Фoтография: Костадин Кръстев-Коко
Стайлинг: Петя Антонова
Гардероб: Marc Cain от MDL
Грим: Елиза Попова
Коса: Цецо Иванов
В различни моменти от живота си Ирина Тенчева е била журналист, телевизионно лице, предприемач, автор, създател на проекти, но най-вече – човек, който не се страхува да започва отначало. Сега я виждам повече интроспективна, но така автентична. Поканихме я за лице на новия брой, защото присъствието ù в съвременната реалност е осезаемо и необходимо – като компас, винаги вярна на себе си, дори когато се променя. Тя говори за свободата да се разделяш с етикетите, за смелостта да преосмисляш пътя си и за онези тихи вътрешни трансформации, които променят живота повече от всяка шумна победа.
Пред обектива на Костадин Кръстев-Коко се чувства комфортно, но и споделя, че се завръща към онзи период, в който е готова да казва "ДА" на повече неща в живота си. Случайно или не, на това усещане импонира и стилът на Marc Cain. Дрехите от новата колекция пролет–лято 2026 във всеки кадър с нея отключват усещане за лекота и динамика, и дават свобода за изява на индивидуалността. Между меките цветове, флоралните мотиви и свободните силуети на сезона се появява образът на жена, която не следва роли, а създава свои собствени. Точно от тази енергия на Ирина имаме нужда.
Има ли версия на Ирина Тенчева от миналото, която днес приветстваш… и друга, която би искала да успокоиш?
До неотдавна, за да се справям с всичко като работеща жена с мечти и с голямо семейство, трябваше да имам желязна организация. Сама се притисках през цялото време да поемам още и още работата на всички около мен, за да бъде "всичко наред", а това всъщност е свръхконтрол – да не можеш приемеш дори от мъжа си, дори от децата си, помощта, от която толкова имаш нужда. И това, което научих и което е едно от основните ми послания на мотивационните срещи с жените в България, е, че наистина ние можем всичко и можем да имаме всичко, но не по едно и също време. Да, ще имаш и семейство, ще имаш и кариера, ще имаш и приятелствата, и приключения, но не е нужно да ги случваш по едно и също време с максимални очаквания. Хубаво би било по-рано да ги научаваме тези неща. Днес се разделям с образа на човека, който може всичко, на всяка цена, и от името на всички. Противно на повечето теории, които твърдят, че ние, момичетата, разгръщаме пълния си потенциал, когато станем майки, аз смятам, че една немалка част от жените творци се принуждаваме да пренебрегнем тази творческа искра в името на по-пълноценното отглеждане на децата. Сега, когато в битов план те имат все по-малка нужда от мен, като че ли лека полека се завръщам към себе си. През годините съм правила 200 неща – журналистика, пиар, телевизия, ресторант, развиване на собствени и чужди брандове, лайфстайл… Приветствам любопитството и ентусиазма, с които съм менажирала всички тези дейности, и не съжалявам, че съм дала от времето си за тях. Но сега все повече искам да живея близо до природата. С работата си по един или друг начин да помагам на хората да се чувстват по-добре. И да пиша. Точно както мечтаех преди 40 години.
За да е свободен човек, явно не е длъжен да остане верен само на едно амплоа.
Бях чела някакво проучване, че за да постигнеш трайни нива на щастие, трябва да имаш социален кръг от поне един човек, пред когото да си безусловно себе си, тоест да можеш да свалиш всички маски, да бъдеш напълно свободен. Естествено, да имаш здраве, тоест базата ти да е окей, да не мислиш за най-важното нещо. И третото е да развиеш майсторство в една област. Защото тези три фактора ще те спасят, където и както да попаднеш. Ако си майстор в нещо, това е твоето бягство, е независима територия. Да си майстор означава да си осъзнат творец, практикуващ ежедневно. Можеш да си творец и зад касата в магазина, можеш да си творец и с перото, можеш да си творец и докато правиш сутрин кафе на някой не толкова усмихнат клиент. Имаше моменти, в които се обвинявах, че периодично сменям поприщата, но с времето се приех и разбрах, че с всяка своя професионална изява аз съм развивала майсторство в комуникация с различни публики и през най-различни канали. Дали ще е в корпорация, пред камера, пред малката аудитория или на беседа, дали ще е в подкаст, дали ще е пред белия лист. Всъщност целият ми живот е бил подчинен на смисленото общуване със свръхзадачата от него да остане нещо смислено и след като то приключи.
