Фотография: Яни Яков
На българската музикална сцена продължават да се появяват нови и ярки имена. PRЕSSIE е от тях – артист с многопластов талант, който съчетава музика, танц и лична история в цялостно, въздействащо и артистично преживяване. Само на 22, тя вече е била на сцени у нас и по света, танцувала е за имена като DARA, Криско и Дара Екимова, участвала е в кампании на глобални брандове и е била част от легендарната Royal Family в Нова Зеландия.
Сега тя смело влиза в нова роля – тази на солов изпълнител, който не се страхува да разкаже истината си. С дебютния си проект F(AZ)I, вдъхновен от петте фази на скръбта, PRESSIE не създава просто селекция от песни, а формира емоционален пътеводител през загубата, болката и изцелението. Които пък могат да са най-мощният двигател.
Какво си спомняш от първите си срещи с изкуството – имаше ли конкретен момент, който отключи любовта ти към танца и музиката?
Бях едва на три години, когато брат ми ми показваше движения от клиповете на Бионсе и Шакира. Спомням си и късните вечери, в които танцувахме с майка ми вкъщи с часове, и моментите, в които всеки път щом видех самолет, казвах: "Аз отивам там горе, да пея и танцувам". Изкуството е част от мен и винаги е било, никога не съм го поставяла под съмнение. Просто го знам и усещам.
Какво ти дава всяка от тези форми на изразяване? Има ли някоя, която усещаш най-близо до сърцето си?
Със сигурност ценя и се наслаждавам на изкуството във всичките му аспекти и прояви. Доста е трудно да ги класифицирам, но чрез танца опознах себе си и изучих тялото си, което изключително много ми помага днес с музиката и пеенето. Но вече съм на етап, в който съм готова да ги приоритизирам и танцът да бъде един красив завършек.
Когато гледаш назад към себе си, какво би казала на онова тригодишно момиче, което започва да танцува?
Щастлива съм, че поемаш по този път. Колкото и да е труден, толкова е цветен и красив! Никога не спирай да се радваш на изкуството и живота, твори свободно, без предубеждения. Наслаждавай се на процеса и пътя, по който вървиш.
Кога разбра, че сцената няма просто да бъде твое хоби, а ще стане мисия?
Интересното е, че аз никога не съм го възприемала като хоби. Има една велика сила, която ти казва, че това е твоят път. Правила съм всичко възможно изкуството ми да просъществува като моя кариера. Естествено, отне ми повече от десет години, докато стигна до момента, в който смело мога да заявя, че това е професията ми, но и никога не съм искала да го етикетирам като работа. За мен тази дума убива магията.
Ти си един от малкото български артисти, имали възможност да бъдат част от Royal Family в Нова Зеландия. Какво ти даде този опит – като артист и като човек?
Това е едно от най-запомнящите се и трансформиращи преживявания, които съм имала. Изисква се много воля и сила да стигнеш дотам. Имах доста препятствия в процеса на заминаване, документи, билети, финанси, но си доказах за пореден път как ако успееш да визуализираш нещо в съзнанието си, вече си напът към материализирането му. Няма невъзможни неща. Всички бариери, които си мислим, че имаме, са само плод на нашето въображение и проява на егото, което се опитва да ни предпази от потенциален провал.
Какво те води?
Емоцията, личното преживяване, вътрешният ми свят и процесите в него. След това идва музиката и картината в главата ми. Опитвам се да дам глас на детето творец вътре в мен, да разбера какво чува и какво усеща, какво има нужда да каже. След това се намесват и танците, те са моят най-верен наставник. Правейки музика, винаги наблюдавам тялото си. Най-точният сигнал, който мога да имам дали съм в правилната посока, е ако ме кара да се движа, да танцувам. Ако го има онова гъделичкане в корема, значи съм на прав път.
Миниалбумът ти е вдъхновен от петте фази на скръбта.
Идеята за проекта се роди още преди да започна да правя музика. Прекарвах дни наред, мислейки за какво бих правила музика. Рисувах картината на бъдещото си изкуство. Избрах като първа тема петте фази на скръбта поради няколко причини – силното ми увлечение към психологията на човека. Вярвам, че е доста всеобхватна тема, в която много хора могат да се преоткрият и все някога всеки един от нас преминава през тези фази – съзнателно или не. Впоследствие, вече в процеса на създаването му, се случи така, че аз самата претърпях раздяла. Това събитие ми помогна да реализирам проекта по най-искрения начин и за пръв път да си позволя наистина да изпитам и премина през тези пет фази.
Изисква ли се смелост да бъдеш толкова откровен в творчеството си?
Не съм го поглеждала по този начин досега. Аз съм отдадена на свободата си и смятам, че колкото по-искрен е някой в изкуството си, толкова по-силно ще може да докосне хората.
Смяташ ли, че болката може да бъде движеща сила в изкуството, и къде за теб свършва терапията и започва артистизмът?
Смятам дори, че болката е сред най-силните вдъхновения за творците. Успехът да изобразиш и трансформираш болката в нещо красиво, което да бъде споделено, за мен е безкрайно ценен и значим. Моят личен терапевт е изкуството, лекува ме от болната реалност, дава свобода на въображението ми и сила да градя света, в който искам да живея и да вярвам. Основната терапия за мен е целият творчески процес в създаването, дали на музика или хореографии, а сцената е моментът, в който се явяваш като здрав образ, който да крепи и вдъхнови другите. Там няма място за рани, а за сила и увереност. Това е мястото, на което забравяш всичко и си тук и сега на сто процента.
Трудните периоди ли поддържат вдъхновението?
Вярвам, че нищо не ни се праща, ако не можем да се справим с него. Точно тези периоди ме стимулират да навляза още по-дълбоко в душата си, да се уча и да преоткривам себе си, да намирам все по-ясни начини, по които да изразявам уроците си. Това е моят личен кръговрат на вдъхновение и развитие. Цъфтим най-красиво след тежка буря, защото тогава най-искрено се радваме на слънцето.
Какво правиш, когато влезеш в празна стая?
Опитвам се да се доверя на процеса отвътре, работя с въображението си да обрисувам празните страни или в друг случай се наслаждавам на светлината, спокойствието и баланса на неопетненото бяло и празно пространство.
Как смяташ, че ти самата си се променила през годините, и как този процес е повлиял на музиката ти?
Вярвам, че за добро животът ме посрещна доста рано. Бях едва на 13-годишна възраст, когато ми се наложи да заживея сама и да поема отговорностите на един зрял човек. Точно този момент преобърна съзнанието ми и положи основите на артиста, който съм днес. Научи ме да пазя детето в себе си живо, дори и в моментите, в които се изискваше да бъда възрастен, да пазя свободата си и да се боря за мечтите си – независимо от обстоятелствата. Животът за мен е движение.
Сънуваш ли голямата сцена, извън България?
Не само я сънувам, а я създавам в съзнанието си и я живея всеки ден, така както си я представям. Мечтая да създам собствена сцена, която да пътува отвъд и да имам възможността да се докосвам до все по голям набор от хора и култури. Мечтата ми е да се споделям със света – без ограничения в етноса и културата.
Какво следва след F(AZ)I?
Вече работя върху следващия си концептуален проект, който вярвам, че ще бъде много цветен откъм колаборации и преживявания. Силно се надявам и че с времето ще имам възможността все по-често да се срещаме на сцената.
