Джени Иванова: Да рисуваш на инат

Една млада художничка в Страната на чудесата, където всичко е възможно

Фотография: личен архив

Срещаме се в разгара на подготовката ѝ за първата за тази година самостоятелна изложба. Рисува, подрежда, довършва, още един щрих, още една картина… Но това е магията на нейния цветен свят, в който изкуството е на първо място. Просто защото то е част от нея. Най-вече рисуването. Да бъде художник, за Джени е път, който избира още като малка и всеки провал по него, който сякаш я връща назад, всъщност се оказва благословия. Да не се отказва се оказва най-правилното решение дори когато никак не изглежда такова. За този дълъг и неравен път, за най-големите вдъхновители и за най-важните приоритети ни споделя самата тя.

Как започна твоят път с рисуването, за да стигнеш дотук?
Историята наистина е дълга. Бях на 5 години, когато спечелих първата си награда за детска рисунка. Честно казано, не помня какво съм нарисувала тогава, но това е ориентирало моята баба и моята майка да ме запишат да уча в паралелка с рисуване в Ямбол. Учих там до 7-и клас, като последните две години ходих и на уроци, за да се подготвя за Художествената гимназия в Сливен. Влязох в нея, където 5 години учих в специалност „Иконопис", като целта беше Националната художествена академия в София. Първата година за жалост не бях добре подготвена и не ме приеха, останах втора резерва. В началото това беше голяма драма, докато не си дадох сметка, че имам цяла година време, за да израсна. Започнах работа и се подготвях за Академията. Тогавашният ми преподавател по иконопис Александър Дойчинов знаеше къде са ми слабите места и наблегнах на уроците по рисуване, живопис, композиция. Начертала си стабилен план за годината до повторното кандидатстване изненадващо ми звъннаха от Велико Търново, защото там също има такъв факултет. Поканиха ме да уча при тях, а аз дори не бях кандидатствала. Отказах им. Имах колебания дали е правилно или не, но нямах никакви по отношение на това какво искам. На следващата година ме приеха първа по успех в Академията.

В каква специалност?
Стенопис. Беше логично продължение на иконописта. Освен това тази специалност е много всеобхватна – освен рисуване и живопис се учи и иконопис, витраж, мозайка, сграфито, а секо, фреско – това са стенописни техники. Увеличава ти хоризонът. След като завърших, реших да се предизвикам, отивайки в друга специалност като магистратура. Беше труден момент, защото бях тъпкала на едно място четири години, познавах всички професори и щеше да е твърде лесно. В този момент, дори не го направих от гледна точка на това дали е по-перспективно за мен, а защото винаги са ме привличали театърът и сценографията и записах сценография за драматичен театър. След като завърших, имаше конкурс между всички завършващи магистратура, бяхме около 60 човека. Даваха 4 награди за творческа специализация в Париж за период от два месеца и аз спечелих едната от тях. Това беше някакъв знак, че това, което съм направила до този момент, е било правилно, че съм взимала решения, които са били правилните за мен.
И след това Париж…
До ден днешен си мисля, че познавам по-добре Париж, отколкото София. Бях там в най-хубавото време от годината – май, юни и юли. Това всяка вечер да пиеш розе край Сена, да си с карта за художници, с която можеш да влизаш безплатно във всички музеи, без да чакаш на опашка… беше
магично. Била съм пет пъти в Лувъра, харесвам и Орсе, Музея на Пикасо също, но любимият ми музей остава този на Роден. И така няколко месеца, които дори не знам как да опиша. Много нереалистични бяха. Дано скоро ми се случи пак. Освен това този период, в който просто се любуваш на цялото това изкуство и анализираш, ми помогна много, въпреки че аз все още търся стила си. Според мен един художник се търси дълго време, не се ражда със стила си. Спомням си в Орсе как виждах хора, които рисуваха скулптури, подобно на нашите пленери като ученици, и се запитах какво ли е найвеликото изкуство да ти е толкова достъпно. За тях това е като при нас да излезеш и да рисуваш дърветата.
Но пък може би има и някакво предимство да не е толкова достъпно. Няма ли я тази опасност да изкопираш нещо, дори и несъзнателно?
Като се замислим в какво време живеем, няма да открием топлата вода. Неизбежно е нещо ново да не прилича на нещо старо и в това няма нищо лошо. Ако е минало през твоята призма и твоето усещане, е абсолютен плюс. Тук говорим и за това към кой тип изкуство принадлежиш – дали дадено произведение, което те вдъхновява, и твоят стил на работа могат да създадат нещо много по-добро.


А ти как би описала твоята? Видях, че използваш много геометрични фор-
ми, което много ми харесва…

Правя тези форми, откакто се помня, и нямам обяснение защо. Може би защото са по-сложни. Сигурно някой психолог би разчел по-надълбоко острите форми, които предпочитам. Харесвам да разчупвам реалността. Това е някаква призма, през която виждаш света, защото художникът това прави. Разликата между рисувач и художник е, че рисувачът ще нарисува това, което вижда, докато художникът ще нарисува това, което иска да види. А аз искам да бъда художник, а не рисувач. Рисувач си, докато се учиш и ако продължиш да бъдеш след това, не си цялостен артист.
Кои тогава са най-вдъхновяващите артисти за теб?
Най-големият феномен според мен е Пикасо, като му сметнем всички розови, сини, абстрактни и кубистични периоди. Харесвам и Модилиани, Матис, Ботичели с неговите портрети, Дюрер. Много са. (Б.р. – в този момент ми показва свой татус на ръката.) Вдъхновен е от „Герника" на Пикасо, стенопис, който той е направил за няколко дни, олицетворение на тревогата, войната, ужаса и точно това наподобява лампа, която осветява. Може да бъде разчетена като светлината в тунела, други виждат в нея Господ. Всеки вижда различна символика в този знак.

