Първите седем
Този месец GRAZIA отбелязва седмия си рожден

Този месец GRAZIA отбелязва седмия си рожден ден. След прохождането, любопитството и опознаването на света можем да сме категорични, че имаме щастливи първи седем и една добра основа за следващите седемдесет.
 

По този повод решихме да поговорим за първите седем буквално. Психотерапевтът Мадлен Алгафари разказва кои са най-честите грешки, които родителите допускат във възпитанието през този период, и как да отгледаме щастливи деца.
 
GRAZIA: Винаги говорим за първите седем години. Защо всъщност са толкова важни?

Мадлен Алгафари: Защото именно в този период от развитието на детето от незнание родителите могат да му нанесат такива травми, които след време да го съсипят. Всички по някакъв начин преживяваме травми. В зависимост в кой етап от първите седем са преживени, те формират различен характер. След време този човек, естествено, в нещо ще е добър, нещо ще му куца, това ни прави различни. Но характерът вече е диагноза, на старогръцки думата „характер“ означава вдълбан знак – нещо, което е издълбано на меката глина и после е изпечено.

G: На какви етапи се подразделят първите седем?

МА: Етапите са няколко, а във всеки от тях детето усвоява различни неща, т.нар. психически и физически новообразувания. Има си възраст, на която се проговаря, на която се прохожда. Не може нещо да се случи на по-ранен етап от този, който си му е заложен.
Първият етап е още по време на бременността. Най-често допусканата от незнание грешка, която създава характероформиращите травми, е неграмотността по време на бременност. Защото възпитанието започва от вътреутробния период. Една тревожна, неискаща детето си или много уплашена майка, със сигурност създава неблагоприятна среда за бебето. То все още няма мисловни процеси, няма развита кора на главния мозък, но емоционалната памет вече работи. Бебето общува с майка си още оттогава, затова е много важно тя да бъде спокойна. Примерно детето на една алкохоличка свиква с някакви норми алкохол в кръвта и след това се държи като абстинентно, по същия начин, ако майката е била ужасно тревожна през цялата бременност, след това има тревожно бебе, защото то е като наркоман в абстиненция за адреналина, а пък след време ще се чудим защо търси адреналинови ситуации.
Друга травма, която, уви, касае абсолютно всички ни, е откъсването на бебето непосредствено след раждане. То трябва да бъде на гърдите на мама веднага след като е излязло от утробата. Микропедиатрите със сигурност си имат някакви задачки, обаче това отнасяне на бебето в някакво друго помещение е изключително травмиращо за него. В първите месеци от живота на едно дете, тъй като то не се ражда с формирана кора, то не може да има никаква способност за абстракция и никакви мисловни операции. Не може да си каже: „Мама е оттатък“, то няма триизмерна представа за времето, всичкото пространство за него е тук, а всичкото време сега. Когато детето плаче, това е неговият единствен начин да подаде сигнал, че се нуждае от помощ. Защото то дори не знае да се почеше, когато го сърби, то има един-единствен модел – подчинителен. Ако не дойде никой, не може да си каже, че мама е оттатък или ще дойде после. Значи... умира. Детето преживява смъртта си. Ужаса, който изпитва, ние не можем да си го опишем с нашите днешни глави, защото вече имаме възприятия за време и за пространство.

G: Тоест методите на възпитание, които препоръчват да не гушкаме детето всеки път, когато се разплаче, са погрешни, така ли?

МА: Тоест д-р Спок, който е лекар, е написал непростимо грешно нещо в книгата си, по която половината свят е отгледал децата си. Оставете го да плаче, защото то манипулира, ама как ще манипулира и ще се глези?! За да може човек да се глези, той трябва да има причинно-следствено мислене, тоест аз трябва да мога да си кажа: „Сега като ревна и ще накарам майка ми да дойде“. Подобна мисловна операция е абсолютно невъзможна на тази ранна възраст от няколко месеца. Значи то не се глези, то казва: „Свят, помогни ми. Нещо ми има, но не знам какво е.“ И после, ако никой не дойде, след време няма да има падане по гръб, защото вече е формиран характер, който не може да се моли, не може да се доверява, не може да показва слабост. Защото за него всяка ситуация, която напомня на подчинителното поведение, е равна на умиране.

G: Каква е следващата фаза и какво е специфичното за нея?

МА: Втората фаза се нарича сензорна, защото вече се развиват сетивата. На тази възраст докосването е изключително важно. Галенето и гушкането са по-значими дори и от храненето. Когато прегърнете едно дете, дори да не сте го нахранили, то се успокоява, то се чувства сигурно, а от това страшно много зависи и коефициентът му на интелигентност след време. Защото ако то плаче и веднага някой се отзове, това дете ще расте с вътрешната вяра, че е значимо. Ако аз съм важна и значима, ще имам и по-добра самооценка. Ако имам по-добра самооценка, ще съм много по-смела да експериментирам, да пробвам, да рискувам. Ако аз много повече пробвам и рискувам, ще натрупам много повече житейски опит и, естествено, ще получа много повече информация. Днес е страшно, защото вече не докосваме децата си. Малоумно сме отъждествили докосването единствено и само със сексуалност и с еротика. Просто не можем да видим чисто човешкото в докосването. А пък много отдавна е доказано, че гушкането е основен инструмент за сваляне на напрежението. Както има топлообмен между телата, така има и енергообмен. Има много школи, които работят именно с гушкане и галене и повлияват психогенните заболявания например.

G: Кой е периодът, в който се възпитават ценностите и детето се учи кое е добро и кое лошо?

МА: Това е именно следващата фаза – фазата на Аза, която често наричаме “Няма пък!”. Детето е над годинка, вече е проходило и проговорило. До една година за него аз и мама са едно и също нещо. Мама е и храненето, и ръцете, и спокойствието. Ако мама не дойде, аз отричам себе си, защото няма ли я мама, няма ме мене. Когато проходи и проговори, то започва да установява, че всъщност е самостоятелен индивид. Мога да бутна една чаша, да я счупя, а мама да я няма до мен, тогава ще си кажа: „А, произведох действие.“ Значи аз съм нещо различно от майка ми. Нормално е като видя, че съм нещо независимо и самостоятелно, да искам да проверя докъде стигат моите граници. Най-лесният начин е като започна да казвам „не“ на всичко, което ме питат и което поискат от мен. Децата влизат в тази фаза напук, защото тестват доколко светът признава тяхната индивидуалност. И тук ходенето по ръба е ужасно важно за всички родители. Има лимити, които родителят не може да не постави – детето трябва да знае, че не може да бръкне в контакта, не може да излезе на улицата при колите. Има твърди забрани, които обаче се поставят не с насилие, а с една топла категоричност и спокойна сила. Тук въпросът е до енергията на родителя, не толкова до формата и съдържанието. Важна е убедителността. Задължително в този период детето трябва да се научи да въздържа агресията си И да изразява агресията си. Това е, което куца на нашия балкански родител. С първото се справя добре, забрани и заповеди колкото искаш – да яде, когато не е гладно, да се облича, когато му е топло, да спи, когато не му се спи. И в един момент императиви, императиви и никакво зачитане на детската индивидуалност. А когато то каже „не искам“, „не харесвам“, „не съм съгласен“, много трудно се толерира. Кой е той, че да има мнение на година и нещо-две. Тук се формира садо-мазо характерът. Защото ако на това дете не му се позволи да има собствена позиция, то ще расте с ниска самооценка. „Аз съм нула, мен не ме зачитат, аз съм жертва, аз търпя“, тъй като налагането на родителската воля е форма на агресия спрямо детето, разбира се, пак казвам, че родителят трябва да балансира спрямо забрани и позволявания. Най-лесно става с т.нар. стратегия на ограничения избор, когато му се дава избор в лимити: кюфте или кебапче ще ядеш, червения или зеления пуловер. И то си казва „Ей, питат ме, аз съм важен и имам право на мнение.“ Тук е моментът на възпитанието на ценности, защото вече я има волята, формирала се е кора и сега ако детето плаче, няма да реве от страх, че умира, а от яд, че не е на неговата. Сега се изгражда волята, а волята означава да направя нещо, което не искам, или да не направя нещо, което искам. Но за да мога аз да го направя или не, трябва да имам рационален мотив защо е нужно, а затова трябва да имам възприятие за време и да осъзнавам, че имам някаква отложена във времето вторична печалба за моментната загуба.

G: Какво се случва около 3-4-тата годинка на детето, когато то като че ли е най-палаво?

МА: Това е фазата на съперничеството, когато се усвоява съблазнителният модел на поведение, или шутовската възраст. Когато се прави на маймуна и се учи да привлича внимание, детето прави това по детския си начин и тук е много важен родителският подход. Една голяма част от родителите го обвиняват, че манипулира, че ги работи, че това са сеирджийски номера, че другите не са длъжни да му гледат излагациите и т.н.  – в този момент те кастрират чувството му за значимост. Как да тръгне този човек след време да съблазнява, щом като малък той е разбрал, че не може да бъде интересен и дори напротив – това се санкционира. Обратното – свръхглезещите родители, които обръщат постоянно внимание на детето, не му дават възможност да разбере, че след време ще има ситуация, в която не може да му се обърне внимание, а напротив – то трябва да даде. В тази възраст нерядко се случва и така, че някои деца започват да се чувстват родители на родителите си. Има незрели родители. Майка, която си позволява да плаче пред детето, да хленчи, да се оплаква и по този начин го манипулира съзнателно или не, а това дете от зор да бъде одобрено се принуждава постоянно да обгрижва, да успокоява, да си купува похвали чрез всичките възможни начини да се харесва. То може да стане добър лидер след време, защото ще има усета на кой, какво, кога му е необходимо да каже или да направи. Но той се превръща във функция на чуждите очаквания и собствената му дефинираност като индивид се размива.

G: Това е периодът, в който децата тръгват и на детска градина. Как им се отразява контактът с другите деца?

МА: Именно това е моментът, в който адекватно могат да се впишат в средата от връстници и да докажат себе си. В предишните фази например е изключително травмиращо за детето пращането на детска ясла, защото както вече казахме, то все още няма възприятието за време. Не знае, че довечера мама ще дойде да го вземе, и се чувства тотално изоставено. След третата годинка вече може да тръгне на градина, защото първо – знае, че мама ще се върне, и второ – вече се нуждае от средата от връстници, за да тренира тези модели на поведение, с които да се впише в собствената си социална йерархия. Много е важно да трупа опит в комуникацията. Тук е и по-подходящият момент да се появи второто дете в семейството, защото винаги има някакъв момент на ревност, но няма да е така проблемно, както в по-ранен период.
След това, някъде към 5-ата си година детето влиза в сексуалната фаза. В този етап вече завършва сексуалната идентификация, аз вече съм наясно, че съм момиче, а Иванчо е момче. Затова има такъв интерес към голотата на родителите, разглеждат се в детската градина, играят на чичо доктор, събличат куклите. В тази възраст усещането при допир в гениталите става по-различно, отколкото по която и да е друга част от тялото. Детето започва да изпитва един специфичен вид удоволствие, докосвайки тези зони, и го прави по много естествен начин, изучавайки тялото си. За него това е повече от нормално. Тук следват евентуалните драматични санкции от страна на родителите – срамота, грях, мръсно, забранено. За детето на тази възраст все още преобладава физическото удоволствие, за морално такова е още рано да се говори. Следователно то си прави един обобщен извод: „Значи хубавото изобщо не е хубаво. Значи хубавото се наказва.“ Така се формира един тип характер, който не може да се отпуска, той е като войник, непрестанно стегнат и нащрек, той е тревожен. След време сам си забранява всички удоволствия. Това, което може да направи родителят, е да обясни, че това не се прави публично, но не да налага санкции, да крещи, да връзва ръце, както съм имала случаи. Това са санкции, след които не трябва да се чудим защо детето има сексуални проблеми или проблем с доверието и недоверието.
В следващата фаза, когато тръгне на училище, акцентът трябва да е на забавлението и играта. Всяко правило се усвоява по този начин. Например: „Леле, тези играчки как така се напъхаха сами в кашона, докато аз бях със затворени очи“ и то милото е толкова щастливо, че е изненадало мама, прибирайки ги. Това, на което бабите казват прилъгване. Детето се учи през играта – трябва да е весело, да е шарено, да е онагледено, да мърда, да звучи, да има състезателен елемент, да е интересно, да се превключват двете полукълба на мозъка, за да може да научи нещо. Много възрастни се гордеят, казвайки: „Аз се отнасям с детето като с възрастен“. Съгласна съм, че не е нужно да се лигавиш с разни измишльотини, но то е дете. Има време да бъде възрастен.

Текст: Златина Георгиева
Фотография: Елена Ненкова, PR

 



И заживели щастливо......още>>

Първият звънецевентуалните проблеми...още>>

Печелившите именав играта на Salvador Dali...още>>

Приказкипо пътя...още>>

Минете на зелено...още>>

Жени на честтаВоенната униформа...още>>

Отряд заизвънредни ситуации...още>>

Не искам деца(...и нека драмата започне!)...още>>

G точката не съществуваПоследен анализ...още>>

XX = XYТеория и практика на равенството...още>>

Един ден на многоръкатаЧасът е малко преди седем – чувствам този факт в...още>>

Да обичаш на инатАко Шекспир познаваше трите двойки, чиито истории...още>>

14 начина да кажеш“ОБИЧАМ ТЕ”...още>>