Editor's Life: Карантината VS. Отношенията с близките ни хора

Различни хора, различни характери, различни ситуации, но всички под карантина. Ами сега какво?

Димитър Андонов 08 април 2020

Редакторският екип на GRAZIA отново е тук със своята гледна точка за социалната изолация. Споделихме ви какво правим, докато сме вкъщи, кои са сериалите, които гледаме, а днес ще си говорим за това как карантината повлия на отношенията ни с близките ни хора, с които се оказахме между четири стени… вече четвърта седмица.

СИЛВИЯ, ГЛАВЕН РЕДАКТОР

У нас е лесно - основно тук живеем аз и кучето ми Маури. В началото си мислих, че той ще е най-щастлив, защото по цял ден ще сме заедно и ще съм на неговите услуги (винаги се шегувам, че аз за него съм обслужващият персонал). Оказа се, че понякога май му досаждам. Виждам го от време на време как отива до гардероба ми и с лапа си го отваря и влиза вътре. Затваря се в гардероба. Може би това е неговата недвижима собственост. Може би вече има нужда да се усамоти и той някъде. И понеже не му се скарах... вече го прави редовно. Там бяга от мен.

У нас идва и приятелят ми. Налага му се да понася моите изблици на ту щастие, ту непоносимост към света. Често се чудя как успяват семействата, които не се разбират да битуват по този начин заедно. За жалост мисля, че повечето семейства не се разбират. Ще им трябва я Валидол, я повече алкохол, а някъде и от двете.

Общувам редовно и с приятелите. Говорим си през видеочата на Facebook. Всеки си слага филтър, така живеем с идеята, че сме още в най-красива и топ форма. Вече не мога да си представя приятелите ми без заешки уши, нелепо уголемени усти или смешни прически и огромни кръгли очила - все филтри, които добре, че ги има! След миналите три седмици... вече си говорим основно как да направим поширани яйца, колко чесън е достатъчно чесън за една манджа и какво ще ядем следващите дни. Нямаме и много за какво да се заядем, което може би е хубаво.

Дали всичко това ще се промени през следващите седмици, не знам. Основно се надявам всички да сме добре и да има достатъчно вино за вечерите с приятели и мили същества, дори по Facebook видеочат.

НАТАЛИЯ, ЗАМЕСТНИК ГЛАВЕН РЕДАКТОР

За мен периода на изолация, сам по себе си, не представлява толкова голямо предизвикателство, но раздялата с близките се оказва все по-трудна.  От години живея отделно от семейството си и съм свикнала да отделям време поне веднъж в месеца, за да видя важните за мен хора. Сега комуникацията ми с тях е сведена до видеоразговори по Messenger, които, честно казано, не са толкова различни от тези, които сме водели преди, с тази разлика, че сега избягваме да изпадаме в несъществени теми.

Editor's Life: Карантината VS. Отношенията с близките ни хора

Да, в настоящия момент съвременните технологии са абсолютно незаменими. Отношенията между хората, които могат да общуват само по този начин, не са натоварени от напрежението, което се натрупва, когато спазваме изолацията заедно на едно място. Те са изчистени от малките раздразнения, които неминуемо се случват при липсата на лично пространство, но за това пък големите проблеми сега лъсват по-ясно от всякога. Аз, например, тези дни си дадох сметка, че съм твърде контролираща спрямо тези, които приемам за свои близки.

00

Това е упрек, който съм чувала много пъти през годините, но едва сега, когато мога да наблюдавам себе си и своите реакции по-отблизо, си давам сметка, че в него има голяма доза истина. Надявам се, когато преминем през това изпитание, да навлезем обратно в живота по-осъзнати, по-мъдри, по-обичащи и по-готови за промяна.

НЕВЕНА, РЕДАКТОР

Трябваше да отбележим втората година от живота ни заедно в новото ни жилище, по което работим с един куп талантливи хора от година насам. Оставаше съвсем, съвсем малко… Няколко лампи за окачване и един последен слой латексова боя, доставки за която - в актуалната ситуация - няма. (Или поне не се случват така бързо, както по-рано). Примирихме се, че за момента оставаме, където сме и се утешихме с нови щори в хола и спалнята. При други обстоятелства поставянето им щеше да мине неусетно, сега обаче бяхме 4-има души и едно куче, което само скачаше по работните инструменти на майсторите, докато ние размествахме мебели, за да им е по-лесно. Прах, миризма на лепило и тотален безпорядък върху масата, която използвам за бюро във вече триседмичния хоум офис…

Така е, карантината се оказа практическото излизане от зоната на комфорт за много от нас – работно, битово, на ниво отношения. Социалният ви кръг може дори да не е кръг, ако сте само двама в равнината на живота. Добре, че при нас е и кучето. Може би не се караме, защото той ни разсейва с белите си и опира пешкира. Помага и фактът, че упражняваме професии, които са възможни за упражняване в домашни условия. Да живее интелектуалният труд!

