Фотография: Невена Рикова
След силния дебют с "Трето царство", който върна читателите към едно преломно време след Освобождението, Костадина Костова прави смел и неочакван скок назад – с почти две хилядолетия – за да разкаже една забравена, но дълбоко човешка история. "Трифена" е мащабен исторически роман, който ни връща в началото на I век, когато Римската империя е на върха си, а тракийските земи са на прага на подчинение. В центъра на историята стои Антония Трифена – реална историческа фигура, понтийска принцеса с римска кръв и бунтовнически дух, чиято съдба се преплита с Перперикон, древните племена и борбата между дълг и свобода.
В това интервю говорим с Костадина за вдъхновението зад "Трифена", за предизвикателствата на писането върху почти митична епоха, за силните женски образи, които я вълнуват – и за магията, която остава, когато затворим последната страница.
Как открихте историята на Антония Трифена и кога усетихте, че тя трябва да стане главна героиня на новия ви роман?
Отдавна исках да пиша за траките и постепенно се насочих към началото на I век, малко преди присъединяването на тези земи към Римската империя. Антония Трифена е интересна и важна фигура, семейството ѝ е свързано с едни от най-важните личности и събития от този период. Изкушението да ѝ дам живот на страницата, беше неустоимо.
Антония Трифена е едновременно потомка на Марк Антоний и бунтовница срещу Рим. Как бихте я описали с три думи?
С трите части в романа - дъщеря, майка, царица. А също и "винаги на кръстопът".
Какъв беше най-големият ви страх, когато се захванахте с роман от толкова далечна и слабо позната епоха?
От писането не се страхувах, бях в еуфория. Притесняваше ме по-скоро дали читателите ще бъдат склонни да поемат на пътешествие толкова назад във времето.
В "Трето царство" изследвахте българската история след Освобождението. В "Трифена" правите скок с почти две хилядолетия назад – кое се оказа по-трудно за изграждане?
Трудността идва от задачата, която аз си поставям. Много държа всичко в историите ми да е достоверно и съобразено с епохата. Същевременно искам читателят да е в центъра на събитията, да чува всеки разговор, да усеща всеки трепет, да заживее в света на книгата. С "Трето царство” много трудно си позволявах творческа свобода - държах да представя напълно обективно и фактите, и настроенията. Изградих си подход, който донякъде ми пречеше при писането на "Трифена”, защото за този период сведенията са далеч по-малко и от различно естество.
Докъде ви отведоха историческите проучвания за "Трифена" – четяхте ли антични източници, археологически трудове или се водехте повече от въображението?
Проучването ми включваше разнообразни източници - много от тях са изброени в края на книгата. Четях антични автори, трудове на големите имена в Тракологията у нас, както и такива на чужди автори, изучаващи историята на древния свят и Римската империя. Следях и някои научни статии и доклади.
Как балансирате между факти и фикция? Има ли граница, която умишлено не преминавате?
Придържам се напълно към историческата рамка, а ако се наложи да променя нещо, го отбелязвам в авторовата бележка. Никога не позволявам на фактите да пречат на читателите да се потопят в света на книгата. За мен е важно те да заживеят в него и когато затворят последната страница, да им остане представа за епохата, нещо като спомен.
И в двата си романа изграждате силни женски образи – какви жени ви вдъхновяват за писане?
Такива, които трябва да превъзмогнат себе си, да направят невъзможен избор, да преборят съмненията и наивните надежди. Женските образи, които намирам за вълнуващи, са противоречиви, искрени и уязвими.
Казвате, че писането понякога е къртовски труд. Кое ви задържа да не се откажете?
Очакването на онези моменти, в които не е такова - те са вълшебни.
Вярвате ли в "писателската муза" или сте по-скоро човек на дисциплината?
Вярвам, но без дисциплина няма муза. Както в приказката за неволята - първо трябва сам да си помогнеш.
Каква част от вас остава в книгите – има ли пасажи, които бихте нарекли "лични"?
Със сигурност остава много от моя вътрешен свят, от моите лични търсения. В "Трето царство” има и много съвсем буквални прилики - например, моят дядо е имал куче на име Вихър. Сега се сещам и за едно описание на залез, когато Вера се обръща и съзерцава небето на изток, неговите по-нежни и меланхолични тонове - това е нещо, което аз правя.
Какво е най-изненадващото нещо, което някой е казвал за романите ви?
Много ме трогват личните семейни истории, които ми споделят читатели, след прочитане на "Трето царство” - за баща или дядо царски офицер, за един различен бит. Иначе винаги ме изненадват и ласкаят сравненията - с руската класика, а сега на "Трифена” - с "Игра на Тронове”, с Кейт Куин.
Какво мислите за мястото на историческия роман в днешната българска литература? Има ли възраждане на интереса?
Иска ми се да е така, може би забелязвам началото на такова възраждане. Но мисля, че хората все още посягат по-лесно към други жанрове.
Какво предстои след "Трифена" – има ли вече история, която ви дърпа към себе си?
Да, вече напълно съм се потопила в следващата история.
