Мария Лалева: "Оставила съм и думите, и животът да се случват"

Един вълнуващ разговор за думите, смирението, прошката и любовта, разбира се.

Димитрина Иванова
Димитрина Иванова 02 януари 2022

Фотография: Никола Дечков

Както казва самата тя в този разговор: „Думите идват с тази форма, която ще им придаде най-честен израз", и поредното доказателство е вторият й роман „Пасиансът на архангелите", който излезе наскоро. Една книга за смирението, за прошката, за любовта и... за спасението, до което винаги стигаме сами, но само когато сме готови за него. По-лесно ли се пише по време на пандемия, кои са моментите, които преобръщат живота ни, за да ни покажат вярната посока, докъде могат да ни отведат капаните на собственото ни его и защо е важно по-често да излизаме от зоната си на комфорт, си говорим с Мария Лалева. Вървяща по пътя. И с думите, и с тишината си.

Как се започва нов роман след огромния успех на предишния – „Живот в скалите"? По-трудно ли беше началото?

По-различно беше усещането ми за мен самата и за света, когато пишех „Пасиансът на архангелите" в сравнение с „Живот в скалите". Не изпитвах страх или колебание, нито се притеснявах от „синдрома на втората книга." Исках да напиша роман-огледало, в който да се огледам първо аз и да си отговоря на въпроса харесвам ли това, което виждам. Имах реални истории и прототипи, които наблюдавах, анализирах, които буквално попивах, докато не разгадая. Взирах се в страховете им, пусках ги да живеят в мен до степен да ги чувам какво мислят и после ми оставаше само да следвам героите. Ако предварително сравнявах двете книги, едва ли щях да започна да пиша. Просто седнах и започнах да пиша като че ли е първа книга.

Новата реалност, в която живеем, както обичаме да наричаме пандемията, изолацията, обръщането към себе си – помагат ли в един такъв процес като писането, или по-скоро пречат?

Трудните времена винаги са покана за промяна. Те ни показват, че е дошъл мигът нещо да се разруши, защото ни разболява. Дали става въпрос за отделния човек, или за цялото човечество, няма значение. Болестта се появява, когато съдбата иска да ни подскаже, че сме отишли много далече от светлината и доброто. Обръщането към себе си е най-трудният диалог и точно това направи пандемията – спря часовника, намали темпото и ни застопори рязко и насила пред въпросите: „Това ли съм аз, това ли сме ние?". Пандемията зададе два фундаментални въпроса към всички – какво правиш със свободата си на избор и накъде вървиш. Мисля, че в духовен смисъл днешната ситуация прилича на изпитание, в което човекът е поставен в много тесни и задушаващи рамки, за да осъзнае колко е голям. Такива времена са само за писане, защото задават важни въпроси.

Търсите ли историите, които разказвате в книгите си, или те ви намират сами?

Те сами идват. Когато вярваш в живота, той е щедър и ти дава всичко, което е нужно, за да свършиш това, което си избрал да направиш – думи, истории, случки, време.

Мария Лалева: "Оставила съм и думите, и животът да се случват"

И в „Живот в скалите", и в „Пасиансът на архангелите" пишете за това, че и любовта, и спасението, и страданието, и Бог е в самите нас. Само че хората все още предпочитат да ги търсят извън себе си. Кои според вас са моментите или срещите по пътя ни, които са склонни да обърнат напълно тази посока?

Трудните срещи, болките, болестите – това са инструментите на Вселената, с които ни предизвиква да се осмислим. Ние, човеците, сме стъписващо глухи и инертни, даже глуповати, когато живеем в ситуации и вървим по пътища с малко съпротивление. Отиваме на лекар едва когато нещо ни заболи, метафорично казано. И започваме да мислим и да си задаваме въпроси, когато ни стане трудно, когато загубим някого или нещо, когато ни предадат, когато ни заболи. А това обикновено е сигнал, че сме изместили центъра на внимание, смисъла на живота си извън себе си – или сме превърнали някой друг в свой център, или сме приели нечий чужд модел за свой, или сме избягали от някаква рана в някаква още по-голяма илюзия. Ако вместо да си задаваме въпроса „Защо еди-кой постъпи така с мен?" или „Защо това ми се случи точно на мен?", се запитаме: „Защо извиках този човек в живота си?" или „За какво ми беше нужна тази ситуация?", ще получим коренно различни отговори. Но за такава стъпка са нужни смелост и огромно желание да спреш да лъжеш себе си. Както и да си готов да си простиш. И да се обичаш.

