Фотография: Стан Петрунов, Павел Червенков
Понякога бурята не идва отвън, а отвътре – особено когато четири жени се съберат, за да си го върнат на мъжа, на системата или просто на себе си. "Код Жълто", новата театрална комедия от Теодора Маркова и режисьорката Яна Титова, подхожда с хумор към сериозни теми като личните граници, женската солидарност, абсурдите на модерния живот и нуждата от отмъщение. Или поне от изясняване на отношенията.
Сцената на театър Artvent събира четири актриси с напълно различна енергия и стил – Екатерина Лазаревска, Весела Бабинова, Анелия Луцинова и Аня Пенчева – в тази история, в която се засягат доста неудобни истини. Разговаряме с тях за репетициите, хумора като броня, за борбите, които водим (или губим), и за онези малки, лични революции, които понякога завършват... с чистене.
Екатерина Лазаревска
Какво беше първото ви впечатление от сценария на "Код Жълто"?
Екатерина Лазаревска: Изключително много се забавлявах.
Кои черти на героините ви се сториха най-близки и кои по-трудни за разбиране и пресъздаване?
Весела Бабинова: Най-близко ми беше това, че и Ема може да се фиксира прекалено много в едно-единствено нещо и да направи от мухата слон. Аз съм царица в същата област. Успявам да зацикля върху някой проблем с дни и накрая често се оказва, че има казус само в моята мозъчна кутия. Най-трудна за разбиране ми беше частта, в която обяснява убедено, че може без мъж. Викам си: "Айде, чаак пък толкова…". (Смее се.)
Промениха ли се много от първата репетиция досега?
Анелия Луцинова: Май не много, за мен първоначалната ми интуиция за Адриана, моя персонаж, в крайна сметка се оказа и посоката към финала на репетициите. Но преди да се върна натам, минах през всякакви лутания. (Усмихва се.)
Ако трябва да опишете героинята си с три думи, кои биха били те?
Екатерина: Целеустремена, амбициозна и справедлива. Но смятам, че е много повече от това и че три думи са прекалено малко, за да опишат каквото и да било.
Какво казва пиесата за жените днес?
Весела: Посланието ù не е само едно. Най-вече сме обединени около идеята, че жените трябва да отстояват позицията си, да вярват в целите си и да знаят, че те са постижими, въпреки всичко и всеки. Независимо къде живееш, откъде идваш и какво обстоятелство ще ти попречи. Друго много важно нещо, което ни казва "Код Жълто", е, че не трябва да прекаляваме с филмите, които сами си създаваме. Самоиронията към женския пол в пиесата присъства много и това е нещо, което искрено ме забавлява.
Аня Пенчева
Как се работи в женски актьорски състав с толкова различни енергии? Имаше ли момент на сблъсък?
Аня Пенчева: Когато четири жени с толкова различни темпераменти попаднат на една сцена, няма как да няма искри — но това са хубави искри. В театъра сблъсъкът не е разрушителен, а творчески. Той ражда живот. Всяка от нас влиза с различна енергия, различен ритъм, с различна история и това прави пиесата жива, истинска, дишаща. Всички сме убедени в това, че сме на сцената заедно, за да направим нещо по-голямо, по-смислено. А когато има уважение и любов в един творчески екип, всичко се подрежда.
Екатерина: С момичетата винаги е забавно и смятам, че това си личи в динамиката на представлението. Всяка репетиция започваше с една и съща поръчка – два пъти капучино, две нормални кафета с малко мляко, без захар и едно безкофеиново кафе. А изречението "само още едно нещо да кажа" ми е любимо, тъй като бе повтаряно ежедневно толкова пъти, колкото косми имам на главата.
Мислите ли, че хуморът е най-силното оръжие срещу несправедливостта – или понякога е просто начин да оцелееш?
Аня: Хуморът е и оръжие, и броня. С него можеш да обезвредиш всяка агресия, всяка глупост, всяка несправедливост. Но е и спасителен пояс – особено за нас, жените, които често трябва да бъдем и силни, и красиви, и търпеливи, и остроумни едновременно. Смехът е начин да си върнеш свободата, когато светът около теб се опитва да те вкара в калъп. Аз вярвам, че ако можеш да се смееш и на себе си, и на ситуацията, вече си спечелил.
Кои социални или лични теми в "Код Жълто" ви докоснаха най-силно?
Весела: Именно тези около идеята, че жените трябва да отстояват позицията си. Също и самоиронията.
Анелия Луцинова
Кога за последно в живота сте се чувствали в подобен режим?
Анелия: Преди премиерата. Май това е последният път. С момичетата бяхме във военен режим, малко часове сън, много часове репетиции, нямаш време за личен живот, приятели, глезотии, понякога дори нямаш време за ядене.
Смятате ли, че женската солидарност в живо-та е мит, факт или по-скоро въпрос на обстоятелства?
Аня: Женската солидарност не е мит, просто не е лесна. Зависи от зрелостта, от опита, от това доколко си се научила да не гледаш на света. Когато си минала през достатъчно, разбираш, че няма смисъл от излишни битки, винаги е по-добре да подадеш ръка. Вярвам в жените, които избират да се подкрепят. Те са моят отбор.
Как според вас реагира българската публика на съвременни комедии с "пиперливи" теми?
Анелия: Не мога да отговоря конкретно под общ знаменател. За "Код Жълто" мога да кажа, че публиката реагира много синхронизирано с нас, смяха се там, където ние се смяхме, съжаляваха героите ни там, където ние ги съжалявахме, и избухнаха бурно на финала, където ние самите бяхме гневни на темите за корупцията в България и на социалния бунт, който си организирахме.
Весела Бабинова
Какво бихте искали публиката да отнесе със себе си след края на спектакъла?
Весела: Ще ми се, макар и през една комедийна пиеса, да усетят, че жената на XXI в. иска просто да бъде чута. И, да, понякога средствата, които използва, не са най-умните и особено съобразени със заобикалящата я среда, но крайната цел е да бъде видяна и призната, че е там, че осъществява, че има акъл, че може. И ми се ще мъжете, които дойдат, защото, все пак това е пиеса до голяма степен и за тях, да простят на жените си, на сестрите си, майките си, глупавите и странни включвания. Просто понякога сме си такива. Искаме любов и подкрепа, а всички останали глупости, са само предлог, че е било за друго. (Усмихва се.)