Отвъд границите
Какво се случва, когато любовта те срещне
Водени от тазгодишното мото на конкурса „Жена на годината“ за повече толерантност навсякъде, заедно с нашите приятели от Меж-дународния женски клуб ви срещаме с три дами с вдъхновяващи истории от различни краища на света. Какво означава да оставиш родината и близките си в име-то на любовта и да започнеш нов живот в България? Омъжена за българин – три романтични части от любовния пъзел.


Йоко Кобояши

от Япония

Вече повече от шест години японката Йоко живее, работи и обича в България. Именно любовта я е довела на другия край на света, където създава семейство и приятели, а срещата със съпруга й Михаил е история, достойна за холивудски сценарий. „Завърших следването си във Франция, а след това като част от екипа на ЮНЕСКО работих в някои страни от Близкия изток, Западна и Северна Африка. Именно там се срещнахме със съпруга ми, насред бедстващи африкански държави, и по-точно в Република Гвинея. По това време той работеше като пилот по програма на ООН за доставка на храни и медикаменти, а моята мисия беше свързана с бежански лагер на границите на Либерия, Гвинея и Сиера Леоне. Но никога не съм предполагала, че пътищата ни ще се пресекат и че ще открия моята половинка точно на такова място – разказва Йоко. – Михаил извършваше полети до Либерия, където често ставаха инциденти, и снабдяваше колегите от ООН и от неправителствените организации с необходимите запаси за бежанците. Седалището на нашия екип беше в Конакри, столицата на Гвинея, и имахме нужда от превоз за запасите до лагера. Ето защо помолих ООН да ни осигурят самолет, тъй като пътуването с кола отнема цял ден, а по въздух се стига за два часа. Изпратиха Михаил и така с него започнахме да се виждаме редовно по време на полет и да си говорим в почивките, докато зареждахме гориво. По този начин започна нашата връзка. Работата ни в Африка беше съдбоносна и за двамата, в опитите си да променим живота на хората там, променихме и нашия собствен.“ Двамата са заедно вече 10 години, оженили са се в София според българските традиции, но без голямо парти. На въпроса как е реагирало семейството й на сватба в България Йоко отговаря: „В Япония България е много популярна с киселото мляко, тоест семейството и приятелите ми мислеха, че аз съм отишла да живея в страната на киселото мляко.“
Оптимизмът и здравословният оттенък на това определение обаче бързо се сблъскват с негативите на страната и на хората. Въпреки това Йоко вижда промяната около себе си и харесва живота у нас. „Всяка страна си има добрите и лошите страни. Животът тук стана много по-лесен през последните години. Например вече мога да открия японски продукти, в супермаркетите има соев сос, водорасли и други типични храни. В София има и много добри японски ресторанти. Като майка на 5-годишно момче за мен е много важно, че напоследък поправят и детските площадки, където синът ми може да играе безопасно. През уикендите с него много обичаме да се разхождаме сред природата или да караме ски. Много е тъжно, че българите изхвърлят фасове от цигари, където им падне, улиците са пълни с боклуци, дори в планината и в ски курортите е същото. Понякога имам чувството, че живея в гигантски контейнер за смет. Другото нещо, което истински ме вбесява, е дискриминацията. Българите не мо-гат да приемат афро-американците и китайците. Аз самата съм усещала силно неодобрение, тъй като не правят разлика между японци и китайци. Наскоро ме по-сети приятел от Конго, който си тръгна с много негативни спомени от България именно заради нетолерантността.“
По професия Йоко е музикален терапевт, грижи си за деца с увреждания и помага за по-бързото възстановяване на травмирани от война малчугани. Тъй като съпругът й е пилот, често по време на празници е на работа, затова в семейството не празнуват традиционна българска Коледа. Но пък разликата в културите си е казала думата и неведнъж с Михаил е имало забавни моменти. „Усещам голямата разлика, когато започна да приготвям храна. В Япония ядем обикновения бял ориз вместо хляб. Ако остане, на следващия ден от него приготвяме пържен ориз по китайски и го ядем като основно ястие. Но за съпруга ми оризът е гарнитура и няма две мнения по въпроса. Дори китайският ориз го яде като гарнитура. На всичкото отгоре често иска и хляб към него. Шегувам се, че се нуждае единствено от въглехидрати.“


