Фотография: Радостина Колева; Ивелина Чолакова
Какво е това, което леко докосва бузата ти точно преди сън? Не, не е сън, не е вятър – това е "Нищимошката". Историята, разказана от едно дете преди десет години, днес оживява в първата детска книга на Цветелина Цветкова – авторката, позната със сатиричната "Лейди Гергана", която сега ни отвежда в нежен, съзерцателен свят, в който детските чудеса имат силата да лекуват и възрастните. За GRAZIA Mama Цветелина разказва за вдъхновението зад книгата, за трудния, но магичен процес на създаване и защо децата не просто я харесват, а я прегръщат с цялото си сърце. Защото "Нищимошката" не е просто приказка – тя е напомняне, че е време да спрем за малко, да погледнем децата си в очите и да си спомним какво е да вярваш в чудеса.
Цвети, как се стигна до реализацията на първата ти детска книга?
Реализацията стана бързо, идеята обаче престоя в главата ми десет години. Точно толкова са. Тогава Момо, която стана главна героиня в книгата, ми показа Нищимошката в ръката си. Не беше учудена, че не я виждам. На въпроса ми какво трябва да видя и какво прави това нещо, тя много авторитетно ми обясни, че това е Нищимошка, че не прави нищо друго, освен да те гали по лицето, преди да заспиш, и че е нормално да не я виждам, защото съм голяма. Каза ми, че всички хора имат Нищимошки, че всяка е различна на цвят и че моята е шарена. Уцели ме право в сърцето и дълго време мислех за нея.
По-лесно или по-трудно беше да пишеш детска книга, отколкото книги за възрастни?
Различно е. Трудно е да влезеш в главата на децата. На мен винаги ми е било много лесно да общувам с тях. Може би, защото аз самата имам много детско в себе си. Така и не го пуснах това дете да си тръгне, и смятам, че е много хубаво. И въпреки това не беше лесно. Много се притеснявах да не напиша уж детска книжка за възрастни. Исках да си е за деца.
Как съчетаваш писането с чувство за хумор и с деликатните емоции, които вълнуват децата?
Ами те, децата, имат страхотно чувство за хумор. Те са истински смешни. Разбраха ми всичките шеги в книжката и се смеят от сърце. Когато ходя на представяния по градовете, си разказваме вицове с тях и умираме от смях. Веднага забелязват, че главната героиня прилича на мен, и много ми се радват на оранжевата коса. Наистина са много смешни. Във Враца едно осемгодишно дете ме удари дружески по рамото и възкликна: "Разгеле, жив автор". Много се смях.
Какво беше усещането, когато държа книжката в ръце за първи път – след 10 години в главата ти?
Помислих си, че е сто пъти по красива, отколкото си я представях. Много я харесвам. Всеки път, когато я видя някъде, в книжарниците или на снимка, и си мисля, че е много красива. Много ù се радвам.
Кога разбра, че точно сега е моментът да разкажеш тази история на света?
Когато детето на мои приятели се тръшна с една обута обувка на входната врата и изкрещя: "Стига бълзо, не може ли бавно?", след като майка му беше повторила двайсет пъти преди това: "Хайде, бързо, бързо, бързо". Когато видях мои приятели с деца всеки ден да стават все по-угрижени и нервни, как ежедневието ги мачка и те, въпреки че са добри родители, все повече като че ли се интересуват от това децата им да са нахранени и защитени, а забравят да си говорят с тях. Защото отстрани е много по-лесно да видиш това, а когато си затрупан с всичките отговорности и цялата лудост на този безумно бърз живот, който водим, е много трудно да го осъзнаеш. Затова реших, че ù е дошло време на Нищимошката да се появи.
Вярваш ли, че книгата наистина може да помогне на възрастните да си върнат Нищимошката? Как?
Тя вече им помага. Получих толкова много съобщения от родители, които ми благодарят за Нищимошката. Някои ми се хвалеха, че са я намерили отново. Други дори си я рисуват, за да я гледат и да не я забравят.
Как според теб децата усещат магията на Нищимошката, а възрастните я забравят?
Защото децата вярват в чудеса, а ние сме си ги забранили, чудесата. Забравили сме, че някога и ние сме им вярвали. Децата са изумителни. Те нямат втори план, всичко е толкова просто и лесно при тях. И точно такъв е животът, прост и лесен. Ние го правим сложен и труден. Ако се вгледаме в себе си, ако се вгледа ме в децата и се научим от тях на щастие, ще намерим бързо Нищимошките си.
Какво най-много те трогна в реакциите на децата и родителите, които вече са прочели книгата?
Чистата неподправена радост у децата. Те се радват на всяка рисунка, смеят се на майката, която от недоспиване обърква закуската и дава на Момо кучешки гранули, а на кучето – шоколадови топчета. Изпращат ми нарисувани Нищимошки. Карат родителите си да ми изпращат видеа, в които ми разказват своите истории за приспиване на родители. Родителите от своя страна ми пишат, че след като са прочели книгата, са си направили специален ден за намиране на Нищимошки. Благодарят ми и признават, че са се замислили за много неща.
Как реагира истинската Момо, когато разбра, че историята ù се е превърнала в книга?
Ние сме го обсъждали през годините, така че не беше изненада. Имаше забележки по историята, и по илюстрациите също. Тя все пак е художник. В момента е на петнайсет години и учи в Художествената гимназия. Рисува наистина страхотно. В крайна сметка мисля, че ù хареса.
Какво е усещането да създадеш детска книжка, вдъхновена от истински разговор с дете?
Магично е. Възрастен човек няма как да измисли такава история и толкова жив, шантав и пъстър образ. Илюстрациите са дело на Свилен Димитров, който е илюстратор, номиниран за "Оскар".
Разкажи ни повече за съвместната ти работа с него. Как се намерихте?
Всичко в тази книга е магия. Включително и срещата ми със Свилен. Запознахме се на новогодишното парти на издателство "Софтпрес". Главният редактор Димитър Риков ни запозна и ни остави да си говорим. И ние не спряхме. Случи се нещо наистина невероятно. От първата ни среща аз бях убедена, че този човек ще нарисува точно това, което аз си представям. След всяка илюстрация, която ми изпращаше, аз изпадах в детски възторг. Сякаш беше в главата ми и виждаше нещата, както ги виждах аз. Свилен е невероятно талантлив, скромен, добър и много смешен човек. Заобичах го от цялото си сърце. Може би никога не ми е било по-лесно да работя с някого.
Какво казват най-често малките читатели, когато се срещат с теб?
Доста често след разговора идват при мен и ме прегръщат. Говорим си като приятели. Разказват ми за домашните си любимци. За играчките, с които заспиват. Кои са последните книги, които са чели. Какви игри играят вкъщи с родителите си. Кога последно са ходили някъде заедно всички. Аз им казвам колко е важно да си казват, че се обичат. Много е приятно. Предпочитам така да протичат срещите ми с тях, а не просто да им чета от книжката. Каквото и да им четеш на децата, точно след петнайсет минути вниманието им е привлечено от нещо друго, затова предпочитам да им разкажа историята и да си говорим. И всеки път е хубаво. След срещите с тях съм заредена с много положителна енергия и ходя нахилена цял ден.
А майките – какво споделят? Разпознават ли се в героинята от книгата?
Много от тях ми признават, че са плакали, докато са чели книгата. Че се чувстват виновни, точно защото са се припознали. Някои ми споделят, че децата им възкликват: "Мамо, тази майка е като теб". Благодарни са. Опитват се да променят нещата и да намерят малко повече време за децата си.
Работиш по няколко нови проекта – ще има ли втора част на "Нищимошката"?
Да, работя по няколко проекта. Надявам се да успея с всичките, защото е доста голяма лудница. Но аз съм свикнала. Когато имам вдъхновения, няма какво да ме спре. А децата ме вдъхновяват наистина много. Нямам намерение да пиша втора част на Нищимошката, но кой знае. Може някое дете да ми разкаже следващата невероятна история и тя да излезе на книга.
А анимиран вариант?
Непрекъснато повтарям на Свилен, че трябва да направим филм, а той все ми казва: "Да, даа, може би някой ден". Много ми се иска и съм го изпратила към вселената, така че се надявам тя да подреди звездите и да ни се случи. Аз вярвам в чудеса и в силата на манифестирането. Открих си Нищимошката и всяка вечер тя ме гали по лицето, преди да заспя, затова знам, че всичко, което трябва да се случи, ще се случи.
