Приказки
по пътя

Пътят на щастието, сълзите и добрите приятели доведе световноизвестния аржентински писател и терапевт Хорхе Букай отново в България. А екипът на GRAZIA се потопи в магията на разказвача по време на ексклузивното интервю с него

Срещаме се около обяд, вече е много изморен заради натоварения график и многобройните срещи с фенове, които издателите от „Хермес“ са организирали. Въпреки това ни посреща с усмивка, топло ни прегръща и ни целува. Разказва ни за внуците си, за майка си, за преодоляването на болката. Подписва книгите, рисувайки сърца, и ни изпраща, подарявайки ни роза.

Така премина срещата ни с Хорхе Букай, най-продавания автор в България, човека, променил чрез книгите си живота на хиляди хора по цял свят. Идва в България за трети път, връща се отново заради добрите приятели и гостоприемството на българите, но и заради тъгата, която е усетил у нас...

GRAZIA: Вие сте в България за представянето на новата си книга „Пътят на сълзите“. Разбрахме, че по ваше желание именно това заглавие от тетралогията излиза първо у нас. Защо?

Хорхе Букай: Аз не съм писател, аз съм терапевт. Често хората ме питат откъде да започна, как да продължа, а аз винаги се опитвам да разбера каква е потребността на този, който ме пита. За да знам откъде да започна, да му отговоря по най-добрия за него начин. Когато бях тук за представянето на предишната си книга, много хора ме питаха как да се справят със загубата на любим човек, с раздялата, как да преодолеят болезнените спомени от войната или от репресии. Тогава разбрахме, че е добре да поставим на първо място издаването именно на тази книга, защото от загубите боли и имаме нужда от помощ, за да премахнем болката. Добре е скърбенето да не продължи повече от необходимото. Страдащият трябва да се изправи лице в лице с проблема, и то по правилния начин. Реших, че „Пътят на сълзите“ може би ще помогне на моите приятели от България, ще ни помогне да осъзнаваме болката и да не се страхуваме от нея. Да не се вкопчваме, да не се закотвяме в болката, да можем да продължим.

G: В биографичните бележки на всичките ви книги пише, че сте работили като таксиметров шофьор, продавач, клоун. Как се стигна до психотерапията?

ХБ: Всички тези неща са се случвали в различни моменти от живота ми. Майка ми винаги ми разказваше, че съм бил малко трудно дете. Когато съм бил на 3 или на 4 години, винаги щом сме минавали покрай човек в инвалидна количка, аз съм сядал на земята и съм се разплаквал. Тя казваше, че дълго след тези случки не е можела да ме утеши. Аз исках да направя нещо за тези хора, да им помогна по някакъв начин, да ги утеша. Мисля, че именно това ме е мотивирало да уча медицина, а после, по време на следването, психологията стана това, което ме интересуваше най-силно. Всъщност ние, психолозите, знаем, че човек не избира професията си, тя избира него. А пък всички лекари са малко хипохондрици, много адвокати имат склонност към не особено честни сделки, много журналисти имат сериозни проблеми с комуникацията, а почти всички психиатри се страхуват да не полудеят. (Смее се.)

G: В такъв случай писането вашият начин да се предпазите и да се лекувате ли е?

ХБ: Не, сега не. При всички случаи вече съм доста стар, за да изгубя разума си, работя повече със здрави хора, отколкото с болни. (Смее се.) Но аз мисля, че съм все още психиатър, който пише.

G: Имате трима внуци. Какви приказки разказва на внуците си най-известният разказвач на приказки в света?

ХБ: Най-големият ми внук е на 4 години, той обича импровизираните истории, които измислям на момента и в които героят носи неговото име. Историите задължително започват така: „Имало едно време едно дете, което се наричало Бенисио“. Отговорът му всеки път е: „Бенисио, като мен?!“ Бенисио е едно храбро момче, което винаги се справя с проблемите. Историите, които му разказвам, всеки път са насочени към неговата действителност. Например последната история беше за момченцето Бенисио, което се бие със свой съученик. Точно това се случваше в училището му. Историята свършваше с това, че след много препятствия Бенисио предлага на своя съперник да станат приятели и го кани вкъщи да играят Play Station. Тогава Бенисио за първи път ми отговори, че това може да се случи само в приказките, защото в реалния живот има хора, които не иска да кани вкъщи за Play Station. (Смее се.)

G: Книгите ви достигат до много хора, променят живота и възгледите им. Чувствате ли се като човек, който поглежда в душите на другите, чувствате ли отговорност за промяната, която настъпва в живота им?