Изолацията, разбира се, ни промени. Идеята за разходка в мола вече му се струва привлекателна, аз пък започнах да готвя, защото не може да ядем само италиански салати, нищо, че са готови, накълцани и тройно измити в пликче. Планираме старателно и седмичното си меню, защото се опитваме да пазаруваме само в понеделник. Вече преминахме етапа с реденето на пъзели, четенето, рисуването, моделирането, домашните подобрения и пролетното почистване.

Опитваме се да си говорим повече и да гледаме по-малко… като всички се тревожим за бъдещето на икономиката, за собствената си работа и кога отново ще можем да видим възрастните си близки! Стараем се обаче да избягваме депресивните мисли, защото те буквално ни взимат въздуха. И може би това ни сплотява.

В малкото, в ограниченията, в мисълта, че разчитаме един на друг, се сближихме повече, или поне запазихме това, което имахме и по-рано. Ще видим какво ще се случи на финала?!

КРИСТИНА, ОНЛАЙН РЕДАКТОР

Животът у дома все повече прилича на комедия с елементи на драма. И как иначе с двама динамично работещи родители и дете на 4 години. Третата седмица изчерпа всички играчки, арсенал от детски филми, рисуване, моделиране с пластилин и любимото готвене, които за разнообразие редуваме с шокови терапии на топли вани и игра със сняг на балкона.

По-безпомощна не съм се чувствала в живота си, защото след всичко това и няколко откраднати момента, в които се опитвам да напиша нещо смислено за сайта, трябва спокойно и без напрежение да отговоря на следните въпроси - кога ще се излиза отново навън, играе с деца, отиде на разходка в планината, при баба и дядо, на морето…, и въобще – кой пусна тоя гаден коронавирус, дето успя да обърка даже и детските планове. Истинското му възмущение успява да ме усмихне, но и ме натъжава, че се налага да обяснявам подобни неща.

У дома не се гледат новини и български канали доста отдавна, така че въпреки, че сме елиминирали спам възможностите до минимум – децата са достатъчно сетивни. Неизчерпаемата детска енергия само ще я спомена, защото това е друга тема, но в неделя му позволих да направи 15 дължини на вътрешния двор на блока.

Така живеем – на ръба между пълната истерия на момента и споделената радост от порастването в извънредна ситуация, и преминаването през изпитанието в  буквална заедност. Опитваме любовта да взима превес над страховете, да сме благодарни, че ние и близките ни са здрави, че и двамата с баща му все още имаме работа, защото както обичам да се шегувам – ако ни се размине коронавируса, то икономическата рецесия ни е сигурна. Имам и тежката карантинна рецепта от челния опит на близка италианска приятелка – валериан и вино, но нея я пазя за по-тежките моменти, които за съжаление предстоят за менталното ни здраве.

ЛЮБА, РЕДАКТОР КОЗМЕТИКА

Това, което се случва и изживяваме днес, без значение дали и до колко го осъзнаваме, е криза, а кризата е лакмус. 

Очевидно кризата е такава за целия свят (което е успокоително за някои). Всички се оказваме в идентична ситуация: затворени у дома, голяма част от бизнеса е на пауза, културният живот също. Общуването, за което преди с високопарна демонстрация се оплаквахме, че е предимно онлайн, сега оценяваме като благодат точно в тази му форма. Сега осъзнаваме и какво означава лишението, макар и за всеки от нас то да е в различна степен и в различна форма. Всичко това се оказа вътрешна криза за много от нас, наша лична криза. Но тя позволява в рамките на този вакуум, в който се налага да съществуваме, да гледаме на нещата под различен ъгъл, да гледаме с различни очи на нас и на другите.

Няма нужда да четем дълбокомислени постове, които да ни казват, че периодът на изолация е момент, в който безпогрешно ще узнаем какво наистина има значение за нас и с какво сме готови да се примирим. В ежедневието си винаги бързаме, отлагаме, недооценяваме, пренебрегваме... Сега се оказва, че можем да променим всичко това. Казвам „можем", а не „трябва" защото последното се подразбира, а първото е единственият възможен сценарий. Сега е моментът, в който можем да си изясним какъв живот искаме да живеем и как можем да го променим след финала на изолацията.