Франциска Биери

от Швейцария

Компасът на живота на Франциска също се е завъртял в много посоки, преди стрелката да се спре на България като дом за нея и семейството й.
„Аз съм от Швейцария, а от две години живеем тук. Със съпруга ми се запознахме в Щатите, където и двамата работехме в университет. Заедно сме вече от 12 години, а през 2002-а официално сключихме брак. Направихме малка неофициална церемония в САЩ с най-близките ни приятели и с родителите ни, които прелетяха океана за събитието. Няколко месеца по-късно обаче пътувахме из Европа, за да празнуваме с близките си, които не се присъединиха към партито в Америка, и така организирахме няколко допълнителни сватбени тържества в родните ни страни. Всъщност празнувахме три пъти – не е зле като за една сватба, нали!“
Не само животът на Франциска, но и на цялото й семейство се е променил, когато любовта я е срещнала с българин. Всичките й роднини са много развълнувани от „българската връзка“ в семейството и макар да не знаят много за страната, езика, географията или традициите, сега редовно следят новините за България и откриват български продукти в швейцарските магазини. „Преди наричахме салатата от домати, краставици и сирене „гръцка“, днес се казва „шопска салата“ – споделя с усмивка Франциска. – През годините сме имали много смешни моменти, дължащи се на културни или езикови обърквания. Спомням си например първата ми вечеря с родителите на съпруга ми в България. В Швейцария винаги се храним бързо – изяждаш салатата, веднага преминаваш на основното ястие и си оставяш място за десерта. Е, нямаше как да знам, че в България не е същият случай. Така по време на тази първа вечеря, за времето, за което аз бях приключила с яденето, всички останали бяха още на масата, едва докоснали мезето. Беше много неудобно. Сега гордо мога да кажа, че се храня изключително бавно, дори и за българските стандарти.“
Преди да заживее тук, Франциска редовно е посещавала страната ни от 1999 г. насам заради работата си на социолог. „Знаете ли, изключително е интересно колко много неща в различните страни по света стават подобни заради глобализацията. През последните 13 години
наблюдавам големи промени в България, които помагат на нас, чужденците, да се интегрираме по-лесно. Например основаването на организации като Международния женски клуб, откриването на училища за чужди езици и на международни хранителни вериги. Също така самите българи са много космополитни личности – живеят или пътуват в чужбина, говорят езици (което за съжаление обезкуражава много от нас да научим български).“
В дома на Франциска и Невен любовта говори на три езика, точно както и 7-годишната им дъщеря Яна, която владее перфектно английски, български и немски. В свободното си време тримата пътуват много из България, която „е благословена с природата си“, както казва чаровната швейцарка. „Прекрасно е да имаш три националности под един покрив (дъщеря ни е родена в САЩ). Например миналия месец празнувахме Хелоуин, наскоро мина Денят на благодарността, а на 6 декември ни предстои Samichlous – това е денят, в който швейцарският Дядо Коледа носи подаръци. Бъдни вечер пък отбелязваме според типичните български обичаи с постни ястия. Това е моят щастлив ден, защото съм вегетарианка.“


