Среща с Далчев

Единствения път, в който съжалих, че съм прекалено млада, беше на 21. В залата на Софийския университет влезе професор Божидар Кунчев. Преподаваше ни съвременна българска литература. Водеше лекциите си така, че нямаше нужда да записвам – всяка негова дума оставаше в мен като белег, скиташе ме през светове, животи и емоции, из които той самият беше бродил като адепт на красивото слово.

Божидар Кунчев ме заведе при Далчев. Не в буквалния смисъл, но именно затова съжалих, че не съм имала възможността да се запозная лично с този поет. Влюбен в неговата поезия, професорът сякаш ме хвана за ръка и каза „Познай го…”. И влюби и мен.

Атанас Далчев е един от най-болящите ни поети. Роден на 12 юни 1904 г., той остава верен на себе си, въпреки несгодите, които му донася неговата откровеност и непримиримост. По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството му е разрушена и Далчеви се евакуират в Лясковец. Три месеца по-късно, на 30 март, бомба опожарява цялото им жилище.

След 9 септември 1944 г. Далчев спира да пише. До края на 1947 г. е началник на отдел „Обществено възпитание" към Министерството на информацията и изкуствата, но след реорганизация в министерството през 1948 г., когато уволняват всички, които не са членове на комунистическата партия, остава без щатна работа. След като през 1950 г. се ражда четвъртото му дете, поетът е принуден почти денонощно да се занимава с преводаческа работа, за да издържа лишеното вече и от собствен дом семейство. Владеещ и ползващ свободно няколко чужди езика, Далчев превежда класически книги.

Това е само кратка извадка от биографията на поета. Но винаги съм вярвала, че истинският живот на един владетел на словото се живее извън рутината и житейските несгоди. Далчев е влюбеният хамалин на старото тържище, заминалият за Америка стопанин, синеокото момче, което слуша как расте градинската трева, замерващият хората с пръст от старите саксии без цветя…

Дали мога да познавам един човек, без никога да съм го виждала? Мисля, че да… Далчев не е куул, найс, бюти и тренди. Той ми е толкова близък, сякаш съм разговаряла с него с часове. На красив български език. Всъщност.., може би това е единственият начин да познаем поета – като го изболим в стиховете му. Познах Далчев, професоре, благодаря…

Художникът и вятърът

На Иван Симеонов

Художникът искаше да нарисува вятъра,
        и рисуваше листа, които излизат лудо от
        пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
        и рисуваше как се струи и проблясва тревата
        в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
        и рисуваше облаци, пръснати в паническо
        бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
        и виждаше винаги, че рисува друго.
 
1977 г.
 

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

 

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

 

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

 

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

 

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

 

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.
 
1927 г.
 

Неочакван дъжд

Още ясно уж, а рукна изведнъж.
Ний изненадани се скрихме за минутка
от яростта на неочаквания дъжд
под дървесата, до затворената будка.

 

Под стряхата на тъмния и гъст листак
едно далечно смътно чувство ни обхвана
и както някога, се озовахме пак
две влюбени деца във къщи на тавана.

 

Преплитаха се клоните като греди
и през един разтрог ни гледаше небето.
Глава бе свела върху моите гърди
и беше й зелено-мургаво лицето.

 

Стоехме мълчаливи и съвсем сами
и сякаш заедно за първи път в живота,
и слушахме как в тъмното дъждът шуми
по керемидите зелени на дървото.
 
1971 г.
 

Любов

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

 

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

 

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

 

Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

 

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

 

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.
 
1927 г.
X