Поне отстрани гледано, винаги изглеждаш в баланс – как е възможно с толкова пъстър живот и голямо семейство да съхраняваш баланса?
Изглеждам балансирана, защото говоря бавно. (Избухваме в смях.) Защото тембърът ми е такъв и създавам едно усещане за спокойствие, от артикулацията ми е. Мъчих се даже дълго време да сменя този модел, защото не всеки има нерви да слуша някой да говори толкова бавно, предполагам. Но, да, на фона на истеричното време, в което живеем, бих казала, че съм по-скоро спокоен човек. Под повърхността обаче невинаги е така.
А как изглеждаш, когато си извън равновесие?
Не можеш да ме видиш извън равновесие, да крещя или нещо такова. Не ми е интересно да бъда такава. Даже бих казала, че ако се развикам или ако се отпусна в някакви такива по-крайни реакции, после се чувствам по-зле. Аз си смилам емоциите повече сама, в тишина. В критични ситуации запазвам самообладание, каквото и да ми коства. Такъв ми е натюрелът.
В кадрите от фотосесията си потопена в цветовете и формите на дрехите от новата колекция на Marc Cain, чието ревю на Седмицата на модата в Берлин носеше името A Quiet Rebellion. В живота ти имало ли е моменти на такъв тих бунт – решения, които не са били шумни, но са променили посоката ти?
Мисля си, че важните решения винаги са тихи и безшумни. Само ефектът от тях е забележителен. И, да, наистина – такива са и дрехите от новата колекция на този мой любим бранд. На пръв поглед нежни, пролетни цветове, по-скоро класически конструкции, но щом ги разгледаш по-отблизо или ги облечеш – някак тогава разбираш колко добре могат да те накарат да се чувстваш и всъщност колко скрита смелост и актуалност носят!
Правила ли си грешки като родител, които не би повторила?
Винаги когато съм взимала дадено решение за децата си, съм вярвала, че това е най-доброто за тях. За онзи момент това е бил максимумът за знанията и възможностите на жената, която съм била тогава. Днес и да мисля друго, няма особено значение. Най-много да подхраня някое деструктивно чувство в себе си. Надявам се, че за по-важните моменти от възпитанието им по-скоро съм се справила. Не съм ги поощрявала за неща, които не харесвам, само за да сме близки. Подкрепяла съм ги за други работи, които също може да не са моите, но пък съм виждала, че са важни за тях. От позицията на времето мога да кажа, че колкото повече съм се доверявала на интуицията си, толкова по-добри реакции съм имала. Аз затова и направих този кратък експериментален подкаст с 14 епизода "Майки без етикети" – защото има едни клишета по нашите географски ширини, които много тежат на жените и буквално отнемат от радостта на родителството ни. Много е важно да се отърсим от тях. Да спрем предаването на клишето за най-добрата и вечно щастлива от ролята си на млада майка жена. Защото хората, които стават родители, не спират да бъдат хора. Хора с човешки терзания, неувереност и страхове плюс гигантска преумора. Най-нормалното нещо, когато животът им се е променил толкова категорично, е на моменти да изпитват дискомфорт, самота и нужда от повече подкрепа. Ние се променяме непрестанно. Имаме право на това независимо на каква възраст сме. В това отношение много харесвам Gen Z поколението, с което общувам постоянно покрай големите ни деца. Всеки ден е нов и можеш да го започнеш, както искаш. Това е един чудесен урок точно от тях. Тяхното поколение със сигурност живее с повече лекота.
