Неда Спасова и Симона Халачева: Цветята на театър "София"

Срещаме ви с тези две млади и красиви момичета, които се учат да живеят в настоящето.

Димитрина Иванова
Димитрина Иванова 18 януари 2022

Фотография: Иван Дончев

Срещаме се в една от гримьорните на театъра, малко преди да излязат на сцената, за да изиграят най-новото си представление „Цветята", в което си партнират с Росен Белов и Стефан Додуров. Един емоционален разказ за любовта, с която понякога се разминаваме и точно като цветята – не успяваме да съхраним и отгледаме, просто защото често всеки се приютява в своя собствена реалност, в която не чува другия. Има ли любов, за която са съжалявали, как се справят с „отглеждането" на връзките си и адаптират ли се в новата реалност, си говорим с Неда Спасова и Симона Халачева.

ОЩЕ ОТ GRAZIA: ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТКОВА: "ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ДА СЕ СМЕЯТ"

Неда Спасова и Симона Халачева: Цветята на театър "София"

Какво е за вас реалността?

Симона: Мисля, че реалността всеки сам си я изгражда. Аз съм изградила една реалност, която е много по-различна от твоята, от тази на Неда, от тази на всеки един човек. Това е може би нашето вътрешно усещане към света и това как искаме да го виждаме.

Неда: Реалността за всеки е нещо, което сам той проектира и вижда. Моята реалност със сигурност не е като вашата. Както и вашите не са като моята. По-скоро реалността е избор, начин на съществуване.

Симона: И на съществуване, и на мислене, защото ако си позитивно мислещ човек, реалността е по-розова. Може би подсъзнателно изключваш лошите неща, които те заобикалят. Те съществуват, но не са част от твоята реалност.

Има ли любов, за която сте съжалявали, с която сте се разминали?

С: При мен няма. Всичко, което е приключило в някакъв момент от живота ми, значи е било изконсумирано докрай и е трябвало да приключи точно тогава. Може би не е било възможно да съществува по-дълго време.

Н: И аз нямам такава любов, и то не заради това, че не съм имала разминавания. Напротив, имала съм, но по-скоро е имало момент на съжаление непосредствено след това разминаване. И после съм си казвала: „Точно така трябваше да стане, защото нямаше да ми се случи нещо друго".

Наистина ли много често не се чуваме с другия в една връзка?

Н: В постановката има нещо много реалистично, макар че не е написано така – това, че виждаме двама души, главните герои Рая и Мартин, които комуникират помежду си като че ли с различна представа за другия, затова намесваме паралелния свят. Понеже аз малко по-късно се включих в репетиционния процес, колегите ми показаха кратки епизоди и сцени, които бяха построили, и това беше първото, което ми остана като усещане за посоката. Това, че независимо от паралелните светове ти виждаш разминаването на двама души, които сякаш говорят на други езици, сякаш са от други светове. Но това е нещо, което често се случва в живота ни – да говорим с някого и да не намираме общ език, защото всеки има своята представа за другия. Аз искам ти да бъдеш такъв, но ти не си такъв и там някъде се случва това пречупване на взаимоотношенията и разминаването.

С: Повечето връзки се формират на база на привличане, което не е изградено предварително с познанство. Там много често се случват разминавания. Просто виждаш някой, пожелаваш го и си мислиш, че това е човекът. А той се оказва много по-различен впоследствие, но трябва да мине време, за да разбереш, че това е твоята проекция. Ние често проектираме освен желанията си, но и страховете си върху другия. На мен не ми се е случвало, но на мои приятелки – да. Една от тях има страх от изневяра и я търси, и я чака в другия човек. И тя се случва, но само в нейната глава. Това са едни непрекъснати очаквания от другия, може да са позитивни, може и да са негативни.

57

Как сте с отглеждането на цветята?

