Какво е онова, което ни определя като хора – добри или лоши, скромни или алчни, авторитетни или несигурни, сериозни или несериозни... ?  Някои ще кажат, че това са действията ни в конкретни ситуации, което ми напомня за основната фабула във филма „Сблъсъци”, носител на Оскар от 2006 г., други ще заковат, че е въпрос на гледна точка. Склонна съм да се съглася и с двете твърдения - в първия случай става въпрос за обективно мнение, а във втория – за субективно, но тъкмо тези реалности ни определят като харектери в пространството, което обитаваме. Нито едно от самоопределенията, които си даваме, базирани на бивши наши действия, не е категорично спрямо настоящето. Нито пък са константни гледните точки на другите. Понякога с години се придържаме към създадени от нас самите стереотипи на действие, друг път – само с един миг разбираме нови истини за себе си. Образът ни се променя спрямо параметрите, и нашето „Аз” от вчера среща нашето „Аз” от настоящето, което от своя страна няма нищо общо с нашето „Аз”от бъдещето. За Мистър Х ние сме с особено изразено чувство за хумор и център на внимание в общите приятелски вечери. Мистър Y обаче ни намира за изключително скучни и без никакво въображение. Колегата от бюрото в ъгъла ни смята за целомъдрени и с изразено отношение към морала в живота, този в отсрещния ъгъл обаче ни е виждал в доста по-свободолюбива светлина и нищо на света не може да го накара да повярва в нашите добродетели. Аз се смятам за сериозен човек, за такъв ме смятат повечето хора в живота ми, но за Яна от радио RFI вероятно съм най-несериозният човек на света. Няма и какъв друг да бъда ако пропускам срещата си в ефир за трети път. За свое оправдание ще кажа – истински карък съм по отношение маршрута RFI /защото иначе спазвам всички други уговорени маршрути без грешка/, за Яна обаче това ще бъде поредното оправдание на човек неспазил обещанието си. И ще бъде права – все пак сериозните хора в нейния свят държат на уговорките си. Дадох този пример не толкова, за да послужи за публично извинение, и без това нямам право на такова, а за да илюстрирам тезата, която се опитвам да докажа – а именно, че дeфиницията на характерите ни е променлива величина – за нас самите и за другите около нас. Затова е истинско предизвикателство да останем в синхрон с нещата, в които вярваме. Нищо друго не ни остава освен да продължаваме да опитваме... така че следващият миг да ни донесе дефиниция, с която да се гордеем!