По какво още искаш да приличаш на децата си?
Реално в същността си много си приличаме и съм благодарна, че ми напомнят коя съм била. Трябва да имаш малко съзнание и умение, за да спреш и да ги понаблюдаваш, а не да изхождаш от камбанарията на поколението си, че всичко знаеш най-добре, защото си оцелял до тази възраст. И те ще оцелеят. Всъщност може би даже много по-добре, по-леко от нас. Разделят се без съжаление с ненужното в живота им. Това ми дава надежда, че ще създадат по-истински и смислен свят за себе си.
Какво се опитваш да им дадеш, за да се справят със света, какъвто е днес?
Винаги съм си мислила, че има три неща, на които, ако научиш децата си навреме, шансовете им да оцелеят са много големи. Едното е нещо елементарно – как да хранят телата си според това как се чувстват (какво да хапнеш, когато си тъжен или усещаш, че се разболяваш). Второто е как да успокояват ума си. Някой може да го нарича медитация, но има най-различни начини, с които да се научим да отговаряме на стреса. Може да е през изкуство, или най-проста дихателна практика, но е добре да я намерят за себе си още докъм 10-12. Това ще ги предпази от саморазрушение в трудни житейски ситуации, като пораснат. И третото нещо, което мисля, че ще им изплува в главата, особено когато заживеят сами, защото те тези уроци изникват, когато си самостоятелен, е ежедневно да упражняваш дисциплината си за нещо, което наглед може да не ти е толкова важно, но да го правиш с постоянство. Защото какъвто си в малкото – такъв ще си и в голямото. В нашето семейство за малките деца това беше оправянето на леглото сутрин. Останалото е една бла-бла-бла теория, която в пубертета децата спират да чуват. Но да знаеш как да се погрижиш за тялото си и за ума си, и да знаеш, че умееш да проявяваш постоянство към нещо, мисля, че са добра основа, за да оцеляваш винаги.
Какво е най-трудното за една връзка, когато тя започва под прожекторите?
Визираш връзката ми с Иван, в която влязох като едно съвсем обикновено момиче без усещане, че съм разпознаваема от екрана. Да, бях водила няколко години някакво предаване, но не съм се възприемала за публична личност в никакъв случай и не бях подготвена за обществената реакция на обикновен човешки избор, който се случва ежедневно на нас, хората. Минах през всички фази просто и това е.
Но как се запазва здравината на отношенията?
На мен специално ми е помогнало това, че когато обичам, подхождам със 100% доверие. Аз минах своите драми, беше ми мъчно, Иван мина неговите борби, но това е зад нас. Споделяхме всичко, вярвахме си за всичко, избирахме се всеки ден. Разбира се, винаги в такива разговори си напомням, че човешките отношения като всичко друго днес са просто моментна снимка. Животът е пълен с обрати и утре може да се промени. Но днес – благодарна съм и ценя всичко. Ние се променяме и порастваме до последния си миг. Ако ме питаш дали все още съм влюбена след 15 години – ами, съм, но по различен начин и осъзнавам красотата на тази промяна, защото отделям време да мисля и анализирам. Ако спрем да изследваме отношенията си с човека до нас, започваме да общуваме на автопилот и животът ни се превръща в безвкусно клише, което всички повтарят механично. А любовта не е клише. И затова казвам на децата: "Отделяйте време да мислите кои сте ВИЕ, какво мислите ВИЕ, как виждате обществото, модата, политиката ВИЕ". У младите хора не ми харесва липсата на любопитство да се опознават сами себе си. Социалните мрежи и интернет предлагат толкова възможни лица, които да имитираш, че всъщност не ти остава време да разбереш кой си. А там нищо не е напълно реално. Дори и аз това, което показвам в социалните мрежи, е това, което съм решила да покажа. Има още толкова други нюанси от живота ми, че ако съдите само за петте хляба, двете снимки годишно с Иван и десет залеза, аз не съм това. Аз съм екшън, аз съм с моите сълзи, с моите раздели, с моите колебания. Много хора провалят животите си или пропиляват времето си, защото следват модели, които не са реални дори и за хората, които ги показват, още по малко за тях.