Като каза светлина, имаш ли като артист своите тъмни периоди? Доколко си позволяваш да разкриваш вътрешните си състояния върху платното?
Мисля, че във всяка картина го има този момент. То е част от мен, просто не е натрапчиво. Няма как да избягаш от това, освен ако не спреш да рисуваш. И не е гаранция, че след това няма да те застигне. Тук се връщам към това, че аз бързо излизам от тъмните моменти, не съм по депресивните състояния, но като всеки човек имам такива и минавам през тях. Съзнателно или подсъзнателно те присъстват във всяка една картина. Може би в някои повече, в други по-малко.

Много ми харесват тези с жените.

Изцяло с жени бяха тези на изложбата, която направих през април и се казваше „Персона". Заложих на човешките фигури този път, на излъчването. Стилизацията си е изцяло моя, а в лицата се долавя много и от иконописта, която съм завършила. Художникът е човек, който има какво да разкаже, и с тази изложба аз разказах една история.


Как избра мястото, което не е галерия?
Мястото е бижутерия „Велмар". Самото пространство представлява къща на два етажа. Влизайки, се озоваваш в апартамент, изцяло нереставриран, с високи тавани, естествен паркет, стара дограма, много френски стил, а аз съм любител на френската естетика. Озоваваш се в един коридор и той те води към една стая, втора, трета… Не изглежда като магазин, защото бижутата са много приятно поднесени. Няма витрини и е доста впечатляващо. Бях ходила веднъж и веднага ми хареса. Затова отидох и попитах дали бих могла да използвам пространството за изложба, естествено представих си работите, за да знаят какво да очакват, и те се съгласиха. Всички платна бяха направени специално за пространството.
А някога занимавала ли си се все пак и със сценография?
Месец-два след като завърших, тогавашният ми ръководител доц. Марина Райчинова ме беше поканила да правя маските за „Ана Каренина" в театър „София". Но след време осъзнах, че страстта ми е рисуването и по-скоро се върнах към него. Със сигурност това, че съм завършила сценография, дава отражение на това, което правя в момента. Всичко, което съм учила досега, много приятно се съчетава в едно.

Но не е ли трудно да си художник в България предвид реалността, в която живеем?
Трудно е и като се замисля, докато учех стенопис, бяхме десет човека. В момента само двама се занимаваме с това. Всички други се ориентираха в посока уебдизайн, графичен дизайн... Не знам, според мен тук не говорим само за талант. Да, той е важен, но в пъти повече е важен характерът –
да успееш да устоиш на това да бъдеш съборен, защото предпоставки- те не са малко. В сърцевината си аз обичам това, обичам да го правя, то е част от мен, част от живота ми. Дори в дните, в които съм си казвала – днес ще отделя време за себе си, ще пътувам, пак мисля какво ще бъде следващото, което ще нарисувам, как ще го направя, т.е. пак не го пускам това нещо. В момента чета една книга на Мадлен Алгафари, която се казва „И заживели щастливо". Там тя пише как трябва да си нареждаме приоритетите в живота, че на първо място си ти, след това е партньорът, след това са децата, роднините, приятелите и едва след това са хобитата и работата. Но явно съм сбъркана, защото работата върви с мен, не мога да си представя да е на пето място. За мен тя е на първо. Аз няма да съм това, което съм, без нея и не си се представям да правя нещо друго. Може би е тесногръдо, не знам.
Напротив, няма нищо лошо в това да отстояваш себе си и това, което обичаш да правиш, нещо, което те кара да се чувстваш щастлива.
Другото, което си спомням, е, че моята майка от малка ми повтаря: „Ялов труд няма". Аз съм така – ялов труд няма и виждам как нещата просто се нареждат. Имаш си една градинка и си копаеш в нея, копаеш си, копаеш си и в един момент дава резултат, няма как, невъзможно е. Просто не трябва да се отказваш.


Всеки ден ли рисуваш? Колко време отделяш за една картина горе-долу?
Различно е. Не рисувам всеки ден, но със сигурност са повече от пет дни в седмицата. Има значение колко е голяма картината, какво има нарисувано на нея. Немалко време отнема и процесът да измислиш какво да нарисуваш. Аз често правя предварителни рисунки, скици или проекти на това, която правя. Не обичам направо на платното да започвам. Случвало ми се е, но обичам да има този процес, в който изследвам. Важен ми е.
Коя е последната изложба, която много те впечатли и те разчовърка като артист?
Последната, за която се сещам и много ме докосна, беше в Националната галерия –„Осветителят". Посветена на Жорж Папазов. Много ме докосна, защото той е от Ямбол и галерията там се казва „Жорж Папазов", а аз буквално съм израснала в нея. Мисля, че той много ми е повлиял като артист.
Има ли друг артист, който ти е повлиял толкова емоционално?
Пикасо, той просто е учебник, наръчникът. Поне за мен.
X