Фотография: Цветан Игнатовски
Любовта понякога идва не като обещание, а като последен шанс. Като среща, която не сме търсили, но която променя посоката. В "Място, наречено Другаде" Боряна Братоева и Петър Антонов изграждат фино, остроумно и болезнено искрено пространство между двама души, които се срещат не защото са готови, а защото вече няма накъде да бягат. Техните герои – Мия и Дениз, са съседи със споделена стена и дълбоко позната самота. Той е бивш телевизионен водещ, останал да живее в спомените за изгубена любов и отминала слава. Тя е млада актриса, шумна, жадна за живот и безкомпромисно честна. Срещата им е едновременно смешна и покъртително откровена – сблъсък между миналото и настояването за "сега". След повече от 100 срещи с публиката пиесата на Яна Борисова открива ново сценично пространство и на 20 февруари получи своята голяма премиера в театър Artvent. "Място, наречено Другаде" обаче продължава да не предлага отговори, а близост – онази, в която любовта се появява точно там, където най-малко сме я очаквали.
Как се промениха героите ви с времето? И как се промени спектакълът?
Боряна: Най-интересното в това представление е, че с времето вълнението и притеснението, което имаме, преди да излезем на сцена, никога не преминава и няма как да свикнем напълно с героите си, колкото и близки да ги усещаме. Това е така, защото текстът на Яна Борисова е невероятен. Много е отговорно да го пресъздадеш на сцената. Смятам, че както много наши зрители са ни споделяли, че всеки може да намери нещо много близко до себе си в този текст, така и ние всеки път откриваме по нещо ново и силно се надявам с времето да сме станали все по-уверени на сцената.
Петър: Честно казано, ако кажа, че съм свикнал с героя, който се опитвам да превъплъщавам, това доста би ме притеснило. В работата си винаги се стремя да избягвам комфорта. Вярвам в максимата, че един актьор, за да бъде истински удовлетворен от работата си, трябва непрекъснато да се предизвиква. Затова се опитвам да не свиквам с персонажите, върху които работя.
Имаше ли нещо, което научихте един за друг благодарение на Мия и Дениз?
Боряна: Със сигурност! Особено когато пред теб стои един от най-близките ти приятели. Много често ни се е случвало, без да искаме, да си казваме истините именно на сцената и през този невероятен текст.
Петър: Ние сме изключително близки в личния живот, а на сцената Боряна всеки път е толкова различна, че ме държи постоянно в напрежение и винаги ме изненадва с нещо ново.
Фактът, че пиесата е вдъхновена от реална история между вас двамата, помага ли, или усложнява играта?
Петър: Помага единствено и само поради факта, че наистина е вдъхновена от наша лична история и превръща текста в нещо много лично и истинско.
Често публиката казва, че се "разпознава" в сюжета. Каква реакция на зрител ви е разтърсила най-силно досега?
Боряна: За една конкретна история се сещам в този момент. Тя е на едно момиче, което получи билет-подарък от своята сестра, нямаше никаква идея за историята в пиесата и се оказа, че след като я гледа, беше много развълнувана, защото голяма част съвпада едно към едно с нейния живот и взаимоотношенията ù с нейния съсед. Беше силно развълнувана и минала през хиляди състояния – по нейни думи "от бурен смях до силен плач". Сега нейното желание е да го покани заедно да гледат представлението. (Усмихва се.)
Петър: Оказа се, че спектакълът си има свои верни фенове, които го следят и които са го гледали над пет пъти. Знам за една двойка – момче и момиче, които са го гледали 11 пъти. Това мен лично изключително ме респектира. Благодарен съм.
Ако любовта е риск, както се казва в текста на пиесата, какво не бихте рискували за нея?
Боряна: Всичко бих направила за любовта… Стига тя да е споделена.
Петър: Има ли любов, има и риск. Според мен не трябва да се мисли за това, а веднага да се впуснеш и отдадеш на приключението.
Вярвате ли, че човек има повече от една голяма любов? Или просто една, но в различни форми?
Петър: Това е голяма тема. Знам само, че любовта има доста и различни форми и винаги откриваш нещо, на което не си успял да отговориш по най-правилния начин.
Боряна: Много труден въпрос. Смятам, че любовта има различни измерения и форми, и няма как да знаем какво ни чака в светлото бъдеще.
Случвало ли ви се е да вземете решение в личния си живот, вдъхновено от сцената?
Боряна: Да, случвало ми се е, и то именно докато играя тази пиеса, затова казвам, че в нея можеш да откриеш толкова много истини, свързани с взаимоотношенията между хората.
Кое боли повече – несбъднатата любов или преживяната, но вече изгубена любов?
Боряна: Според мен преживяната, но вече изгубена любов, защото в несбъднатата все още можеш да имаш надежд тя да се случи.
Петър: Преживяната, но вече изгубена. Толкова по този въпрос.
Как разбираш, че една връзка е свършила – с шум или в тишина?
Боряна: Може би в тишина, защото шумът изисква повече емоция, което би означавало, че все още има нещо живо и истинско в тези взаимоотношения.
