Цветя или тестостерон?

Цветя или тестостерон

Днешните мъже са чувствителни

Да поговорим за мъже. В разгара на лятото няма нищо по-интересно от клюкарстването с приятелки за мъжете в живота ни. Обсъждането на страхотния чифт нови обувки или чанта минава на заден план в полза на разрешаването на поредната емоционална дилема, пред която сме изправени. Е, говорейки с момичетата, все по-често си задаваме един и същ въпрос: Какво, по дяволите, им стана на мъжете? Промениха се драстично и в това никоя от нас не се съмнява. Доскоро плачехме и се тръшкахме как половинките ни не ни разбират, как дори не питат какво не е наред, а ако въобще им кажем, от това няма никаква полза. Сега пък те плачат. Новите мъже са емоционални и чувствителни до такава степен, че чак ни плашат. Вече знаят по-добре от нас как се чувстваме в дадена ситуация, с какво да ни помогнат или как да ни развеселят. Свръхчувствителните представители на „силния“ пол обаче са и свръхнерешителни, а кафенетата, баровете и метрото гъмжат от тях (както и телефоните на свободните ми приятелки).

Промяната
Със сигурност неведнъж сте се карали с настоящия или бившия си партньор за това, че прекалено много ревнува, че не ви обръща внимание, че не ви помага в домакинството или че не храни детето. „Научи се да ме питаш защо плача“ или „Няма ли най-накрая да кажеш извинявай?“ са реплики, които са кънтели в нажеженото пространство между много влюбени. Времето обаче показва, че мъжете могат да слушат, дори и да чуват, даже и да се променят. На базата на всички критики, които сме отправяли към тях, днес те наистина са различни. А максимата „Ние сме чувствителни, те са рационални“ сякаш остана в миналото – рационалните ни половинки завзеха и нашата територия, а ние, щем – не щем, пак капитулирахме... този път под мъжката им нежност. Но харесваме ли тази трансформация?
„Звучи безумно, но мъжът, с когото излизам от известно време, се страхува да ме докосне – сподели моя приятелка. – Имам чувството, че аз съм агресивният и решителен човек в тази игра. Като че ли жените вече искат просто секс, а мъжете – обвързване, чувства и гушкане. Толкова се страхуват да не бъдат наранени или да не наранят нас, че нямат смелост да направят не само първата, а която и да е крачка в една връзка.“

Искаме решителност
От желанието си за мачовци преминахме към метросексуални, а сега идва времето на постмодерния мъж. Може би и ние не знаем какво точно искаме, но чувствителният и нерешителен индивид определно не е наш тип. Искаме да знаем, че когато имаме връзка с него, имаме връзка с мъж – човек с физическа сила, с лично мнение и със смелостта да го отстоява. Когато приятелят ми ме прегърне, искам да се чувствам спокойна и сигурна, да знам, че той ще е моят принц на бял кон, който ще ме пази, а не обратното. Продължаваме да държим да ни отварят вратата, да ни подаряват цветя, да ни носят куфара, както и да се интересуват от чувствата ни. Е, ако ходи от време на време на фитнес и заявява позицията си в разговора, ще го обичаме още повече. Макар че все пак не искаме стероиден фитнесманиак за гадже или четирикрилен гардероб върху спалнята (и върху себе си). Говорим за добре изглеждащ и поддържан мъж, с когото гордо да се разходим из града, но с когото да можем да проведем и нормален разговор. Освен това под тестостерон съвсем не разбираме единствено външния вид (е, секси мускулите по ръцете и по гърдите му определено ще бъдат подобаващо оценени), а именно онези мъжкарски черти от характера му, решителността и смелостта му, дори авантюризмът, които обожаваме и от които се нуждаем, но напоследък все по-рядко откриваме. Откровено казано, малко се уморихме от изнежените интелектуалци, които припадат, когато си порежат пръста, а изцапването с автомобилно масло ги плаши повече от мръсен бебешки памперс.

Принцът на бял кон
Ще бъдем напълно честни: би ни харесвало да има като мускулите на Джейк Джиленхол в ,,Принцът на Персия” (струва си да го гледате поне за да се насладите на бицепсите му и на невероятната промяна от времето на ,,Дони Дарко”), но все пак можем да минем и само с усмивката му. Иска ни се да прилича и на Сам Уортингтън, който след като ни спечели с вида си на синьо извънземно в ,,Аватар”, ни се доказа и в ,,Сблъсъкът на титаните”. Излишно е да споменаваме за Джерард Бътлър в „300“ и Брад Пит в „Троя“, нали?
Гледаме снимките на всички тези тестостеронни актьори и въздишаме. Но наистина ли ги искаме такива – облечени като принцове, средновековни разбойници, като полубогове от Олимп, които не питат, които воюват и разрешават всеки проблем с юмруци... Дали пък ТЕ не са прави, когато все ни обвиняват, че не знаем какво искаме? Може и да е така. Може би и киното не трябва да ни ги показва такива – някак идеални, приказни, силни, непримирими и все пак... способни да ни обичат до смърт и да ни го доказват всеки ден. Но утехата ни е, че ако Джейк Джиленхол някой ден влезе с красивите си мускули и свирепото си изражение тук, в кафенето, при нас, може би ще сме твърде заети да отговаряме на sms-а на чувствителния си приятел и няма да го удостоим дори с поглед. Друг въпрос е какво ще правим, ако после ни се усмихне...