Н: Аз съм много зле. При мен трудно виреят цветя. Имах много и те все умираха. Орхидеи имах, какво ли не направих, за да живеят и те не живяха. Вкъщи имам няколко кактуса и алое и си дадох сметка, че при мен оцеляват само пустинните цветя, които не се нуждаят от нищо, освен от поливане веднъж в седмицата.

С: При мен, само ако са сезонни – подправки например. Миналата година 4-5 вида люти чушки бях засадила и станаха супер, но цветя нямам. Едни сукуленти имах и те умряха, спаружиха се мистериозно. (Смее се.)

И връзките ли се нуждаят от толкова специални грижи като цветята?

С: Да, със сигурност. Има една първоначална любов, на която не може да се разчита изцяло. Аз вече 11 години съм с Явор и тази връзка ме е научила на толкова много неща. Освен за нашите взаимоотношения аз не спирам да се уча как трябва да подхождаш към любовта, но и към приятелството, изобщо към всякакви хора. Изисква се непрекъсната грижа, така че да не спираш да изненадваш другия, да правиш различни неща, да го караш да се чувства добре. И то се връща. Защото ако ти спреш, и другият спира. Няма никакво зареждане отникъде и става едно битово съжителство, което съвсем не прилича на любов.

Н: С времето трябва и ти да се каляваш в тази връзка, да преодоляваш егото си. Забелязала съм, че при някои дълготрайни връзки има едно такова – познавате се, писнали сте си и започвате да се карате защо чорапите са хвърлени на пода, а не в коша за пране. Дребни битови моменти, които убиват вашите взаимоотношения, и смятам, че такива неща трябва да се преодоляват. Да намериш интелигентен подход към една така глупава ситуация. Аз също имам връзка от пет години и имам нужда от моя приятел, смятам, че и той има нужда от мен. Аз някак я възпитавам тази необходимост у този човек...

Свикнахте ли да играете пред по-малко публика?

С: Май да. Първите пъти беше гадно, но сега сякаш това е новото нормално.

Н: Свикнахме, а сега на моменти публиката е още по-малко заради зелените сертификати. Дори понякога не можем да стигнем 30% и виждам, че всички театри са така. Отменят се представления.

С: Дори съм забравила усещането какво е да играеш пред пълна зала.

Н: Мисля, че ако някога пак се върнем към това, ще е шок за всички.

С: Много ще е специален моментът, в който отново ще е пълен салонът.

57

Спасение ли е изкуството в една такава нова реалност? Поне за вас...

С: Аз не го усещам като спасение, а по-скоро като мисия. Нещо, което трябва да дадем на хората, защото по-скоро те имат нужда. Но и те нямат особена нужда, което е още по-тъжното за мен, защото театърът и изкуството за много малко хора е необходимост. Те сега се вълнуват повече от това какво ще ядат, как ще си платят сметките, как ще оздравеят...

Н: Аз се спасявам с работата в театъра, защото когато се прибера вкъщи, ако не си занимавам с нещо съзнанието – да гледам филм или да почета, тази ситуация ме влудява. Изтощава ме психически и си казвам, че искам да свърши това, искам да е както преди. Знам, че не може да стане от раз, дори не съм сигурна дали някога ще стане под тази форма, но когато занимавам съзнанието си с нещо по-голямо от мен, това ме къса от реалността.

Има ли нещо друго, което ви спасява?

С: Мечтанието ме спасява. Много влагам в изкуството, защото с това се занимавам. Усещам как натрупвам творческа енергия. Такава, която чака да излезе, да избие в нещо. Това ме спасява – да слушам музика и да се отнеса в някакви бъдещи светове. Трупам идеи, които бих искала да реализирам. Мечтая си за пътувания. Отварям Google Maps и разглеждам улиците на Токио. Представям си, че съм там, как снимам тази улица. После премествам картата на друго място.

Симона, наскоро излезе филмът „Чичо Коледа", в който участваш. Какво е Коледа за вас?

