Спътникология

Преди две години, хей така внезапно, друга кола удари моята в момент, в който отварях шофьорската врата. Не разбрах как се озовах на милиметри пред задната си гума под колата, сблъсквайки се с поне няколко твърди повърхности. Станах, поизтупах се, уверих се, че няма по-големи щети по тялото ми, успокоих стреснатата шофьорка, която потъна в напълно оправдан шок, и си казах: „Всичко е наред!” Е, ако не броим синините на другия ден, които ме накараха да се чувствам като ветеран от Пустинна буря. Този момент ме подтикна да се замисля за нещата, които идват внезапно, без предупреждение и ни карат да оценяваме другите, които идват не по-малко внезапно, но пък остават в живота ни завинаги. Преди години моят добър приятел журналистът Георги Тошев сподели мисъл, която ми направи огромно впечатление. „Някои хора остават в живота ни завинаги!”, заяви той. Жоро, разбира се, имаше предвид собствените си дългогодишни приятели, но ето го, почти 15 години по-късно – той продължава да бъде част от моя живот като човека, който задължително трябва да видя поне един път в месеца на чаша добро Пино Гриджо, салата табуле и нещо сладичко за десерт. Той беше първият човек, който повярва в таланта ми, при това години преди да стъпя в София. Ето го и Ники Кънчев – един от хората с големи сърца около нас, когото също с гордост наричам свой приятел и това няма нищо общо с неговата общонародна популярност. Защото когато аз и Ники се срещнахме на „Златния Орфей” преди 15 години, ние бяхме просто млади журналисти-меломани, които вярваха, че българската музика е предопределена да завладее велики територии. Това се случи много преди чалгата, Европейския съюз, Евровизия, „Стани богат”, Big Brother, списание GRAZIA и всички онези неща, които новият век ни донесе. Най-важното, което Ники направи за мен, беше, че ме запозна със съпруга ми, че безстрашно кумува на сватбата ни (той и Дани са най-добрите кумове и приятели, за които човек може да мечтае) и че не спря да вярва във възможностите ми през всичките тези години. И през пет от тях пращаше позитивни мисли към вас, читателите на GRAZIA, под формата на ексклузивна колонка. Ето ги Косьо Вълков от Дарик радио (и съпругата му Силвия), Веско Димитров от Forbes и Елица Миновска от Брюксел – хора, с които ще продължаваме да си говорим за високи технологии, иновационни идеи, прогресивна ъндърграунд музика и северноевропейско изкуство. Ето ги Зоя, Мария и Пламен, Сиси и Коко – хората, които ме помнят от времето, когато бях на 20 години, и в чиито очи вероятно винаги ще остана на толкова, въпреки мимическите бръчки и боята за коса. Ето ги и Стефчето и Киро, които познават всички мои възможни крайности и продължават геройски да ме търпят. Това, че GRAZIA продължава да диша, се дължи най-вече на тях. И на вкусния чай, който съпругът ми Ники приготвя всяка сутрин. Моите най-дълбоки адмирации към всички мои приятели, които продължават да обитават живота ми във всякакви форми и цветове и които, вярвам, ще продължават да го правят, докато свят светува.