Чувствала ли си се някога тотално загубена?
О, да, когато се разведох. Тогава имаше утрини, в които се будех и нямах никаква идея какво следва. С две малки деца, тоест в този период се учех и да бъда майка. Не съм имала дългосрочни планове и не си позволявах да подсилвам драмите. Единственото, което знаех, е че трябва да си намеря работа, да си построя нещата така, че каквото и да се случи с връзката ни с Иван – да мога да се справя и сама. Това беше фокусът ми. Трябваше да се оправя, да мисля за важните неща и физически да съм в кондиция, така че да мога да работя всеки ден.
Коя ти е най-значимата твоя трансформация?
Няма да кажа майчинството, въпреки че за мен това, че съм родила три деца, е абсолютно чудо на чудесата и е нещо феноменално. Не просто трансформация е това, а абсолютна магия, която ти позволява да отгледаш в себе си и да дадеш на света още едно човешко същество. Още една Вселена. Още една история. Особено значима за мен трансформация е всичко, което създадох през годините с мотото БЕЗ ЕТИКЕТИ, защото това ми даде много, много свобода и лек в дните. Изследвайки "феномена" – "един анонимен каза", разговаряйки с мислещи, свободни хора, докато снимах влогове и предавания, неусетно постигнах неочаквана и необратима трансформация по отношение на мнението и оценките на другите за мен, както и по отношение на начина, по който аз градя мнение за другите. Тотално не ме интересува кой какъв етикет ще ми залепи, от една страна, и от друга – никога няма да залепя етикет на някого просто ей така, без да се замисля кой е той, как живее и защо. Това дава много свобода. Дори етикетите, които аз съм си лепила, ми натежаха. Етикетите, които хората, които ме обичат, ми слагат, също ги моля да ги махнат. Да, такъв от типа "перфектна майка", "мъжко момиче", дори титли за красота и съвършенство могат много да натежат, защото се чувстваш длъжен да ги оправдаваш ежедневно. Така че мисля, че една от най-хубавите промени в мен е фактът, че живея с по-малко лимитиращи определения за света около мен и за мен.
Дрехите понякога също може да бъдат етикет, но и форма на свобода. Какво е модата за теб – защита, игра или начин да разкажеш нещо за себе си?
Вече споменах за възгледите ми по отношение на правото да пишем различна история за себе си, ако щеш, дори всеки ден, както и за правото ни да се променяме. Модата може да даде идея в тази посока. Лично аз ценя повече личния стил, който допълва разказа за нас, придава достоверност на изборите ни и на това кои сме днес. Моделите от пролетно-лятната колекция на Marc Cain са с много движение, лекота и женственост.
Как се промени твоето отношение към дрехите през годините?
Когато бях по-млада, имах своите модни експерименти и мании за някои марки, които след сиво-бежовите години на комунизма тепърва навлизаха в България с цялата си пъстрота и различна философия. Във времето, опознавайки се, като че ли се научих да избирам дрехите си с уважение към същността и комфорта ми. Вече няма да ме видиш в ежедневието ми с тоалет, за който ми се налага да мисля, разбирай – неудобен и ангажиращ ме по какъвто и да е начин. Също, съвсем умишлено реших, че не искам да влизам в клуба на жените с чанти с лога. В същото време има неща, които във времето устояха личностните ми и модни метаморфози и останаха в гардероба ми. Такива са кожените дрехи, коприненото бельо и ризи, акценти с ресни, шапки.
Този популярен израз "духовна хигиена", какво означава за теб?
