Всеки убива онова, което обича

"Петер фон Кант" е част от тазгодишната програма на фестивала Синелибри.

07 октомври 2022

Текст: Жанина Драгостинова

Очите на мъж зад очила на червен фон - това е първото, което виждаме на екрана от филма "Петер фон Кант". Следва надпис, който ни съобщава, че творбата на Франсоа Озон е по пиесата и филма "Горчивите сълзи на Петра фон Кант" на Райнер-Вернер Фасбиндер. За неразпозналите мъжа от първия кадър - това е той, Фасбиндер, ключова фигура от 70-те и 80-те години на ХХ век в новото немско авторско кино. Оттук нататък разказът на Озон тръгва по тънката разделителна линия между възприятието на киноманите, запознати с творчеството на Фасбиндер, и по-младите зрители, чийто поглед носи невинността на неинформирания. И предлага за всекиго по нещо.

Камерата се приближава към голям прозорец с червени пердета. Отвътре мъж дръпва едната му страна, после другата. Завесата е вдигната. Зрителят влиза в артистично ателие, "затворената кутия" на театъра, където оттук нататък ще се разиграе камерната драма.

Фасбиндер пише пиесата "Горчивите сълзи на Петра фон Кант" през 1972 г., казват, отразявайки в нея собственото си нещастно влюбване в един актьор. Само че вгражда себе си не в мъжки персонаж, а в женски - Петра фон Кант. "Жените са ми по-интересни - обяснява Фасбиндер решението си - защото от една страна те биват подчинявани, но от друга не съвсем, защото умеят да използват „подчинението" си като средство за терор." Същата година Фасбиндер снима филм по пиесата, като запазва почти всичко от нея. Действието се развива само в апартамента на Петра фон Кант, богата и успешна дизайнерка. Петра живее със своята секретарка, към която се отнася като към робиня, и се влюбва в млада моделка. Основната тема е любовта, разбирана като притежание и лична полза.

Озон използва същата схема, само че вместо три жени героите му са трима мъже. А в основния персонаж Петер фон Кант (Дени Меноше) категорично е изобразен режисьорът Райнер-Вернер Фасбиндер. Търсената физическа прилика е максимално достигната. Времето на действие е 1972 г., мястото - Кьолн. Петер фон Кант е кинорежисьор, лежащ на стари лаври, властен и експлоатиращ във всяка една секунда асистента си. Карл донеси, подай, напиши, обади се… И Карл послушно изпълнява, видимо влюбен в господаря си. Една от заповедите гласи да се напише писмо до Роми Шнайдер. Биографичен факт е, че Фасбиндер е искал да ангажира Роми Шнайдер за ролята в "Бракът на Мария Браун", но неизвестно защо не се стига до обща работа. Поредицата от нареждания се прекъсва от влизането на Сидони (Изабел Аджани), актриса, приятелка на фон Кант, която го запознава с младия Амир (Халил бен Гарбия). И тук пламва любовта. Дали? По-скоро: тук се слага началото на страст, в чието развитие зрителят едновременно е атакуван от филмова мелодрама, която предлага минути на надежда, напрежение накъде ще избият чувствата, но и също така е подложен на дъжд от въпроси какво търси човек в една интимна връзка - физическа наслада или тя е инструмент за удовлетворяване на властови амбиции?

Първата част на филма е решена в червено. Атмосферата е нажежена, огнена, любово-обещаваща. В началото Петер фон Кант пуска плоча, от която звучи гласът на Сидони. "Всеки убива онова, което обича…", пее тя. Текстът подсказва какво ще се случи, но нежно-мелахоличната мелодия унася в очакване на приятни гледки. Втората част също е обозначена музикално - Петер фон Кант стои на същия прозорец от началото, само че пъстрите есенни листа на дървото отпред вече ги няма, зима е, вали сняг - звукът е подготовка за оркестър за изпълнение. Женски глас пее: "Второ действие, смяна на декора. Като в театъра. Колкото повече си спомням нашата любов, толкова повече разбирам какъв гений беше ти на мизансцена…" Второто действие е обозначено в синьо – това е времето на отрезвяването, на равносметката, на разлъката, на обясненията, на горчивите сълзи.

Във фразата "горчивите сълзи" се крие разликата между оригинала на Фасбиндер и вариантът на Озон. Макар че тя се съдържа в заглавието на „женския филм", Фасбиндер много повече наблюдава нещата по метода на отстранението, отколкото предлага съпреживяване. Озон е премахнал емоционалния знак, но всичко при него е "вътре" в бълващото чувства гърло на вулкана на човешките отношения. Няма ги дългите кадри и бавния монтаж на Фасбиндер, "Петер фон Кант" е с половин час по-кратък, действието е сгъстено, диалогът задъхан, зрителят е повлечен от бързея на сменящата се емоционалност.

Ето как оценява разликата в актьорското присъствие между двата филма актрисата Хана Шигула, която се явява свързващо звено на Озон с Фасбиндер: "При Озон историята става много по-правдоподобна, дори натуралистична. При Фасбиндер всички са като марионетки, дърпани от невидими конци." Във филма от 1972 г. младата Хана Шигула изпълнява ролята на моделката, в която се влюбва Петра фон Кант. При Озон вече възрастната актриса е майката на Петер фон Кант. На това място феновете на Фасбиндер ще открият детайл от биографията на режисьора: неговата привързаност към майка му. Госпожа фон Кант пристига на рождения ден на сина си, но вместо да преживее весело празненство, става свидетелка на дълбоката му душевна драма. И успокоява свърхедрия си, пиян син с детска песничка. На немски. Озон безцеремонно излиза от френския реалистичен разказ и влиза директно в биографичното, разширявайки онази линия във филма си, чрез която портретира своя идол Фасбиндер. В последвалия диалог на откровения между майка и син тя понякога говори на немски, синът на френски и двамата отлично се разбират. Както Озон разбира Фасбиндер. Едва ли в общественото съзнание има друго по-ясно противопоставяне на езици от това между френския и немския, където единият е език на любовта, а другият на хладния разум. Тук те се сливат.

На финала на филма също така се сливат червеното и синьото. Петер фон Кант дърпа завесата на прозореца си. В синята стая пуска киномашината, за да прожектира кадри с образа на любимия си. Не е ясно обаче какво обича той повече – истинския човек, образа му или своята собствена роля в тази драма. Къде се случва същинският живот на Петер фон Кант/Фасбиндер - сред хората от плът и кръв или сред тяхното кинопредставяне? И не е ли страданието на героя пътят към неговото изкуство? По синьото му лице се стичат сълзи, но в кадъра свети червеното огънче на цигарата. Ясно е, че това огънче ще подпали и изгори и този епизод от живота му, за да продължи всичко нататък червено-синьо, горещо-студено… Театралното представление за любовта и властта никога не може да свърши. Финалът е измама, както е измамна категоричността в отношенията кой кого обича, кой кого за какво използва. "Човек е устроен така, че има нужда от другите хора. Но не се е научил да живее заедно с тях" е реплика на Петер фон Кант.

Неизменен остава само биографичният факт, съобщен ни от Франсоа Озон, а именно, че Фасбиндер експлоатира себе си, за да разкаже на останалите за любовта. И за нейната невъзможност.

 

X