ХБ: Често хората ме срещат и казват: „Докторе, вие променихте живота ми“. Винаги отговарям едно и също: „Не аз, ти си го променил. Защото си прочел тази книга“. Човек не бива да поема отговорност за промяната в живота на друг. Понякога ме питат следното: „Вие казвате, че не сте писател, но в същото време сега нямате пациенти и не сте класически психиатър. Какъв сте вие?“ Отговарям: „Аз съм професионален помагач“. Човек, който помага на другите да осъзнаят кои са, да се излекуват. Не съм лечител или лекар, който може да те излекува. Само ти показвам инструментите, които може да използваш, за да се излекуваш сам. Понякога с някоя история, понякога с обяснения, друг път с няколко думи. Но човек сам трябва да се излекува, да се промени, да израсне. Големият ангажимент, който имаме към живота, не е да се борим за успех, основната ни отговорност в живота е да бъдем щастливи, да помогнем на другите да бъдат щастливи и всеки ден да ставаме по-пълноценни.

G: А какво е щастието?

ХБ: Аааа... това е тема на следващата ми книга. (Смее се.) Нека първо да кажем какво не е щастие. Щастието не се изразява в това да си доволен, да пееш, не е равнозначно на радост, то не е извън нас, то е в нас самите, то е лично, не може да се причини, нито да се избегне. Никой не може да го направи за вас или вместо вас. Щастието прилича най-вече на вътрешния мир, на спокойствието на човек, който не се страхува. На усещането за пълнота, за цялост, когато знаеш, че се намираш на пътя, който си избрал. Не е необходимо да знаеш колко далече ще стигнеш, важна е увереността, че се намираш на пътя.

G: Вие щастлив човек ли сте?

ХБ: Абсолютно. Постигнал съм своя вътрешен мир. Аз извървях най-трудния път от живота си и мога да кажа, че не е лесно да си щастлив в тъжните моменти. В деня, когато погребвахме майка ми, бях много тъжен, но въпреки тъгата знаех, ча правя това, което майка ми би желала да направя в този момент. Погребахме я там, където тя желаеше, там бяха хората, които тя би желала да присъстват. Бях спокоен най-вече с мисълта, че между нея и мен нямаше нищо неуредено, недоизказано. Нямаше нищо, което да не съм й дал, бях й казал всяка нежна дума, която тя бе искала да чуе. В деня на погребението й разказах една история, която тя много обичаше, една смешна история. И всички присъстващи се смяха. И съм сигурен, че майка ми би се радвала на начина, по който я прогребахме.

G: Има една стара поговорка, че страданието ни доближава до Бог. Вие вярващ човек ли сте?

ХБ: Да, Богът, в който вярвам и на когото се доверявам, се радва, когато аз се радвам, че страдам. Страданието доближава човек до Бога, защото човек иска да се помоли за нещо. Добре е, когато човек иска Бог да му помогне, да се сети за историята на тримата мъдреци, които се обръщат към Бог само за три неща: „Помогни ми да направя първата крачка, помогни ми да узная коя е втората, и ми помогни да разбера, че това е последното нещо, за което те моля.“

flash!

За първи път в България книга на световноизвестния автор на бестселъри Хорхе Букай излиза заедно със списание. По този начин негови книги са достигали до читателите в Испания, Аржентина, Мексико, Португалия, Гърция, Израел и Русия и винаги с голям успех. „Искам да ви благодаря, че издавате книгата ми заедно със списанието – каза писателят. - С това се постигат две важни неща – първо, читателите ви ще получат книга, която може би ще им помогне. Второто, много по-важното, са идеите, които стоят зад този проект, а именно литературата да достигне до повече хора, книгите да не са ограничени само за определен брой хора, които посещават книжарниците. Малко са тези, които не четат списания, но са много тези, които не четат книги. Като обединим тези усилия, се получава един хубав жест, умен жест. За мен това е изключителна чест, благодаря ви и ви желая успех.“

Текст: Златина Георгиева  
Фотография: Елена Терзиева


И заживели щастливо......още>>

Първият звънецевентуалните проблеми...още>>

Печелившите именав играта на Salvador Dali...още>>

Минете на зелено...още>>

Жени на честтаВоенната униформа...още>>

Отряд заизвънредни ситуации...още>>

Не искам деца(...и нека драмата започне!)...още>>

G точката не съществуваПоследен анализ...още>>

XX = XYТеория и практика на равенството...още>>

Един ден на многоръкатаЧасът е малко преди седем – чувствам този факт в...още>>

Първите седемТози месец GRAZIA отбелязва седмия си рожден ден...още>>

Да обичаш на инатАко Шекспир познаваше трите двойки, чиито истории...още>>

14 начина да кажеш“ОБИЧАМ ТЕ”...още>>