Фотография: MARCUS HÖHN
Себастиан Фитцек не просто пише трилъри – той разглобява човешкия ум на малки парчета и го събира наново пред очите на читателя. Роден в Берлин през 1971 г., днес той е най-продаваният автор на психологически трилъри в Германия, а книгите му са преведени на над 36 езика и разпространявани в милиони копия по цял свят.
Фитцек стои зад заглавия като "Терапията", "Пакетът", "Пасажер 23", "Пациентът" и "Календарния убиец". Все романи, които превръщат обикновени житейски ситуации в кошмарни сценарии, от които сякаш няма изход. В неговите истории няма чудовища под леглото, защото чудовището често е самата реалност. В ексклузивно интервю за GRAZIA говорим открито с него за страховете, вдъхновенията, защо съзнанието е най-интересната "локация" за развитието на трилър и защо е избрал измислицата пред правото.
Кога се появи идеята за първия ти роман "Терапията"?
Идеята ми хрумна в момент, който беше едновременно обикновен, но и странно обезпокоителен. Седях в претъпкана чакалня и чаках тогавашната си приятелка да излезе от преглед. Времето се влачеше и в един момент си помислих: "Ами ако тя никога не излезе? Ами ако всички около мен твърдят, че изобщо не е била тук, че не е имала час, не е влизала в сградата?". Уверявам ви – това не беше желание, а първият пламък, който запали историята. Този тревожен сценарий се превърна в пролога на "Терапията" – разказ за младо момиче, което изчезва от лекарски кабинет,
а на баща ù казват, че то никога не е било там. Това е история, родена от страха да загубиш близък и от ужасяващата възможност самата реалност да те излъже.
Как създаваш сложните психологически обрати?
Започвам с централен въпрос – често нещо, което лично мен ме тревожи
– и изграждам всичко около него. Обратите се раждат, когато изследвам докъде може да бъде тласнат един герой. И психически, и емоционално. Стремя се да остана близо до вътрешния му свят и оттам обикновено всичко се ражда естествено. Не целя да шокирам читателя, а да разкрия пластове от истината, които не е очаквал. Но ако обратът накара някого да изпусне книгата от изненада, няма да се оплача. Книгите ти често изследват тъмните страни на човешкия ум. Смятам, че човешкият ум е най-сложният и мистериозен пейзаж, който съществува. Това, което ме интригува, е колко крехко е възприятието ни. Как травмата, страхът и паметта оформят реалността. Да пиша за тъмните страни не означава да ги прославям, а да се опитам да ги разбера. Понякога чрез художествената литература можем да изследваме истини, които са твърде болезнени, за да ги посрещнем директно. Освен това – нека си признаем, най-интересните неща се случват в сенките.
Как протича процесът на писане? Планираш ли сюжета предварително, или го изграждаш в движение?
Обикновено започвам с груба схема, структура, която ми дава посока. Но оставям място историята да се развие. Често героите поемат в неочаквани посоки и аз ги следвам. Процесът е динамичен. Знам къде искам да стигна, но съм отворен и за отклонения. Особено ако водят до по-дълбоки емоционални или психологически прозрения. Все едно се разхождаш с карта, която понякога избираш да пренебрегнеш.
Консултираш се с експерти като психиатри, жертви, докато проучваш романите си. Предполагам, че именно тези срещи оформят представянето на травмата.
Свързвам се с хора, които имат непосредствен опит с темите, които изследвам – независимо дали става въпрос за психиатър, който разбира дисоциативните разстройства, или за оцелял, преживял нещо невъобразимо. Тези разговори са безценни. Те ми помагат да избягвам клишета и да гарантирам, че третирам чувствител-ните теми с уважението и автентичността, които заслужават. Освен това ме предпазват от писане на нещо, което би накарало професионалистите да се намръщят.
Трудно ли е да поддържаш напрежението и психологическия заряд, без да разкриваш прекалено много твърде рано?
Това е въпрос на баланс. Стремя се да изграждам напрежението чрез героите, не само чрез сюжета. Ако читателят е емоционално ангажиран, ще следва историята, дори и без всички отговори. Разкривам точно толкова, колкото е нужно, за да поддържам въпросите живи, и се доверявам на читателя, че ще остане любопитен. В крайна сметка напрежението е просто отложено удовлетворение. С леко злокобна усмивка.
В романите ти често се размива границата между реалност и илюзия.
Привличат ме истории, в които реалността не е нещо стабилно. Истории, където възприятието може да бъде изкривено или манипулирано. Това отразява начина, по който много хора преживяват травма или психично разстройство. В писането си се стремя да създам усещане за несигурност, което отразява въпросното психологическо състояние. Не е с цел да объркам читателя, а да го потопя в свят, в който истината е неуловима. Понякога е забавно да накараш читателите да се запитат дали не губят разсъдъка си.
Използваш ли лични страхове или кошмари при създаването на тези истории?
Да, абсолютно. Страхът е много честна емоция и мощен инструмент в разказването на истории. Много от идеите ми идват от лични тревоги – загуба на близък човек, неразбиране, чувство на безсилие. Да пиша за тези страхове ми помага да ги осмисля, а се надявам и да резонира с читатели, които са чувствали същото. По-евтино е от терапия. И малко по-социално приемливо.
Колко важно е проучването в процеса на писане, особено когато се занимаваш с психологически или медицински теми?
Проучването е от съществено значение. Искам историите ми да са основани на реалността дори когато изследват екстремни ситуации. Когато пиша за психологически състояния или медицински процедури, се консултирам с експерти и чета много. Целта ми е не само да съм точен, но и уважителен към хората, които живеят с тези реалности. А и нека бъдем честни – с Google стигаш само до едно ниво. После става странно.
Как искаш да се чувстват читателите след прочитането на някоя твоя книга?
В идеалния случай емоционално развълнувани и интелектуално предизвикани. Надявам се да се замислят върху историята, дори да започнат да по-ставят под въпрос собствените си възприятия. Ако се чувстват малко разтърсени, това също е добре. Понякога дискомфортът води до прозрение. Или поне до една безсънна нощ.
Според теб какво прави един психологически трилър наистина добър?
Истински добрият психологически трилър не просто забавлява. Той провокира. Трябва да изследва човешката природа, не само престъплението. Най-добрите трилъри те карат да поставяш всичко под съмнение, включително себе си. Те остават с теб дълго след последната страница. Като добра призрачна история, но с повече сметки за терапия.
Завършил си право, но се насочваш към журналистиката, а после и към художествената литература. Защо?
Правото ме научи да мисля критично, но осъзнах, че разказването на истории ме вълнува повече от законите. Журналистиката беше естествен преход, тя ми даде възможност да разказвам истински истории. Художествената литература дойде по-късно, когато вече исках да изследвам емоционалните истини зад фактите. Това беше начин да задам по-дълбоки въпроси. А и художествената литература не изисква бележки под линия.
Имаш и опит в радиото, той повлиял ли е на техниките ти на разказване?
Радиото ме научи как да създавам атмосфера с ограничени средства. Трябва да грабнеш вниманието бързо и да изграждаш напрежение чрез звук и тишина. Тази дисциплина ми помогна много в писането, особено по отношение на ритъма и диалога. Става въпрос не само за това какво да кажеш, но и какво да премълчиш. Икак тишината може да каже повече от думите.
Случвало ли се е да напишеш обрат, който да изненада самия теб?
Да, и то неведнъж. Понякога даден герой взима решение, което не съм предвидил, и това променя всичко. Тези моменти са вълнуващи – напомнят ми, че историята има собствен живот. Просто понякога този живот е доста по-мрачен, отколкото съм очаквал.
Подкрепяш благотворителни каузи, свързани с недоносени бебета. Как тази тема стана важна за теб?
Синът ми се роди преждевременно и онези първи дни бяха изключително
трудни. Имахме късмета да получим отлична медицинска помощ и от първа ръка видях колко крехък и в същото време издръжлив е животът. Подкрепата за тази кауза е много лична за мен. Това е начин да върна жеста и да повиша осведомеността. А е и напомняне, че някои от най-силните истории започват, преди да сме го-тови да ги разкажем.
Какво обичаш да правиш в свободното си време, за да презаредиш творческата енергия?
Обичам да прекарвам време сред природата. Да се разхождам, просто да бъда навън. Това ми помага да изчистя ума си и да се свържа с нещо по-голямо от самия мен. Също така чета много и свиря на барабани – не професионално, разбира се. Креативността има нужда от пространство, а аз се старая да ù го давам. Въпреки че съседите ми може би не са много съгласни, когато извадя барабаните.
След като прочетохме "Терапията", "Пакетът" и "Пациентът" в български превод, би ли разказал малко повече за пoследния си роман "Календарния убиец"?
Всъщност научих за темата от писмо на читателка. Тя ми разказа, че е доброволка в нещо, наречено "Heimwegtelefon" – телефонна линия, на която можеш да се обадиш, ако вървиш сам вечер към вкъщи и се чувстваш несигурен. Един спокоен глас остава на линия с теб, предлага подкрепа и, ако е нужно, вика помощ. Намерих тази идея за едновременно
стопляща и зловеща. Стана отправна точка на романа.
Променил ли се е много жанрът на трилъра от началото на кариерата ти до днес?
Станал е много по-нюансиран. Днес има по-голям фокус върху психологическата дълбочина и емоционалната сложност. Съвременните трилъри не са само за разкриване на загадки, те са и за разбиране на хората. Тази промяна направи жанра по-силен и по-актуален. А и читателите станаха много по-подозрителни. Вече не вярват на никого, което прави работата ми едновременно по-трудна и по-забавна.
Няколко от книгите ти са адаптирани за кино и телевизия. Как се чувстваш, когато виждаш историите на екран? Участваш ли активно в процеса?
Чувството е сюрреалистично. Да видиш как героите, които си създал, оживяват на екрана е едновременно вълнуващо и смиряващо. Участвам в процеса, но също така се доверявам на режисьорите и сценаристите да внесат своята визия.
Върху какво работиш в момента?
Заглавието Der Nachbar (в превод: "Съседът") издава доста, нали? Ще бъде психологически трилър и нека си признаем. Всеки от нас има поне един съсед, който е… леко странен.