На тема духовност говоря все по-малко. Духовността е нещо, което трябва да носи според мен мекота, да прави живота на другите около теб по-приятен. По това се познават духовните хора, не по поредния видян някъде ритуал с благовонни пръчки и гонгове, с който създаваш съдържание за социалните мрежи. Духовната храна по-често е за интимна, самостоя телна "консумация". Как преживяваш някое произведение на изкуството? Какво се случва в теб, когато за момент дърдоренето в ума ти замлъкне и забележиш красотата около себе си? Как душата ти реагира на понятието "никога"? Може да се каже, че се старая да поддържам информационна хигиена. Внимавам откъде изтича енергията ми – към канали, хора, ситуации, дейности, устройства, подкасти. Изобщо към всичко, което ни заобикаля, трябва да сме малко по-селективни. Но за да го правим това, пак трябва да сме седнали и да сме си задали въпроса "Кой съм аз?". Колкото по-рано се опознаеш, това, което си разбрал за теб, винаги ще ти е пътеводна светлина и център. За себе си съм открила, че безотказно се центрирам на морския бряг и в собствената си компания пред белия лист.
Кога една жена има нужда от друга жена?
Винаги. Женското приятелство е за това, да ти се умножи силата. Това, което две или повече жени могат да направят заедно, са, просто казано чудеса. Ние имаме много силна енергия, устойчивост, лоялност, въображение и все още неизгубена връзка с невидимото – просто цялата тази платформа трябва да е подхранена и със 100% доверие, което в днешния свят за нас, жените, става все по-трудно. Днешният свят те кара да се оглеждаш за red flags отвсякъде, да си внимателен, а всъщност по-лесно се живее, ако подхождаш със 100% доверие. Пожелавам си време, ама качествено такова с останалите във времето мои приятелки и със съмишленички. Искам да имам повече време за моята женска задруга – това желая да променя. Дано да го имаме пред себе си.
Страхувала ли си се някога от възрастта?
Спомням си, имаше един момент, в който една сутрин се събудих бременна на 37. Преживях истински шок, защото последните ми спомени от мен за мен датираха от началото на 30-те ми години. Беше стъписващо. Къде са отишли тези 7 години, как са пораснали другите ми деца? Изведнъж осъзнах, че малкото ми дете ще е на 3, когато аз съм на 40! Почувствах се стара. За един ден. (Смее се.) Иначе нямам никакъв проблем с възрастта. Изобщо колкото повече яснота човек има за себе си и това кой е той, мисля, че толкова по-лесно върви и през времето. Не харесвам тази вманиаченост и боготворене на вечната младост и всяческо прикриване на следите на времето. Не ми харесва това, че като кажа, че съм, да речем, на 47, 48, следва: "А, изобщо не ти личат!" Ама и да ми личат, сякаш това да имаш възраст, е нещо, което те омаловажава, за което трябва да се оправдаеш! Сякаш, като ти кажат, че не изглеждаш на тази възраст, ти правят страхотен комплимент! Не е така. Целият този път, който съм извървяла по един или друг начин, трябва всеки ден да се празнува. Останалото са етикети.
И тук идва отново въпросът: ти познаваш ли себе си?
Гледам снимки на баба ми като млада, на средна възраст, после на 90 – в последните ù години. Има толкова красота в промяната. Толкова покой в преходността на цялата материя, която ни заобикаля и изгражда и телата ни. Аз не искам да се виждам неподдържана, смачкана от живота жена без енергия. Грижа се според своите разбирания за "опаковката" си, но каквото и да правя, искам да съм себе си. Не мога да отделям време, за да обслужвам чуждите очаквания как трябва да изглеждам на 50, 60 и 70. Нямам проблем с годините и възрастта, а с това, че реално може изобщо да нямам никакво време пред себе си и отлагам някои неща.
Кое най-много те тревожи в съвременността?