Кристина Стоименова

от САЩ

Как една американка замени Калифорния с Дупница в името на любовта? От страната на неограничените възможности в страната на безкрайното щастие от това да откриеш сродната си душа.
„Преместих се в България през 2004 г., като никога преди това не бях идвала тук. Дойдох като представител на неправителствена организация, за да помагам на деца от институции. Научих български бързо, защото живеех в София със съквартирантка и нямах търпение да открия приятели тук“, започва историята си Кристина. Тя има специално мнение за българските мъже, а срещата със съпруга й Спас е доказателство на твърдението „Никога не казвай никога“. „Досега не бях срещала някого, с когото да споделяме едни и същи житейски и професионални цели. Харесвах българските мъже, но много от тях ми изглеждаха твърде „мачовци“ – очакват съпругите им да вършат всичко вкъщи, което ме шокира като безчувствено и нечестно поведение. Езикът също беше проблем. Когато за първи път говорих със Спас по телефона, беше по работа и нищо не му разбрах. Спомням си как коментирах с моя приятелка, че никога няма да се омъжа за българин, защото те не могат да общуват по телефона. Съдбата обаче така се завъртя, че не просто се омъжих за българин, но именно за този, с когото не можех да общувам!”
И когато най-малко очакваш, любовта се усмихва насреща ти. Ето как се е случило при Кристина и Спас: „Две години след като заживях в България, организирах летен лагер за деца и младежи. Както често се случва в тази сфера, беше ми трудно да открия мъже, които да ни помагат. Затова помолих един приятел за съдействие, а той изпрати Спас, който също работи с деца в риск. Така го срещнах за първи път. Трябва да си призная, че веднага забелязах, че той е необвързан, красив и работи с деца от институции. Веднага го харесах. И макар че аз флиртувах с него по време на целия летен лагер, той въобще не ми обръщаше внимание. След това продължихме да работим заедно и с времето станахме приятели. Установихме, че имаме еднакви мечти и планове за бъдещето. Впоследствие се оказа, че и Спас ме е харесал още по време на лагера, макар никога да не е искал да се ожени за американка. Но пък аз съм доста различна от неговия стереотип за американка. И двамата разбрахме, че сме родени един за друг. Започнахме да се срещаме през ноември, сгодихме се през декември, а през май се оженихме в София. Родителите и сестра ми дойдоха за сватбата, която беше доста смешна. Опитах се да вкарам няколко американски неща в церемонията, но нищо не се получи, както го бяхме планирали. Тържеството беше изцяло в български стил – от шопската салата и ракията до народната музика и хорото. Беше много смешно да гледам как родителите ми играят хоро!
Преди време майка ми притеснено заяви: „Трябва да науча български, за да мога да говоря с внуците си!”, но аз я успокоих, че те със сигурност ще знаят и английски. И те знаят.
Културните ни различия със Спас станаха твърде очевидни, когато в живота ни се появиха децата. Дотогава се съгласявахме почти по всички въпроси, но с децата се показа колко различни са нашите минало, очаквания и идеи. За щастие преминахме през всичко това заедно и успешно, а Спас е най-добрият мъж, когото мога да си пожелая.
Разбира се, Калифорния ми липсва, липсва ми семейството ми, но аз обожавам живота си в България. Част съм от Международния женски клуб и е наистина забавно да се срещам и с други чужденки, омъжени за българи. Но съм сигурна, че аз съм избрала най-добрия.”

Текст: Златина Георгиева
Фотография: Guliver Photos, Елена Ненкова, личен архив


В тoпформа с балет, скуош, тенис или йога.....още>>

Професия детегледачкаперфектният заместник-родител...още>>

Идеи които променят светадве истории със световен оттенък...още>>

Идеи които променят светаПредставяме ви две изключителни българки...още>>

Любов в три посокиБог е любов във всяка култура и във всяка религия...още>>

Предстартова треска преждевременните раждания в България, Европа и...още>>

Let’s talkabout sex...още>>

Пътеводител намодерния стопаджия...още>>

Летни намаленияот adidas...още>>

Улови си подарък!Ела в The Mall и хвани златната рибка...още>>

Устойчив дизайнеко материалите...още>>

Живот на колелаТой невинаги е скоростен...още>>

Сън за щастиебитката за обич...още>>