Познавам Милен Хальов от студентските години и винаги съм усещала, че не го свърта само в анимацията, която следваше в НАТФИЗ. Дори не предполагах обаче, че един ден, не толкова далеч след дипломирането ни, ще стане един от най-четените автори сред поколение деца в България.
Милен пише, преподава, създава филми… така както иска. Може би като всеки от нас има своите опасения докъде ще стигне в тези си опити, но не се отказва и това прави творчеството му искрено и непосредствено за читателите.
Когато ми каза за премиерата на "В мен", знаех, че трябва да научим повече за този роман, който прави романтичен обратен завой в публикуваните от него до момента текстове. Ето какво сподели Милен, на четири очи, за добрите истории и, разбира се, любовта.
С дебют в литературата за деца и две продължения на "Кало Змея", с новия ти роман минаваш в малко по-висока възрастова група. Пораствате ли заедно с читателите ти в този смисъл и как дойде идеята за точно този жанр, точно този сюжет?
Повечето читатели на "Кало Змея" не са готови за романа "В мен". Не просто, защото не са пораснали достатъчно, а защото е много различен от фентъзи приключенията. Между трилогията за момчето змей и тази сурова история за съзряването има огромна пропаст и не разчитам кой знае колко на вече изградената аудитория.
„В мен” е книга, която пиша откакто бях на 19 години. Объркан период, емоционален, много нови, вълнуващи въпроси и никакви отговори.
Това ме принуди да пиша, за да си отговоря. Само не знаех, че ще си отговарям в продължение на 15 години. Всеки път, когато мислех, че съм намерил отговорите, съответно и че съм готов с ръкописа – не бях. Честно казано, ако сега тази книга не излизаше от печат, пак бих коригирал, пак бих поразсъждавал. Но така рискувам да се превърна в белобрад старец, който все още се връща към края на тийнейджърството си и пише за Даяна, Марто и Кати, а аз не искам това. Едно произведение не се завършва, а се изоставя, нали?Що се отнася до жанра – сюжетът го изискваше, а сюжетът беше вдъхновен, както споменах, от въпросите, които си задавах.
Кои са първите хора, с които сподели ръкописа? Какво ти казаха те, изненадани ли бяха от посоката?
Първо го дадох на Христо Блажев – отговорния редактор на „Кало Змея”. Той имаше честта да прочете един изключително какафоничен драфт. Каза ми полезни неща, какво му харесва, какво го притеснява. После го прочете майка ми. Един от първите ѝ коментари беше, че секс сцените стоят незавършени. Посмяхме се неловко. Запретнах ръкави и пак седнах да пиша.
Всички, на които разказвах за историята, смятаха, че е логично след Кало да се хвана с young adult литература, но когато зачитаха ръкописа откриваха доста предизвикателен текст. Остава въпросът дали темата за съзряването, поднесена по този начин, ще си намери аудитория.
Даде ли ти успехът на Кало повече увереност в издаването на тази творба или напротив – тръпката с нов роман е винаги една и съща, както и неизвестността от приемането. Какви реакции очакваш сега?
Успехът ми даде увереност, но толкова награди за детска литература сякаш ме принуждават да не експериментирам в друга посока. Да не мътя водата. А аз не съм такъв творец.
Още в НАТФИЗ ми харесваше да пиша предизвикателно и това не се е променило.
Всъщност и Кало е на ръба на приемливото, детска история със стокхолмски синдром, канибализъм, кръвосмешение, братоубийство…
С новата книга очаквам хората, които си представят, че ще четат поамериканчена история, в която едно объркано, добричко момиче си губи ума по лошо момче със сърце от злато, да останат разочаровани. Също очаквам с тази книга да поговорим за съзряването, за желанията, за разликата между удоволствие и радост, за родителството, за грешките и илюзиите, за загубата... И всичко това на родна почва, а не как е на Запад.
Преди години, преподавателят ни по драматургия в НАТФИЗ, твърдеше, че истински добрите истории се крият в реалния ни житейски опит – какво е общото между теб и Марто, до каква степен ти си него и той теб?
Има някои общи неща в биографията. И двамата сме от Русе, например, после студенти в София. Но това е за удобство, за да работя с познати места и маниери. И част от въпросите, които той, а и момичето – Даяна, си задават, съм си ги задавал и аз.
В крайна сметка книгата не е биографична. Нито е fanfiction, не си описвам фантазиите. Откровена е.
Движи се, до голяма степен, по логиката на действителността, с разочарованията и радостите. И незнайно защо за Даяна пишех по-лесно отколкото за Марто. Май тя повече прилича на мен.
А прилича ли първата ти любов на тази от романа, по какъв начин?
И да и не. Прилича с това, че и аз много трудно преживях раздялата с илюзията какво трябва да е любовта. Но моята първа любов не завършва като тази на Марто.
Как би нарисувал любовта между главните персонажи в книгата ти? Ако трябва да използваш само един анимационен кадър.
Всеки един кадър на Джери от "Том и Джери" би бил идеален. (Смее се.)
И за финал, един въпрос с молба за уточнение: Марто е на 19, Даяна на 14, това не е ли незаконно? (Смея се.)
Незаконно е. Но... ще прочетете. (Смее се.)
Фотография: Личен архив