В света, в който живеем, най-много ме тревожи кратката памет на хората, кратката памет на човечеството по отношение на най-тежките поражения, които сами сме си нанасяли, визирам войните. Стъписвам се от дуалния ни подход към живота в XXI век – време, в което цяла държава може да се обедини за спасяването на едно болно дете, но и в същия момент да приеме като обикновена статистика поредните убити от бомби и нападения войници и цивилни – всички те са нечии деца. Истината е, че от това ме е страх. Имаме някаква жестока сбърканост за значимите неща и за мерните единици.
Какво не ти стига в живота?
Чувствам, че съм в поредния преход и ми е много трудно да ти отговоря неемоционално. Все още не ми стига може би времето, в което да живея по-бавно, така че да се наслаждавам повече на нещата, които не се виждат с очи и които понякога имат много по-голямо значение за събитията в живота ни.
А кулинарните книги как се появиха, в какъв момент от живота ти?
Първата кулинарна книга издадох само заради това, че жени от Instagram общността ми ми пишеха ежедневно: "Ирина, писна ни да ровим в профила ти, да търсим рецепти. Айде, събери ги на едно място". Така обещана, по време на пандемията се роди "Ритуали от моята кухня". Заглавието е препратка към бранда и заведението ми "Иритуали" и защото всъщност ритуалът е онова нещо, което обикновено ти самият, придавайки му допълнителен смисъл, превръщаш в магия, в празник. Рецептите са изпитани стотици пъти, повечето са наследени от семейните кулинарни традиции и както казват читателите, такива, които винаги се получават. Нямах никаква претенция нито за кулинарен шеф, нито за писател, а успехът на изданието беше впечатляващ! Така напълно естествено се появи очакването за втора книга. С нея исках да покажа какъв е вкусът на живота ми през топлата четвърт от календара, да споделя какви вкусове и какви спомени съм натрупала отвъд отъпканите туристически пътеки в Гърция. И тази книга бе посрещната с огромен интерес, за което съм много благодарна. Но на този етап с тези две книги съм затворила кулинарната тема. Защото от дете пиша съвсем друг вид истории, които имам нужда да споделя. В главата ми години наред живее съвсем друга книга, която вече даже съм преносила. Искам да тегля една черта, с която да разгранича издаването на тези две много хубави, любими и значими за мен и за приятелите ми и за хората, които ги четат и ползват ежедневно, книги. Но искам да си изпълня обещанието към мен самата, което отлагам много време и се надявам наистина тази година това да се случи.
Как успяваш да живееш, без да се поддаваш на страховете си?
Веднага ти отговарям. ТАКА МИ Е ПО-ЛЕСНО. И аз съм си задавала този въпрос, защото решенията и изборите ми понякога изглеждат много смели до налудничавост. Но истината е, че аз просто избирам, това, което е по-лесно за мен, за сърцето ми. По-трудното би било да живея и да се страхувам. Повече би ми тежало. Като опиташ, поне вече си опитала и точка, няма да ти тежи страхът. Защото вече няма да го има. Какво толкова има да губим? Да, съобразявам се с основните неща в живота ми. Изборите не съм ги правила никога, поставяйки в риск някой друг, само мен. Ако последиците от избора ти са само за теб, това е страх, който може да преодолееш. Смелост ми дава това, че нямам проблем с поемането на отговорност. Това е. Не е развито умение, не е воля или преодоляване. Да не избирам страха е по-лесното за мен.
Ти добавяш дълбочина към всичко, което правиш – имаш ли потребност да преживяваш всяко нещо в дълбочината му?
Да, каквото и да правя винаги имам усещане за някакъв допълнителен смисъл, за някаква невидимост на случващото се. Ако питаш дали съм го мислила така да стане, отговорът е – така е в живота ми, откакто се помня. Всичко, което правя, има някакъв вътрешен втори план за мен, който ми дава повече на душата и някак слага многоточие.
Новата колекция на Marc Cain ще откриете в бутиците на марката на ул. "Съборна" 2 и Paradise Center