Кога сте усещали най-осезаемо думите като оръжие, като сила?

Когато замълча. Тишината е като чиста пелена, в която животът ще положи точните думи, когато им дойде времето. Но трябва да вярваш и в думите, и в тишината, да ги познаваш, да им се довериш. На истините им е нужна тишина, за да пристигнат до съзнанието чисти, без примеси. Аз най-сериозно вярвам, че думите могат да убиват, но могат и да лекуват. И затова е хубаво човек да се вслушва в интуицията си и да предусеща миговете за тишина и миговете за думи. И да прави разлика между мълчание и тишина. Тишината предшества думите, а мълчанието ги замества. Там, където има мълчание, обикновено има нещо недоизречено, има страх. А Вселената не търпи недовършени разговори – било то с някой друг или с теб самия. Рано или късно думите, които трябва да чуеш или изречеш, ще бъдат чути или произнесени.

„Остави живота да се случва", казва Юстина на майка Христина. Наистина ли не можем да променяме съдбата си, да пренареждаме пасианса на архангелите? По-лесно ли ще живеем, ако не вървим срещу тях?

Навярно ще живеем по-спокойно и красиво, ако не приемаме съдбата като някаква външна сила, която ни налага това или онова като задължителни. Ако прозрем, че тя не е нещо, което е извън нас, че не е някаква чужда воля или прищявка. В новия роман Екатерина казва на Петър: „Нещата, които можеш да направиш само веднъж – това е съдбата, от която очакваш справедливост. Докато не разбереш, че съдбата си ти". Това е разковничето. Съдбата, предначертаното е твоя воля, воля на душата ти. Но капаните на малкото човешко его ти пречат да го разбереш. Ние, човеците, обичаме да воюваме, да има борба. Борба за справедливост, за свобода, за околната среда, за „световния мир"… Борби, борби. Срещу съдбата най-вече. Защото не я познаваме, не можем дори да допуснем, че тя всъщност е нашият най-висш и мъдър избор за нас самите. И така изпадаме в абсурда да се борим срещу себе си. Непрекъснато и самоубийствено.

В едно свое интервю казвате, че смирението не означава примирение, че смирението означава да приемеш определени ограничения, определени неща, през които трябва да минеш. Пишете за него и в новата си книга. Можем ли наистина да се научим на смирение и кое ни води до него – връщането в миналото, сблъсъкът с болката или стремежът към щастието?

Стремежът към познание. Но не просто да се напънем да изчетем няколко влакови композиции с книги и покатерени върху тях, да започнем назидателно да размахваме пръст към невежата тълпа в подножието на личния ни интелектуален Олимп. А да опознаваме нови аспекти от себе си, да прекрачваме духовни граници, да навлизаме в непознати територии на собствената ни същност. Познавам изключително ерудирани хора, които са духовни и морални пеленачета. А човешкият дух е величествен. Точно това величие е нужно да разкриваме в себе си, да го търсим, да му вярваме. Смирението е точно този път на себеопознаване. Смирението е отказът да искаш да бъдеш прав на всяка цена, да искаш да превъзхождаш другия на всяка цена, означава да спреш да си влюбен в паянтовите конструкции на чудовищната си самовлюбеност и да приемеш правото на всеки друг човек да бъде точно толкова великолепен, колкото си и ти самият, да уважаваш правото му да бъде различен от теб, без да го съдиш за това. Смирението е духовна категория, то е качество на просветения човек. На просветения в духа човек.

Според мен прошката и умението да прощаваме е важна част от пътя към смирението. Има ли нещо, за което вие самата все още не можете да простите, или на някого?

Има, разбира се. Хората сме възпитавани и живеем с мерките на егото. А неговата тирания е безгранична. Всяка прошка, която искаме и даваме на някого или на себе си, премахва още една брънка от тежката верига, с която егото ни смазва. Но прошката е тежък път. Защото първо разрушава точно тези неща, които най-искрено вярваш, че си ти самият. В този смисъл, ще се окаже, че прошката променя първо теб. И навярно затова викаш на пътя си ситуации и хора, които да те поведат към нея.

33

Пишете много за миналото, някак не го харесвате и в книгата Юстина го нарича капан, измамен сън, пречка да живеем. Но не минава ли именно оттам пътят към спасението, от което в момент на пропадане се нуждаем?

