Един ден на многоръката
Часът е малко преди седем – чувствам
Възглавницата става неудобна, завивката е ту гореща, ту липсваща около мен, а звукът за алармиране на телефона ми е грозен, което се явява страшно силен стимул да го изключа още в този миг. Подпирам се на лакти, премигвам с тежките клепачи и мразя снощното си Аз. Защо не легнах рано, след като мъжът ми още е в командировка, децата бяха кротки и заспаха преди 9, бях вече сготвила за днес и бях решила да не мисля повече за презентацията? Не биваше да гледам телевизия до два, а после да се лутам в чужди блогове в очакване умората ми да се разбере приятелски с напрежението, след което безапелационно да заспя. Сега е твърде късно да се порицавам – ще нося кръста си поне до вечерта. Проблемът е, че този ден е много важен, затова минутите от него са ми ценни: протягам се и непоколебимо се изправям!

Измивам се с оживеност, която ме разбужда без остатък,
минавам покрай стаята на малките, събуждам ги и тях и влизам в кухнята. Правя сандвичи, приготвям фрешове, поднасям чинии и бърша детски носове – чувствам се полуробот от женски род с наченки на разсъдък не на място. Мисля си за предстоящия ми бизнес ден и сутринта ми става неприветлива, макар че всячески си налагам дисциплина да се наслаждавам само на красивите си и добри деца.
– Хайде, миличка – подканям малката си дъщеря. – Дъвчи по-бързо и не се разсейвай! Какво ще стане, ако също хапна от това? И без това след малко съм на кратък фитнес (да ме попита някой и това защо си причинявам в сутрин като тази). От друга страна, го заслужавам, не е фатално калорично, полезно е, щом храня с него моите деца... Хм, не, отказвам се! Не ми се мисли, че цялата ми тренировка ще топи калориите от тази хапка!

Приготвям дрехите на малките, изчаквам ги да се нахранят и...
За малко да забравя! Хващам телефона и звъня на майка ми, напомням й, че ми е обещала да ги вземе от училище, защото се очаква да се забавя в офиса, а татко им си идва чак утре вечерта! Дори не осъзнавам, че от втората минута вече си говорим нашироко все за „важни” работи, докато фатално закъснявам! Поглеждам лака на ноктите си и изпитвам нещо средно между силна гордост и разумно удовлетворение. Френски маникюр, уж нищо специално, но подчертава професионализма и стила ми. Омъжена, с две деца – не търся изпитания, родени в провокации от външния ми вид. Не по-дозирам, че с апела си за спиране на разговора ще стимулирам мама да ме уверява как се гордее с мен, въпреки че нищо не разбирала от работата ми, как ще се справя днес, защото ще ми стиска палци и безкрайно ме обича. Ако съпругът ми бе тук, той щеше да ми каже кратко: „Просто знам, че пак ще ги разбиеш!”, и с това да се приключи мотивацията. Но него го няма и още не знам, че в този миг ми пише sms с тези думи, затова ми се налага да изслушам майка ми докрай и с всяка нейна фраза да изпитвам все по-силното желание отново да съм дете и думите й да обръщат света за мен. Помагам на децата с обличането, приготвям се и аз, докато паралелно вече слушам истории за знаменити личности, които са се борили и справяли с трудности на младини, и ставам нервна, и ставам силна, и в мен се ражда някак тази, многоръката, която ще се справи с всичко днес. После откарвам децата на училище, желая им приятни часове и продължавам този ден, за който едва довечера ще мисля с удовлетворение.

Наближава осем. Вече съм във фитнес залата.
Дори се чувствам по-добре, някак мобилизирана. Двадесет минути велоергометър, серия коремни преси, вдигане на гирички петнайсет пъти. Според майка ми, ако спра цигарите напълно, дори във фитнеса ще бъда по-добра. Но само аз си знам какво ще стане после – ще поведа война с килограмите, които неизбежно ще кача. Дали да не помисля за допълнителна диета, с която да се справя и с това? Още серия коремни преси, упражнения за гръб и за бедра… Възможно ли е онази дама в дъното да вдига гиричките с по-голяма лекота от мен? И пак се хващам, че мислено прехвърлям презентацията, но вече се усещам по-различна. Спокойна съм по свой си начин, даже тръпна от възбуда, че съм наистина достатъчно добра, макар и често да забравям този факт. И че най-накрая тежестта в корема ми ще свърши, преди да се е свършило с мен. Още само серия за стегнати бедра, а после и последен велоергометър, следва душ, обличане в неотразимата ми тъмносиня рокля, която купих онзи ден специално и която прави тялото ми да изглежда по-стегнато, а мен – по-категорична, и после...

Вече е девет. Забързано тичам към колата си.
Кафе в движение, грим по светофарите и вече съм в офиса. Някои от колегите тепърва се събуждат, други обсъждат снощни преживявания и епизоди от телевизионни сериали, трети планират партито довечера, което ще се състои, както е замислил шефът, но само ако очаровам новите клиенти днес. Никой не ми помага, явно няма по-добра от мен. След час пред страшно много хора ще разкрия резултата от двумесечния си усилен труд. И все повече усещам, че треперя и ме е яд на себе си за тази слабост, макар че никой тук не подозира колко ми е зле. Последен поглед върху презентацията – добре е, че го правя, защото забелязвам грешка, след коригирането на която сякаш дишам по-добре и която пак едва ли някой щеше да открие.