Петър: Разбираш го много по-късно, когато вече всичко е преминало и ти се вълнуваш и тревожиш за нещо съвсем друго. Винаги първо е много шумно, а след това става тихо и спокойно. И каквото и да преживеем, никога не трябва да спираме и да вярваме в любовта. И понеже ние силно вярваме в това, помолихме Боряна и Петър да напишат любовно писмо на героите си от „Място, наречено Другаде" – с открито сърце, казвайки им всичко, което винаги са искали.
БОРЯНА БРАТОЕВА
Мия,
ти имаш една прелестна слабост – доизмисляш света, в който ти се живее, и включваш други хора в тази своя фантазия. Доизмисляш, защото светът не ти стига. На твоя му трябват цвят, аромати, танци, романтика и всичко, което може да вълнува. Трябват му и вкусни ястия, за да може човек да изпитва удоволствие във всеки един момент от живеенето. Мъжете, които не си заслужават, идват с лекота. Те обичат откритите хора, отворените хора, даващите хора. Нахълтват в твоя свят ефектно, оглеждат се, говорят за себе си повече, отколкото за теб, и си тръгват с усещането, че са били разбрани. А ти оставаш с чувството, че нещо почти се е случило.
Ти не се влюбваш в тях. Само така си мислиш. Ти създаваш пространство за живеене и ако някой го напусне или не се върне отново при теб, се чувстваш много самотна. И неразбрана. И недостойна за обичане. Но ти си актриса, а актрисите са магични създания, които са посветили живота си на това да разказват на всички останали как се живее, как се обича, какво е да те е страх, какво е да си несигурен, какво е да си самотен. И когато в живота ви наистина се сблъскате с това, сте по-уязвими от останалите. И може би умението ви да преживявате чужди животи ви прави толкова беззащитни, ако се случи наистина. А това е красиво, особено за хора, които могат да го разберат. Дениз го знае. Той знае, че проблемът не е у теб, а в чувствата ти, в щедростта ти, в непримиримостта ти да живееш без вълнение. И в това, че понякога даваш цялата сцена и твоето лично пространство на някой, който няма намерение да остане до края на представлението. Дениз те разбира и иска да те предпази, което е невероятен късмет и за теб, и за него. Имаш си Дениз. Пази си го. Да имаш най-добър приятел е велик късмет.
Следващия път, когато усетиш онова приятно замайване, не бързай да го наричаш любов. Остави го да се случи. Остави го да се докаже. Остави го да се срещне и с Дениз, за да си сигурна, че си заслужава. Той ще ти каже, ако отново сгрешиш. Той е приятел, с когото има смисъл да споделяш живота си. Дениз е място, което е тук. И никой не може да ти го отнеме.
ПЕТЪР АНТОНОВ
Дениз,
има един особен момент в живота на умните мъже – когато решат, че всичко, което им е интересно, ще се получава лесно и никога няма да си тръгне. Това ги прави инертни към усилията и безчувствени към усилията на другите.
Минал си през това и сега си носиш последствията. Не знам кое е по-страшно – да ти е скучно или да си самотен. Макар и никой да не го признава, мисля, че отговорът се крие в пространството между тези две усещания. Лера. Ти не я прогони, защото не я обичаше. Прогони я, защото всичко беше твърде ясно. А яснотата, която често бъркаме със скука, те плашеше повече от самотата. И това беше голямата ти грешка. В яснотата няма мистерия, няма какво да „разгадаваш" или за какво да се бориш. Тогава си решил, че ти е доскучало. Скука е удобна дума. Побира много страх, без да го назовава. Скуката при теб винаги идва точно преди нещо сериозно. И си тръгва веднага след това. Сега мислиш само за Лера. Не защото я няма, а защото вече знаеш какво си изпуснал, какво си заслужава и какво – не. И го разбра благодарение на едно много младо момиче, което случайно се нанесе в съседния апартамент до теб. Мия, най-добрата ти приятелка.
Ти си от мъжете, които разбират нещата малко по-късно, но за сметка на това – генерално, в мащаб. Не емоционално или рационално, а онова неприятно, плътно разбиране, което не те оставя на мира вечер, когато няма публика и няма нужда да си остроумен. Пак Мия ти помогна да започнеш да разбираш навреме. Не мислиш ли? Защото тя знае. Знае, че когато един мъж започне да мисли само за една жена, въпросът вече не е дали я иска. Въпросът е дали има смелостта да не се отегчи отново, когато тя се върне.
И пак Мия ти обясни, че ти не си сам, защото никой не те обича. Ти си сам, защото си избрал да не останеш на онова място, наречено Другаде. Добре е да имаш най-добра приятелка. Велика работа е това. А любовта няма нищо общо с това да ти е интересно. Тя е непрекъснато въртяща се в теб, във въздуха и във всичко около теб състояние, което ти дава смисъл да живееш. Не изчезва внезапно, не се крие и иска присъствие и в дните, в които нищо не се случва. А те са повече, отколкото си готов да признаеш. Но тя променя дните, променя и нощите и никога няма да разбереш какво точно представлява, но винаги ще знаеш кога я няма. Мия те научи и на това. Ти си достатъчно умен, за да знаеш какво си направил. Остава да видим дали си достатъчно променен, за да направиш нещо различно. Мия би казала, че това идва с действия и смелост.
Аз ще кажа, че идва, когато осъзнаеш, че нищо няма смисъл, ако няма някой, с когото да го споделиш.