Като весел и активен човек, признавам, че ми е трудно да остана бездействаща и да живея в неопределеност. Всеки ден се уча на смирение и приемане. Но работата ми не ми позволява да бездействам – за щастие продължавам да пиша и да работя, което поддържа кондицията ми в известен смисъл. Сега е момент, в който най-нестабилните психически стават още по-нестабилни и лесно може да излязат извън релсите. Разбира се, и на мен ми е трудно психологически като на всички, но вътрешно се чувствам стабилна, събрана и спокойна.

От друга страна съм късметлийка, защото изкарвам карантината в компанията на 20-годишната ми дъщеря. А това е подарък от съдбата – на границата на живота, който й предстои и който ще я отдалечи от мен (карантината я върна в България от Италия, където е студентка), имаме шанс да се насладим на пълноценно време заедно – разговаряме, опознаваме се още повече, променяме навиците си взаимно, разкриваме се още повече... Отношенията ни станаха по-меки и по-здрави. Дори не успяваме да се отегчим. По време на карантината празнувахме така важният й 20-ти рожден ден – топло, истинско и емоционално изживяване, което едва ли щяхме да почувстваме като такова, ако беше в обичайната обстановка.

За всички останали мои близки и роднини – ясно е, че общуването ни е онлайн. Пием вино, разказваме си истории, готвим, обсъждаме филми – всичко е същото, но и различно. И такова го приемам! Животът не е направен да бъде лесен, а шарен! Вътрешният ни свят се нуждае от ремонт. Сега е моментът!

ДИМИТЪР, ОНЛАЙН РЕДАКТОР

Истината е, че в началото на четвъртата седмица от карантината вече чувствам… май и аз не съм напълно сигурен какво точно. Досега не съм имал проблем със стоенето вкъщи, но може би, когато е малко или много принудително (но необходимо!), усещането си казва своето. Ще се постарая да не звуча като окуражителен Facebook пост, който ни предлага да правим палачинки или да четем книга, за да се усъвършенстваме, когато по-скоро ни идва да си ударим главата в стената. Социалната изолация ни показва колко много имаме по принцип и как вечно искаме още нещо, и още нещо. 

Точно преди обявяването на извънредното положение, бях приготвил багажа си с решението  за уикенда да избягам от София, за да се видя със семейството и приятелите си, които не са в София. Направих го и… Е, все още съм на около стотина километри от българската „Голяма ябълка". Когато си затворен вкъщи, имаш много време да мислиш и да гледаш – я в една точка, я в поредното предложение на Netflix. Карантината ми даде възможност да полудея от съжителството със семейството ми, но и за първи път от доста време ни събра заедно за повече от 48 часа.

От друга страна, винаги съм бил привърженик на разбирането, че ако нещо не се получава, то е така, защото просто не е трябвало да се получи. Но след като се е получавало две години, някак си се чувстваш странно. И е нормално. След малка среща и последващи два дена в цялостна социална изолация с момичето до мен, отношенията ни вече са в миналото. Карантината даде нужния тон, за да осъзнаем, че не е нужно да губим времето си. Говори се, че жените може да не знаят какво искат, но винаги знаят какво точно не искат. Истината е, че понякога не знаят дори това. Идеята ми обаче е друга – докато сме под карантина, зоната ни на комфорт е всичко друго, но не и близо до нас, а традиционният ни хабитат от офис-парк-ресторант-вкъщи се мести в посока вкъщи-вкъщи-вкъщи-вкъщи, и ни кара да мислим, без да има нужда да бързаме за някъде.

С най-близките ми приятели продължаваме да се чуваме редовно, макар и само чрез FaceTime, Messenger и всички други възможни приложения, за които по принцип казваме, че отнемат прекалено много от времето ни. Добре, че съществуват, нали? Има нещо очарователно в това да пиете вино пред камерата, като в онези мемета, които няма как да сте подминали в Instagram фийда си. Истината е, че вече нямам търпение за моментите, в които излизането навън няма да бъде наказуемо, а пазаруването няма нужда да се случва с екипировка като за атомна война. Дотогава ни остава само да се надяваме, че ще останем здрави и… с разсъдъка си.

ОЩЕ ОТ РЕДАКТОРИТЕ НА GRAZIA: 

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA