Фотография: Profimedia
"Марлене, скъпа, аз пиша истории, но нямам дарбата да ги прецаквам на сцена или на голям екран. Беше ми достатъчно трудно да се науча да пиша, за да бъда разчетен от човешкото око. Не знам как, нито пък ме интересува да знам как да пиша, за да бъда прочетен от папагали, маймуни или актьори", пише в скандалното си писмо до екранната дива Марлене Дитрих Ърнест Хемингуей.
Наскоро кореспонденцията им, която излезе на бял свят преди десетилетия, бе продадена на търг и на светло излезе не само дълбочината на платоничната им връзка, но и дръзката откровеност, която споделят като приятели.
Приживе Марлене Дитрих (1901- 1992) притежава освен пословичния си талант да приковава към себе си мъжките и женските погледи, така и магнетичната сила да привлича в близкото си обкръжение силни личности, които около нея изваждат на бял свят неподозирана чувствителност и деликатност. Такъв е и случаят с прочутия писател, който за пореден път напомня на любимата си приятелка колко чупливо е човешкото същество и колко опасно е да се "влиза в кожата" на други герои. Точно там обаче Марлене се чувства най-уютно. Може би, защото ефимерността на персонажите, които изпълнява на голям екран, е идеалното ù оръжие. В това се убеждават и кураторите на фотографската изложба "Да влезеш в роля", която представя над 150 фотографии от частни колекции, уловили харизмата на Марлене Дитрих. Позирала пред обектива на най-известните фотографи на времето си, сред тях Сесил Бийтън, Ървин Пен и Едуард Стейчин, Марлене оставя вярна на своя имидж – фаталната жена, която не влиза в удобните рамки нито на продуцентите си, нито на агентите си, а още по-малко на времето, в което живее.
Разкъсана между публичния си имидж и запазената територия за любовници и приятели, тя отпива от сладкото биле на Купидон и със своя, и с противоположния пол и остава в историята на киното като една от малкото жени, които си позволяват да бъдат равни на мъжете във време, в което на наследниците на Ева се е гледало само като на домакини или пък като приятна компания за разтуха. В нито едната категория не влиза жената, която гледа от снимките в експозицията на ICP (Международен фотографски център) в Ню Йорк, в които най-интересни и непознати за публиката са сякаш кадрите от частната колекция на Пиер Пасебон. Синият ангел, каквото дълго време е кодовото име на Дитрих в Холивуд, прелита от Берлин в Ню Йорк, а след това и в меката на киното – Холивуд, с ясната представа, че в противоречивото време, в което живее, шоубизнесът има и обществена мисия. Отрича се от германското си поданство, подкрепя американската армия и през 1947 година е наградена с Медала на свободата. В личния си живот обаче бленува за такава, защото заради изискванията на продуцентите и филмовите студиа спазва нормите на обществото.
Силно привлечена от жените с талант, сред които е и Едит Пиаф, която Дитрих обожава, никога не признава естеството на връзките си, но и никога не отрича приписваните ù любовни романи. Въртележката, на която се качват и мъже, и жени, я превръща в икона не само на киното и шоубизнеса, но и на гей и транс обществото. Още приживе признава, че най-истинското си забавление и удоволствие е преживяла в подобни клубове в Париж и Ню Йорк, където артистът може да плува свободно в онова, което зарежда сетивата му – пълната свобода. Такава се усеща от всеки кадър, включен в експозицията, която отбелязва върховите ù роли с тайната надежда, че някъде между тях се прокрадва най-личната ù и дълго време пазена в тайна – тази на Дитрих. Марлене Дитрих.