Н: Аз я свързвам с почивка. Така хубаво ще си почина.

С: На мен ми се изясни какво за мен е Коледа миналата година, защото бях с ковид. Бях сама вкъщи и за първи път си дадох сметка, че тя просто е ден от седмицата, в който се събираш с близките си по задължение. Преди това страдах как ще съм сама, а имах най-хубавата Коледа. Първо, защото всички ми носеха невероятни гозби, и второ, се замислих, че ние си правим Коледа много често, защото поне веднъж в месеца се събираме всички. Просто не си разменяме подаръци. Но мама така ме е възпитала, че не е нужно да има празник, за да го правим. Но има хора, които я свързват с религията и за тях това е религиозен празник. Тях ги разбирам, но не и тази истерия с купуването на подаръци, претъпканите магазини, истеричните хора...

ОЩЕ ОТ GRAZIA: COYOT БЯГА КАТО КОЙОТ, НО Е ИСТИНСКИ ЧОВЕК

Смеете ли сега да планирате напред във времето, например за следващата година?

С: Планиране не толкова, колкото да си кажа какво искам да ми се случи през следващата година. Това правя – на Нова година си затварям очите и си пожелавам поне едно-две неща, освен всички да са здрави, и доста често те се случват. Желания, които се превръщат в цели и аз работя върху тяхното осъществяване.

Н: Мен този ковид жестоко ме изкара от зоната ми на комфорт, защото аз обичам всичко да е планирано, да е точно по график, по часове и... изведнъж това не се случва, което е добре, защото стига вече с тази моя подреденост. Напоследък се замислям колко е важно да живеем в настоящето. Гледах видео на един мистик, който говореше как да избягваме болката. Болката, причинена от миналото, болка за бъдещето, притеснение, че нещо ще се случи. И той каза: „Ето ние сме в тази зала, затворете очи и помислете как се чувства тялото ви. Добре се чувства, нали. Топло ви е. Сити сте. Не се карате с никого. Изпитвате любов. Това е. Живейте в настоящето!". Трябва да се живее в настоящето с отговорност към бъдещето. А пък миналото си е минало.

57

Симона, какво стана с фотографията? Снимаш ли?

С: Снимам. Карам докторантура в Академията. Фотографията е много сързана с предишния въпрос и с това, което каза Неда за миналото, настоящето и бъдещето. Защото тя запечатва настоящето, което след една милисекунда се превръща в минало и имаш поглед назад, спокойствие и доказателство, че си съществувал. Неизбежно е да не носиш миналото, неизбежно е да излезеш от този капан. Колкото е капан, толкова е и хубаво, защото те учи много рано да разпознаваш неща, които не е хубаво да се повтарят.

Неда, ти преподаваш на студенти, асистент си по сценична реч. Какво е да застанеш от другата страна?

Н: Не е толкова лошо май. Харесва ми само да давам акъл. (Смее се.) Но е много изморително. Например сега работим по текстове на Радичков и колкото и просто той да описва някакви неща, винаги има нещо повече. Те са на по 20 години и си давам сметка как не могат да открият това, което аз откривам. Прави се голям рисърч, повече, отколкото те правят за собствения си текст. Докато ти правиш за 20 човека и носиш отговорност за тези бъдещи артисти.

Кой е най-важният урок, който си взехте от последната година и половина?

Н: За мен този период се оказа много плодотворен, колкото и неочаквано да е това. Имах доста работа и ми се случиха интересни неща. Винаги ще съм благодарна, колкото и да ме дразни тази ситуация. Мога само да си пожелая и да пожелая на всички да сме здрави и да изчезне това нещо. Това искам най-много.

С: Сега се замислих, че моят живот не се е променил. Нищо не се е променило. Ние не сме спирали да работим. Пътувахме. Единствено сякаш по-черно стана всичко, по-мрачно. В другите хора го усещам повече, отколкото в себе си.

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA