Духoве в бутилка

Лидия Делирадева 22 август 2019

Късите му разкази, които излязоха на български език преди няколко години, ме върнаха към онзи Ремарк (роден Ерих Паул и приел като псевдоним името на майка си Мария), който разказваше войната, разплитайки човешката душа, изваждайки човешкото, притихнало в окопите, над животинското, и първобитната жестокост в мирния делничен живот над човещината - контрастите при него се проявяват в добрини, извършени при крайно грозна реалност и в престъпления, извършвани извън бойното поле.

Върховен цинизъм е да смятаме, че само позналият житейските тегоби в крайността им може да бъде и душепроницател. Мълчанието на интелектуалеца, тишината около човека, запалил скъпа пура или взиращ се в здрача от терасата на своето имение с чаша отлежало вино в ръка, може да бъде разгадана като тъгата на онзи, който вижда отвъд. И затова не харесва особено хората и ги отбягва. Достатъчно е да си спомним „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг. Но това е друга тема. Децата като цяло са друга тема, макар и да са началото на всяко човешко и нечовешко.

Спомням си, че навръщане от Милано, пътувах покрай бреговете на Лаго Маджоре. В този ден езерото беше притихнало и слънчасало от летния пек.  И някъде там живееше споменът за Ремарк. Провокирана бях да ви разкажа за него по този различен начин, тъй като скоро се натъкнах на една обява в интернет. Всъщност, доста тъжна обява, мисля. Но за нея по-късно…

Жертвоприношения

Може ли да съдим по детайлите в дома дали хората, които живеят там, са щастливи или не? Вилата на Ерих Мария Ремарк и съпругата му Полет Годар е повод да размислим над живота на писателя от друг ъгъл: дали щастието е там, където е домът ни или домът е там, където ни прегръща щастието.

Недалеч от тази вила е бил убит мъж. В дневника си писателят Томас Ман прави предположение, че вероятно убийците са объркали еврейския журналист Феликс Мануел Менделсон с Ремарк. Убийството е замаскирано като падане. Всичко в живота на Ерих е необичайно и объркано.

Духoве в бутилка

Книгата на Вилхелм фон Щернбург за Ремарк

Вилхелм фон Щернбург, който направи филм за Ремарк и написа най-добрата биография, издадена през 2000 г. и преведена на няколко езика, веднъж казва за него: „Ремарк не съответства на образа на „правилния” писател, който не трябва да мисли за пари, а трябва да седи в килията си, да пише роман и след това, желателно е, да се застреля. Вместо това Ремарк седи в бара, от дясната му страна има актриса, актриса има и от лявата му страна, а след петото уиски той влиза в отношения с тях. Разбира се, писателската общност просто клатеше глава, завиждайки на образа му на денди, завиждайки му за красивите жени.”

Опитът за убийство обаче не е за завиждане, а повдига далеч по-тектонични въпроси. Понякога, четейки за историята на фашистка Европа, си мислим: „Как са могли да оцелеят тогава?"

Руският поет Сергей Кула имаше едно стихотворение – „Защо построихте къщата си?” ("Зачем же вы построили свой дом?"). То се състои от изброявания и само накрая ни шокира с едно изречение: „… където от незапомнени времена е нечисто" ("… где испокон веков нечисто").

Това сякаш е писано за Ремарк. Защо построява къщата си близо до стрелбището, не до някакви си неонацисти, а до истинските нацисти? Сестра му Елфрида ще бъде екзекутирана от нацистите. Тя е убита през 1943 година. Има доказателства, че съдията ù съобщава: „За съжаление, брат ви се скри от нас, но вие не можете да избягате.” В нейна памет Ремарк пише романа си „Искрица живот", който излиза през 1952 г. 25 години по-късно на нейно име е кръстена улица в родния ù град Оснабрюк. Когато тя е екзекутирана, прощалното ù писмо е изпратено на сестра ù Ерна, заедно с приложена към него фактура за престоя на Елфрида в затвора, за съдебното производство и за самата екзекуция. Сумата възлиза на 495.80 марки, които трябва да бъдат изплатени в рамките на седем дни.

Ремарк

Вилата „Каза Монте Табор”

През 1932 г. Ремарк напуска Германия и заминава за Швейцария, където година по-рано, по съвет на приятел, купува вилата „Каза Монте Табор”. Вилата се намира на езерото Лаго Маджоре. Това е едно от четирите големи италиански езера и неголяма част от него попада в швейцарска територия. В превод буквално означава „голямо езеро". „Искате ли да виждате от прозореца си Алпите?" - „Искам!" Мек климат, лозя и ароматни пъстри вербени, мъгли, спускащи се от планинските върхове. Но и тук, както ни разказва историята, съседите също понякога биват убивани.

