никой никога няма да отдели от личното си свободно време, за да мачка и къса опаковки. По-скоро ще осъди общината за трудова експлоатация. При нас найлоновите торбички са безплатни и закономерни. Допреди 20 години те бяха безценен артикул, перяхме ги, сушахме ги на слънце, ползвахме ги вместо раници за училище (заради един или друг надпис по торбата), а след скъсването им по-икономичните домакини ги превръщаха в мушами. Днес Найлоновата торба се превърна в постоянен и обичан спътник, в признак на уважение от страна на продавача към купувача. Тя, изглежда, е символ на вятъра, полета и свободата – носеща се волно от Бургас до Драгоман, кацнала на всяко трето дърво, украсила всяка градинка, улица, кьоше. Обикновено в компанията на верните си приятели – пластмасовата чашка, пластмасовата бутилка и добрия стар фас. Любопитно: полиетиленът има нужда от минимум 30 години, за да се разложи в природата. Факт е, че дойде време, в което е признак на висока екокултура да поемеш покупките в ръце и да жонглираш до колата и дома, или пък да извадиш платнената торба, ушита през 1980-а.
... И пак за боклукомелачката. Стивън Кинг няма избор, освен да се ориентира към теми за клониране и кървящи мобилни телефони. Той вече го направи. Няма как – напредничавите власти в Сан Франциско решили, че няма да изоставят домакинствата сами в борбата с обелките от картофи и портокали. Затова ще се въведе нова система за събиране и компостиране на остатъци. Така местните жители ще наторяват изтощената от интензивно земеделие почва, вместо да товарят канализационната мрежа. Умно решение – наскоро пък аз исках да си купя диспозер и влязох в популярен бг форум. Втрещих се, когато прочетох как някои майки и домакини протестират срещу неспособността на боклукомелачката да мели... найлонови пликове. Никакъв диалог за токсините, надеждността на канализацията и налягането във водоподаването. Я по-добре засега да оставим техническите нововъведения от 1927 година и да се съсредоточим върху почистването на междублоковите пространства с метли и лопати – традиционни екологични уреди. Каквото остане, ще съхне под слънцето.
Текст: Розалия Байрактарова
