Можем ли да съществуваме

И наистина, в продължение на почти две години използвах социалната платформа за целодневни разговори с приятели, коментари под забавни снимки и постване на впечатлили ме новини. Малко по малко обаче приятелите станаха много, като повечето от тях „срещах“ за пръв път в мрежата. Непознати хора разговаряха с мен и дописваха коментари под забавните ми снимки. Не след дълго започнах да се притеснявам от факта, че личната ми информация е нещо твърде достъпно и лесно за ползване. Дразнеше ме липсващата опция да не могат да ме тагват в чужди снимки. Уморявах се от постоянния „игнор“ на всевъзможни глупави апликации и предложения да ставам фен на абсурдни неща от рода на „Обичам да се усмихвам“, „Мразя да ставам рано“ или „Аз правя секс с поне един мой приятел от Facebook“. Докато се люшках в набъбващото отвращение от цялата тази публичност, забелязах и нещо друго – всеки ден губех поне по няколко часа в мрежата, всяка сутрин след целувка с гаджето си пропилявах времето в разглеждане на това кой какво е казал или пуснал там. Всичко се нагнетяваше дълго и един неделен следобед деактивирах акаунта си. Да, оказа се, че дори не мога да го изтрия. Неприкосновеността на личните ми данни ме зачовърка отново и направих сериозно проучване на т.нар. Privacy Policy на Facebook, което доведе до доста интересни въпроси.

Социалните мрежи имат смисъл. В тях хората откриват начин да намират стари познати и да разменят информация в реално време, което не се постига дори и от пощите. За пример – всеки изпратен имейл се бави по трасето в продължение на секунди до минути, но съобщенията във Facebook се получават веднага. Платформата е и добър метод за пропаганда на различни каузи или отворено пространство за дискусии по важни политически и социални теми, в които всеки би могъл да се включи. Едновременно с това обаче Facebook има своите начини да измъква много информация от потребителите си с дори на пръв поглед неочебийни приложения. С всеки попълнен тест, с всяка потвърдена апликация, с признаването на фенщина ние казваме нещо за себе си. Заради това и всеки ден хиляди хора от компанията разработват нови и нови приложения за мрежата. Лошото обаче е, че за тях те черпят идеи от личните ни данни, които са на разположение във всеки удобен момент.

Канада бе първата страна, която подложи на съмнение защитата на личните ни данни във Facebook. В доклад на комисаря по личните данни Дженифър Стодарт, цитиран (през лятото на 2009 г.) в The Business Insider, се посочва, че всеки трети канадец има профил в социалната мрежа. В този смисъл всеки трети канадец споделя личните си данни, без да знае доколко са защитени те. Едновременно с това потребителят не получава информация как Facebook събира данни и как може да изтрие акаунта си, а не просто да го деактивира. След поставените въпроси последва доста широка дискусия, в резултат на която Facebook се съгласи на промени в правилата на сайта, които ще са валидни за цял свят. Една от големите спечелени битки с компанията е фактът, че тя ще трябва нагледно да разясни и да разреши тоталното изтриване на акаунти.
Реално обаче това са само намерения и примерът за това е прост. След като разбрах, че не мога да изтрия акаунта си във  Facebook, а само да го деактивирам, писах до компанията с молба за пълно заличаване. Получих любезен имейл, в който ми бе обяснено, че това ще се случи без никакви притеснения. Седмица по-късно в опит да си докажа, че всичко е наред, писах нов имейл. В него съвсем целенасочено обясних, че всъщност съм размислила и ще ползвам акаунта си. Получих още по-любезен отговор, че да, няма никакъв проблем и минути по-късно профилът ми в мрежата бе отново достъпен, и то с всичката информация, снимки и писма. Очевидно пълното заличаване е само илюзия и дори и при отказ от мрежата тя още притежава личните ти данни. Разбира се, идеята за участие в социална платформа е да споделяш, а не да криеш, но ежедневните нововъведения на Facebook все повече поставят под въпрос ползите от споделеното.

Поредица от статии в пресата по темата обръщат внимание и на други неща. Например, че в шумотевицата около общите приказки във Facebook малко хора забелязват някои важни промени. Като търсенето на приятели по градове, което е още по-успешно сегментиране на потребителите след избора на език за писане в мрежата и търсенето по държава. Надребняването на информацията, зад която стои потребителят, е реален шанс за целенасочена реклама. Забелязвали ли сте например, че феновете на едно или друго понякога се превръщат в неволна реклама на даден продукт? И то съвсем нагледно – в дясната колона на Facebook все по-често се появяват ваши приятели, които „харесват“ или са „фенове“ на търговски марки. Всичко това без тяхно знание и позволение.

Зарибяването е част от платформата Facebook и това е видно най-вече по онлайн игрите там. Истерията по FarmVille е ярък пример. Освен че близо седемдесет милиона души всеки ден висят в нета, за да „копат“ царевица, голяма част от тях и плащат за това. Желанието за повече виртуални пари се „купува“ с тест за интелигентност, чийто резултат получаваш само като sms на телефонния си номер. Без да знаеш обаче, автоматично се абонираш и за мобилни картинки и мелодии на стойност десет долара месечно. Не е ясно дали някой у нас е стигал до решението да плаща за по-добра реколта зеле и домати, но възможността за това съществува. Впрочем очаква се FarmVille  скоро да премине на отделен сайт, и всичко това благодарение на потребителите му от Facebook, които са го легитимирали...

Всъщност лудостта по Facebook е толкова голяма, че се забелязва и следният парадокс – вече почти няма човек, който да не е с регистриран профил там, защото виртуалното дискутиране и споделяне стана масово и ако не си в кюпа, рискуваш да бъдеш социално непълноценен. Но дали това наистина е така? Не мисля. Забелязва се все по-голямо разочарование от най-голямата социална мрежа и заради пропуските й в защита на личните ни данни, и заради носталгията по „живото“ общуване. И тук не става дума за противопоставяне на реално-виртуално, защото всеки днес, включително аз, ползва поне по няколко онлайн акаунта – twitter, e-mail, linkedin и прочее. Никой не поставя под съмнение ползата от бързата и достъпна информация и обсъждането им в реално време. Под въпрос е изместването на ценности и най-вече тоталният отказ от задаване на въпроси, свързани с лични данни. Facebook със сигурност ще е нещо преходно, заменено от друга по-голяма, бърза и зарибяваща платформа, и остава да се поинтересуваме какво ще се случи с гигантското количество информация, която остава в него. Защото това е нашата информация и имаме право на отговори.

Flash!
Още по-интересен е въпросът изтриваме ли наистина снимките си от Facebook? Всъщност не. Или не веднага, както ни убеждават от мрежата. През лятото на 2009 година в опит да докажат това неколцина изследователи от Кеймбридж правят следния експеримент – копират уникалния адрес на дадено изображение и после го изтриват. Оказва се, че поне в рамките на тридесет дни по-късно всяко пействане на адреса води до снимката. Това е така и с наглед изтрити видеофайлове. Никой не може да отговори на въпроса какво се случва с изтрити съобщения или други текстови файлове. Твърде много общи неизвестни за твърде много лична информация.

Текст: Вера Гоцева
Фотография: Guliver Photos