Има легенда, че Ерих Ремарк и Адолф Хитлер са се срещали няколко пъти по време на Първата световна война (и двамата са служили в едно и също направление, макар и в различни полкове) и може би дори са се познавали. Като доказателство, привържениците на тази версия изнасят снимка, изобразяваща младия Хитлер и други двама мъже във военна униформа, единият от които прилича на Ремарк. Тази версия обаче не е подкрепена от други доказателства. Познанството на писателя с Хитлер не е доказано. Но емиграцията е пряко свързана с Хитлер и нацизма. През 1932 г. Ремарк е арестуван, запорирана е банковата му сметка, наложена му е глоба (за незаконни валутни транзакции в размер на 30 хиляди райхмарки), глобата е платена, но заминаването е неизбежно. Веднага след като Ремарк напуска страната, книгите му са забранени, а някои екземпляри дори публично се изгарят, под съпровода на виковете на студентите: „Не на писачите, които предават героите от световната война! Да живее възпитаването на младежта в духа на истинския историзъм! Аз хвърлям в огъня произведенията на Ерих Мария Ремарк!”

Жертвоприношенията към боговете на злото започват. „На всички ни липсва любов в детството", пее една от героините на филма „Чикаго”. „И това е шоубизнес, скъпа.” Един психотерапевт смята, че в ранна детска възраст Ремарк също не е получавал достатъчно любов - майка му е била твърде заета с болестите на най-големия си син. В резултат на тази липса идват депресията, пристъпите на тъга и всички останали „гъсталаци от ароматна вербена”. Но в Ремарк има нещо, което не е попречило да бъде обичан в бъдеще, дори от жена като Марлене Дитрих.

Жени и самоти

От Америка, където писателят живее първо в Холивуд, а след това в Ню Йорк, той пише на Дитрих следното: „Десет години - как отлетяха! Отново зад прозорците е ясна синя нощ, колите свирят, рецепционистът до безкрайност надува свирката, за да вика такситата, а звуците от това са като метални птици, разкрещели се в каменна гора; Орион стои напълно чужд зад „Уолдорф Астория” и само лампата на бюрото ми свети тихо и меко, по домашному. Ние вече не сме у дома никъде другаде, освен в себе си, а това често е съмнителен апартамент с пробойни.”

Ние вече не сме у дома никъде другаде… Но какво да кажем за вилата в Швейцария?

Ремарк

Ремарк и Полет Годар край камината в хола на вилата

Когато Ремарк се завръща в Европа след войната, той вече е женен за Полет Годар - бившата съпруга на Чарли Чаплин. Полет Годар живее така, сякаш всеки ден е последен. Вероятно именно такава жена е била нужна на Ремарк. За да няма съмнения и духовни празноти. Изглежда, петдесетгодишният писател наистина е щастлив с нея. И тук идва мястото за швейцарската вила - триетажна снежнобяла къща, удавена в зеленото на крайбрежните дървета, леки, сякаш направени от морска пяна стълби с ажурни парапети, неравномерни фигурални плочки на терасата. А гледката към езерото е невероятна.

Ремарк и Полет живеят главно на втория етаж, като повечето време прекарват в така наречения салон, където има камина, впечатляващо бюро с яркожълт абажур на лампата и жълти, дълбоки фотьойли с квадратни подлакътници.

Във всичко това има нещо ориенталско. Особено в дебелия луксозен килим (между другото, има два такива: те се припокриват на пода, Ремарк много обича килимите), в сатенените завеси. Сякаш в тази атмосфера се долавя дори ароматът на ориенталските кадилници.

Някой беше написал: „Още от юношеството си Ремарк беше сигурен: за да успееш в живота, трябва да се обличаш разкошно”. Това е доста смешна сентенция. Дали Ремарк наистина е разсъждавал така? Само можем да предполагаме от това, че той е облечен като джентълмен на всичките си снимки, а масата и столът в кабинета му са антикварни. Скъпо е и пианото, на което Полет свири. Сезан, Гоген, Ван Гог и Реноар красят стените в дома на Ремарк.

Интересно, дали си е спомнял за любовта му към другата жена, която всъщност вдъхва в него вкуса към цялата тази изтънченост и лукс? Самият той се сдобива с тази къща по нейна препоръка. Актрисата Рут Албу е силна, амбициозна жена, която обича да ръководи. Двамата се запознават през 1930 г. и имат светска връзка. В отношенията им няма истинска страст, но тази великолепна жена с глас, нетърпящ възражения, го научава на много неща. Именно благодарение на нея по-късно Ремарк започва да колекционира картини.

Има хора за любов, има хора за леглото, има и хора за срещи на социални събития. Рут Албу, като придружителка на всякакви партита и събития, е незаменима. Тя жадува за празненства и забавления. Може би затова те с Ремарк бързо се разделят: депресивният Ремарк не е подходящ за ролята на празнуващ живота. И в леглото, докато се раздира от душевните си скърби, също не се проявява на висота.

Рут Албу си спомня: „Ремарк се опитваше да живее възможно най-спокойно и никога никого не допускаше в душата си. Той беше напълно влюбен в самотата, завиваше се с нея, сякаш в елегантните си пуловери от кашмир.”

Духове в бутилка

Жертвоприношение към боговете на скръбта. Скрит в кашмирени пуловери, а къщата увита в килими. Истинска кралска невроза. Между другото, може би не е случаен фактът, че върху визитките на Ремарк е изобразена корона.

Ремарк

Изглед от вилата на Ремарк към Лаго Маджоре

„... тази нощ, от избата в скалата, извадих най-добрата бутилка „Щайнбергер кабинет”, реколта 1911 г. - от пруските държавни имения, елитно вино от селекционирано предзимно грозде", пише веднъж Ремарк в лично писмо до Рут Албу. „С бутилката и с кучетата слязох до езерото - развълнувано и разпенено; и пред кучетата, и пред езерото, и пред вятъра, и пред Орион произнесох реч, състояща се от няколко думи - и кучетата се разлаяха; те лаеха, а езерото навиваше бели вълни, вятърът се издигаше и ние почувствахме силните му пориви, Орион затрептя като брошка на Дева Мария, а бутилката, описвайки дъга, полетя през нощната тъма към водата, като приношение към боговете за това, че преди няколко години, в този ден, те ми подариха теб.”

Не знаем дали това е вярно или не, но почитателите на творчеството на писателя твърдят, че много години по-късно са намерили тази бутилка на дъното на езерото.

„И може би след много, много години, когато устите ни ще бъдат отдавна натъпкани с тъмна пръст, бутилката ще попадне в мрежите на рибаря, който ще я извади изненадан, ще погледне стария восъчен печат и ще я пъхне в страничния джоб на якето си. А вечерта, у дома, когато минестрата вече е изядена и върху каменната маса край кипарисите се появят хляб и козе сирене, той ще се надигне бавно, ще отиде за инструментите си и ще откърти печата от бутилката, държейки я между коленете си. И изведнъж той ще усети аромата - златистожълтото вино ще започне да искри и да благоухае, ще замирише на есен, на буйната есен на рейнските равнини, на гръцки орехи и слънце, на живот, на нашия живот, любима, тези години ще оживеят, този наш отдавна изживян живот ще се роди отново в този предвечерен час, неговото дихание, ехото му - а непознатият рибар няма да знае нищо за това, че го е докоснал с такава нежност, той просто ще въздъхне и ще помълчи, и ще пие...”

Историята мълчи дали тази бутилка е била изпита от групата ентусиасти или не. Но нещо ми подсказва, че те все пак не са опитали от това вино...

Ангели за продан

Ремарк

Ремарк и Марлене Дитрих, 1939 г.

Но пък историята не мълчи за нещо друго. Само бидейки до Полет Ремарк оздравява от чувството си за силна привързаност към Марлене Дитрих. Предишната любов не го пуска дълго време. Но един ден в дневника му (веднага след неочаквана среща с Дитрих) се появява едно откровение: „Прекрасната легенда вече я няма. Свърши се. Стара е. Изгубена. Каква ужасна дума...”

Домът, който е престанал да бъде дом, вече не е дом. Сега за него можем да кажем: „стар, изгубен". Нищо не може да го спаси от присъдата. Казват, че Ремарк е колекционирал изображения на ангели: той вярвал, че те ще го пазят от неприятности. Сега той е свободен да премахне един ангел от колекцията си.

Животът на нито един ангел обаче не е пощаден. Когато Ремарк умира, Годар се разболява от рак и живее самотно във вилата си. Именно онази стая, за която ви разказах по-горе, тя превръща в своя спалня. Бавно си тръгват платната на импресионистите (нужни са пари), а самата вила след смъртта на хазяйката, поради данъчни проблеми, е продадена на търг от съдия изпълнител в полза на хазната на кантон Тичино. Къщата преживява смяната на няколко собственици, а последният ù собственик решава да разруши къщата и да построи няколко по-малки къщи на мястото. Но засега тя още не е разрушена. В мрежата все още можете да намерите реклама за продажбата на вилата като луксозен имот.

Например нещо такова: „Това имение край езерото Лаго Маджоре е построено в началото на миналия век и през повечето време е принадлежало на немския писател Ерих Мария Ремарк. Вилата се намира в малкото селце Порто Ронко в Швейцария. От прозорците се открива зашеметяваща гледка към северната част на езерото, обградено от планинската верига на Алпите. На първия етаж на имота има просторна всекидневна с камина, панорамна тераса и стълбище към втория и третия етаж. Къщата е заобиколена от пищна градина. Тук растат магнолии, жасмини, камелии, бамбукови храсти. Рози и глицинии обгръщат стените, скалите и парапетите, придавайки на мястото обаяние на дива романтична природа.”

Обява в интернет. Всъщност, тя не ме привлича, защото знам, че името на Ремарк в нея е използвано, само за да продава по-скъпо, но не и за да запази следите на неговата история. Историята и съдбата на човека, който в самотата си знаеше повече за хората, отколкото те могат да понесат.

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA