Да обичаш на инат
Ако Шекспир познаваше трите двойки
Вднешно време младите влюбени, разделяни от външно неодобрение и остарели предразсъдъци, се опълчват срещу света и доказват, че любовта винаги побеждава

ГЕНА & АЛФРЕДО

Тя-българка, той-кубинец
Заедно от 10 години

Началото на тяхната гореща българо-кубинска любов е свързано с танците. И няма как да е по друг начин, щом става въпрос за Алфредо Торес и съпругата му Гена. Първите стъпки на танца им като двойка са през 2001 г., когато Алфредо пристига в България. „По това време аз работех като барман в хотела, с който групата им имаше договор за участия. Тогава се откриваше голямо вариете и всички очакваха кубинците с нетърпение. Имаше много почитателки на балета, огромен наплив от фенки и всички харесваха Алфредо. Може би бях единствената, която се държеше нормално и не го преследваше. Покрай работата се виждахме всеки ден. Постепенно станахме приятели - изчаквахме се след работа и си говорехме до сутринта. Той беше дошъл за 6 месеца, но се запознахме и... е тук вече 10 години. В началото не знаеше нито български, нито английски. Голям ужас. Но пък държеше да говорим на английски, за да го научи по-бързо. Разбрахме, че когато има любов, двама души могат да се разбират и без думи.
Седем-осем месеца след запознанството ни станахме гаджета, а месец по-късно решихме да се оженим. Предложи ми много „романтично”. Бяхме на работа и в една от почивките просто попита дали искам да се оженим. А аз много исках, но реших, че трябва да го държа в напрежение, и отговорих чак след седмица. Единственият човек, от когото поисках разрешение, беше сестра ми, тъй като тя е по-голяма, а има обичай малките да не преженват каките. Тя, естествено, нямаше нищо против. По някаква случайност първият свободен ден в гражданското беше именно рожденият ден на сестра ми. Сватбата беше в София и стана голям купон. Но пък ние закъсняхме - за малко да не подпишем, защото щяха да затворят обредния дом. Като цяло в нашето семейство не си даваме много зор, гледаме да се забавляваме и нещата сами идват на мястото си. Синът ми Шон например две седмици стоя без име, защото не можехме да решим как да го кръстим.
Със семейството и с приятелите ми никога не съм имала проблеми заради факта, че Алфредо е чужденец или че е тъмнокож. Баща ми беше много отворен към света човек. Даже като бях малка и видех някой чернокож, типично по детски казвах: „Виж, негър”, а той ме учеше, че не се казва така и че човекът ще се обиди. Мисля, че в България предразсъдъците отстъпват място на любопитството. Децата ни усещат само положителен интерес към тях. Синът ми, който е във втори клас, непрекъснато се жалва, че какичките искали да му пипат къдравата коса.
Вкъщи най-важни са любовта, подкрепата и умението да правиш компромиси, особено когато имаш 4 деца и съпруг, който непрекъснато пътува по участия.  Алфредо не е романтичен по този типичен сладникав начин, по-скоро е сладко нескопосан. Няма да ми поднесе закуската в леглото. Но ми показва, че ме обича, всеки ден с огромното си внимание, с това, че ме познава и ме харесва колкото никой друг и ще е до мен каквото и да се случва. Ние не се нуждаем от Св. Валентин, защото празнуваме любовта си всеки ден, в който сме заедно.”

ДЕСИ & СТЕФАН
Тя-българка, той-ром
Заедно от 3 години

„През октомври 2007 г. бях поканена за участие в предаването „Имаш поща” като експерт по осиновяването. По това време бях омъжена, току-що се бях върнала от Щатите, с много амбиции да работя отново по професията си на социален работник.
В същото време в бургаския дом за изоставени деца едно момче на 17 години, най-буйното в дома, гледа съвсем случайно предаването. Вижда жена, която му харесва как говори, как се усмихва... и си пожелава някога да се запознае с нея.
Аз от своя страна не се чувствах щастлива с живота си. Имах семейство, дом, но бях една средностатистическа жена, която се стремеше към съвършенство, бях си поставила твърде високи цели. Живеех самотно и мечтаех за промяна... В края на 2007 г. отивах да подам документите си за работа в дома, когато в двора едно момче буквално скочи срещу мен и с огромна усмивка ми подаде ръка и ме помоли да се запознаем. Аз бях поласкана, но нищо не разбирах.
Така започна историята на Деси и Стефан, която премина през бури и ветрове, но се случи. Месеци наред минаха в доказване, себеотрицание, отхвърляне от всички, загуба на работа, на семейство, на приятелства. Стефан беше буен, агресивен. Отне ми много време да държа ръката му, за да повярва, че е стойностен и добър човек. Разбрах, че когато искаш нещо много силно, то се случва, само че Бог ти го праща винаги в най-неподходящото време, под най-неподходящата форма и просто е въпрос на сила, за да освободиш място в живота си.
Разликата във възрастта ни е 12 години. Стефан е циганин, без образование, дете от институция, с буен нрав и проблеми с властта. Аз – българка, благопристойна съпруга, дъщеря, с образование и професия. Той е търсещ и непримирим, аз – недоверчива, самотна и уплашена. Той – решен да докаже на целия свят, че е влюбен, добър и че иска да промени живота си, а аз – търсеща одобрението в очите на хората. Аз – осиновена, той – изоставен.
Научих и още нещо важно: приятелите се избират по характер, чорапите – по цвят. Никой не си избира чорапи по характер... В началото, когато хората ни гледаха укорително, аз навеждах очи и изпитвах вина. После разбрах, че всичко е въпрос на гледна точка и ако покажеш на всички, че си щастлив и всичко е нормално, и хората започват да те възприемат така. Така намерихме много приятели. Излязохме на светло, без качулки и с хванати ръце, но ми отне почти година, за да преживея своите собствени предразсъдъци.
Сключихме брак, заживяхме заедно. Сега създадохме съвместно и собствен бизнес и работим това, което обичаме. Научих колко е важно да намериш „човек”, който е готов да те държи за ръка, да споделя своя свят с теб и да поема твоя свят в дланите си... Всеки път, когато нещо ни натъжи и си станем невъзможни, някой от двама ни написва на едно листче: „Ще ме обичаш ли и утре?”. Когато Стефан беше в дома, а аз бях негов социален работник, веднъж му се ядосах за поредната беля, която беше направил, и му казах съвсем на шега: „Слушай, хайде с теб да сключим една сделка – ако продължаваш да взимаш грешни решения в живота си, ще влезеш в затвора, тогава аз ще ти нося цигари, но ако се промениш и дадеш най-доброто от себе си – ще ти стана гадже!” Разбира се, че не съм го мислила серионо. Но това е преобърнало целия му свят и аз получавах цветя, грижа, подадена ръка, присъствие с достойнство... Накрая скочих със засилка към пропастта, давах си ясна сметка, че мога да изгубя всичко... и получих урока си – пропаст не се прескача с малки крачки, а с голям скок. А от другата страна на пропастта започнахме да градим заедно. От три години не съм носила торби с покупки, нито съм се прибирала сама. Никога не съм спала отвита, нито съм плакала сама.
И така, Стефан не влезе в затвора, аз му станах гадже. Казвал ми е: „И какво като съм циганин, нямам ли право да мечтая и да живея достойно? Само това, че съм изоставено дете, не означава, че нямам сърце, което тупти като на всички останали – точно 72 пъти в минута...“

ТАНЯ & ИВАН
Тя-християнка, той-мюсюлманин
Заедно от 7 години

„Никога не съм вярвала в любовта от пръв поглед... Докато едни лешникови очи не преобърнаха сърцето и живота ми. Запознах се с Иван на служебно парти, на което всички говорят стандартните „коктейлни” глупости. Той седеше отстрани, вперил поглед в мен, а в следващия миг ме спасяваше от поредния изкуствен разговор. Цяла нощ говорихме, сега дори не мога да си спомня за какво точно, продължихме със сутрешно кафе и разходка и в един момент осъзнахме, че пак се е стъмнило, а ние продължаваме да сме някъде навън. В следващите дни прекарвахме всеки свободен миг заедно, докато той ми каза, че трябва да поговорим. Винаги съм си мислела, че това е женска реплика... е, каза ми, че е мюсюлманин. Бях много шокирана, но и много влюбена. Няколко дни не му звънях, защото не знаех какво да направя. Но откакто срещнах Иван, животът ми бе станал по-хубав, а времето далеч от него ме убиваше. Обадих му се и нашата връзка започна, ставайки все по-сериозна с всеки изминал ден. Около година не смеех да кажа на родителите си, че той е мюсюлманин. Не можех да си представя реакцията на баща ми (ами на дядо ми!). Предразсъдъците за отвлечените моми и турското робство още витаят, особено в по-малките градове. Но Иван е най-нежният, внимателен и грижовен човек, когото съм срещала. Човекът, заради когото повярвах, че мечтите се сбъдват и приказките се случват наистина. В един момент просто забравихме за различните си религии. Беше лесно, той е с българско име и не се налага да обясняваме. А и двамата не сме силно религиозни. Преди 5 години ми предложи да се оженим. Разплаках се, но и за миг не се поколебах. Сега трябваше да кажа на родителите си не само че любимият ми е от друга религия, но и че ще се омъжа за него. Е... реакцията беше изненадваща. На родителите ми въобще не им пукаше, защото виждаха колко съм щастлива. След няколко тежки връзки този мъж беше лъч светлина в живота ми. Фактът, че е мюсюлманин, беше набързо претупан покрай плановете за предстоящата сватба. Неговите родители също не се възпротивиха, оказа се, че предразсъдъците са били само в нашите глави. Когато майка му и баща му ни идват на гости, не ядем свинско, но в момента, в който си тръгнат, Иван слага пържолите на скарата. Прави най-вкусните пържоли на света. От три години нашият свят се разшири с една прекрасна госпожица – Мария. Името избрахме заедно, но не сме определяли религията й. Когато порасне, ще може сама да реши в какво да вярва и на кой бог да се кланя. Дотогава тя е нашето божество и шефът вкъщи. Празнуваме всички големи християнски и мюсюлмански празници. В началото, когато събирахме семействата и родителите си, много се притеснявахме да не възникнат скандали, а пък те са толкова любопитни един към друг и само се разпитват. Свекърва ми научи майка ми да прави най-вкусната баклава, а мама й показа как се разточва баница. Мария обожава да седи в скута на дядовците си, които се разтапят при всяко нейно гукане. Сега съм най-щастливата жена на света, но трябваше да премина през година и половина на страх, колебание, тайни и може би собствени прадразсъдъци, за да разбера, че съм обградена не от стени, а от мостове.”

Текст: Златина Георгиева
Фотография: PR


И заживели щастливо......още>>

Първият звънецевентуалните проблеми...още>>

Печелившите именав играта на Salvador Dali...още>>

Приказкипо пътя...още>>

Минете на зелено...още>>

Жени на честтаВоенната униформа...още>>

Отряд заизвънредни ситуации...още>>

Не искам деца(...и нека драмата започне!)...още>>

G точката не съществуваПоследен анализ...още>>

XX = XYТеория и практика на равенството...още>>

Един ден на многоръкатаЧасът е малко преди седем – чувствам този факт в...още>>

Първите седемТози месец GRAZIA отбелязва седмия си рожден ден...още>>

14 начина да кажеш“ОБИЧАМ ТЕ”...още>>