Има нещо много сбъркано при мен!
За всички тук съм страшно амбициозна, при все това сухарка някаква, щом предпочитам да се прибирам вкъщи, вместо да излизам вечер с тях. А всъщност съм излишно педантична, обичам работата си и не копнея да израствам повече в тази фирма. Отмина времето, когато можех да заложа само себе си за кариерата – сега съм омъжена, с две деца, т.е. поставям нещо друго на онова заветно първо място в живота си. Макар че често онова на втората позиция ме кара да загърбвам първото, за да работя до среднощ в стремежа да докажа колко съм лоялна. А лоялността към близките? Те винаги ще ме обичат и ще ми прощават – чак чувствам гадене от мисълта, че злоупотребявам с търпението им често. „Никога повече!”, за пореден път си обещавам и чувствам сила от това. „Просто знам, че пак ще ги разбиеш!”, пристига с sms в последния момент и в главата ми започва да звучи безгрижна песен с този текст – „ще ги разбиеш, ще ги разбиеш, просто знам това”…

Презентацията минава, меко казано, страхотно!
Разбира се, клиентите са възхитени от идеите ми, аналитичния ми план и… мен самата. Къде ли другаде биха попаднали на толкова способна дама, която да познава техния продукт, очакванията им и клиентите им по-добре! Естествено, че шефът е доволен! Да кажем, че прекрасно знае колко съм добра, но с хладината в отношението си демонстрира, че би било добре да не навирвам нос. Това не пречи да продължавам да се мотивирам да съм все така отлична занапред. Чак се чудя аз ли съм това, или не съм съвсем онази, за която кариерата не означава нищо. Ами… Нищо е.

Часът е пет, краят на работния ми ден
– дотук с амбициите за днес. Ако бях така неотразимо многофункционална, нямаше да се възползвам от услугите на майка ми да прибере децата от занималнята сега. Но успехът на деня ме мотивира да похарча едно полуобосновано състояние за нова рокля за довечера, която допреди минути мислех, че ще си спестя. Не съм тотално придирчива, подбирам нещо стилно от любимия си магазин, като отново преценявам как ще ми върши работа по доста поводи. Дори приключвам бързо с покупката си, нищо че към нея включвам също нова чанта и бижу.
Летя от радост, че се връщам вкъщи, че до минути ще разплаквам майка си от гордост и че ще радвам хубавите си деца с това, че съм при тях и съм усмихната. Разходка в парка, после хубава вечеря, която доста умно сготвих още снощи, приказка за лека нощ и последни приготовления за партито с колеги и клиенти. Децата вече спят, а майка ми ще бъде с тях, докато се прибера.

Часът е девет вечерта.
Викам си такси и вече съм отдавна закъсняла. Шефът ми пак ще има повод да покаже, че не е тотално възхитен от мен. Не ми е никак притеснено даже. Естествено, пак съм неустоимо секси, оглеждам се в погледите на десетки хора, които само подминавам в този клуб.
Имам повод да празнувам, уж чаках този миг с нетърпение от месеци насам, но приключването на проекта ми носи само слабо удовлетворение или просто съм смачкана от толкова емоции – не знам. Естествено, че утре пак ще бъда уморена, ще стана трудно и ще съжалявам, че съм била до късно някъде, където тялото ми се е чувствало перфектно, но не би копняло да се озове по своя инициатива пак. Остарявам ли? Помъдрявам или се вземам за самозабравяща се трезво мислеща жена? Сега копнея за поредното си щастие. Да се събудя утре, да нацелувам малките, да си почина малко… в офиса… както някога се случва на всеки бял човек. Някак да избутам времето до късния следобед, когато ще се върне любимият ми мъж, ще приберем децата вкъщи заедно и ще си разказваме надълго и широко за изминалите дни.

Прибирам се вкъщи само малко уморена.
Краката ме болят, ушите ми бучат, но мозъкът ми е претръпнал вече, за филми и за блогове не разрешавам мисъл да ми мине през ума. Бленувам за възглавницата си, почивен ден, изключен телефон и още много работи, символизиращи спокойствие. Това бе само ден от моите – така забързан и богат, успешен и все пак размечтан за нещо повече. И всичкото това съм аз – гордо, разумно, резултатно и съвременно младо момиче, наближаващо 40-те.


flash!

Защо покупките „за мен” ме карат да изпитвам освен типичната наслада и малка доза провинение? Изгубих ли навика да бъда както в миналото идеален егоист? Семейството ли промени нещата? Децата ли? Всъщност мисълта не ме потиска никак. Живея собственото си съществуване, това съм аз, харесва ми! Не съм притисната от липсата на средства, не съм обезсърчена от неперфектни дупе и бедра! Щастлива съм, че имам всичко, за което съм мечтала, защото съм го постигнала сама! Щастлива съм, че съм обичана, желана и талантлива. Какво пък!

Текст: Валентина Мизийска
Фотография: Guliver Photos, PR


И заживели щастливо......още>>

Първият звънецевентуалните проблеми...още>>

Печелившите именав играта на Salvador Dali...още>>

Приказкипо пътя...още>>

Минете на зелено...още>>

Жени на честтаВоенната униформа...още>>

Отряд заизвънредни ситуации...още>>

Не искам деца(...и нека драмата започне!)...още>>

G точката не съществуваПоследен анализ...още>>

XX = XYТеория и практика на равенството...още>>

Първите седемТози месец GRAZIA отбелязва седмия си рожден ден...още>>

Да обичаш на инатАко Шекспир познаваше трите двойки, чиито истории...още>>

14 начина да кажеш“ОБИЧАМ ТЕ”...още>>