Няма как иначе да осмислим себе си, ако не минем през миналото. Точно в това е въпросът – просто минаваме или се закотвяме в него, заораваме в спомена за себе си или за някой друг и живеем в тази нагласа и с тази представа. Но и ние, и другите вече са променени, различни, реалността е друга. Просто сватбената рокля е сватбена само в деня на сватбата. Хиляди пъти след това да я облечеш и след 20 години да ти е по мярка, все ще има нещо, което няма да е баш сватбено. Затова миналото е капан, а за някои хора – спасение от сегашните болки, но никога не може да бъде истинската ти настояща реалност. Ти, другите, светът, такива каквито са били, вече ги няма, не са реални. Къде си ти тогава, кой си ти, кой е другият? Днес. Днес! Затова героинята ми казва, че ако прекалено дълго се задържиш в миналото, ще дойде миг, в който то няма да те пусне да се върнеш. И тогава следва логичният въпрос: „Кой живее живота ти в момента, ако ти си там – назад във времето?". Миналото е спасителен пояс и за много връзки. Виждали сте домове с прекалено много снимки – па как сме се целунали на морския бряг, па как сме изписали детето, па как сме изкачили връх Монблан... Все куки, на които бесим често липсата на всичко това в живота ни днес. Нещастните хора се опитват да спасят настоящото си нещастие с миналото си щастие. Но със сигурност не стават по-малко нещастни от тези опити.

В „Пасиансът на архангелите" преобладават женските образи и всички те са силни и ярки, дори и когато са лоши. Коя от тях е най-близка до вас?

Екатерина. Това е кръщелното църковно име на майка ми. А тя е един от най-силните хора, които аз съм срещала. Няма нищо общо с образа в книгата, но името идва оттам. В Екатерина има много свобода и много сърце. И смелост, и слабост, и съвсем женски емоции, и същевременно мъжка решителност. В книгата има много мъжки образи също, не знам защо женските се възприемат като повече. Един суров Борис, един мистичен Коста, мъжът в голямо сърце Георги, мъдрият чудак бай Милан и най-вече главният герой Петър, който върви по пътя към спасението. Мога дълго да споря по въпроса дали всъщност мъжките образи не са преобладаващи като типажи.

На какво ви учат героите, които създавате? Променят ли ви?

Всичко ме променя. Аз съм влюбена в промяната, в този безпощаден житейски ритъм, в красотата да не съществуват две еднакви секунди. Срещи и раздели, раждане и смърт, извисяване и пропадане, пристигане и заминаване, движение. Вътре в теб и извън теб. Болест е да застопориш човека си на едно място, в една връзка, в една професия, в една къща и е невъзможно. Просто защото душата е скитница. Вярвам в това. Съдбата винаги ти дава знак кога е дошло време да си тръгнеш от някого и  отнякъде. Но човекът в такива случаи обикновено удобно се настанява в ролята на сляп и глух. Най-често болестите са тези, които ни показват, че е време да тръгваме. Стига да разчетем правилно знака. Зоните ни на комфорт са най-тихите ни убийци.

44

В крайна сметка всички пътища и истории водят до любовта. Имало ли е момент, в който сте губили вярата си в нея?

Не. Това означава да загубя вяра в живота. А аз вярвам в живота като в най-висшата изява на любовта.

Имате издадени и няколко стихосбирки. Кога се появява необходимостта от писане на поезия и кога тя се заменя с желание за създаване на проза?

Няма необходимост и желание нито в прозата, нито в поезията. Думите идват с тази форма, която ще им придаде най-честен израз. Те най-добре знаят как да се наредят. Оставила съм и думите, и животът да се случват. Един от големите уроци, който учим по пътя на израстването, е да спрем да искаме да контролираме всичко и всеки около  нас. Това ни пречи да обичаме и да се радваме. И на живота, и на хората.

Кои досега са били „онези страници – най-трудните и за преглъщане, и за четене", и за писане?

Много са. Трудните страници са тези, в които не е имало достатъчно истина. И трудните дни са така, и трудните връзки, и трудните раздели, и трудните разговори. Ако нещо е трудно, значи не е достатъчно честно. Обикновено истината е тази, която прави нещата лесни. Казвам лесни, което не ги прави безболезнени.

На този етап от живота си как бихте определили себе си – като щастлива, смирена, търсеща, помъдряла или...?

Като вървяща по пътя. Затова подписвам всички книги с „На…. с вяра в Пътя". Ако не вярваш в Пътя, знаеш ли всъщност накъде вървиш и кой си ти?

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA