Текст: Лилия Илиева Фотография: Profimedia, pexels.com
Всеки мъж има нужда от жена до себе си", ми казва мой приятел, успешен адвокат, разведен и с нова щастлива любов в живота си. Разсъждаваме откъслечно по месинджър една вечер за неуспели връзки, за влюбвания. Според него е достатъчно човек да си се представи с партньор, за да го материализира в живота си. Според мен не е така. Не съм съгласна и че всеки иска да има партньор. Някои си въобразяват, че искат, но всъщност не искат. Други са щастливи да живеят сами. Но са много и тези, които истински мечтаят за връзка в живота си. Какво застава на пътя към тази мечта и какво ни пречи? Дали е достатъчно да имаме само вяра, надежда, любов и мъдрост, за да можем да имаме пълноценна връзка? Според Елица Великова – психолог и психотерапевт, първото и най-важно условие, за да имаме добра и пълноценна връзка, е да сме цялостни, със съзнание за собствената ни стойност. За да създадем партньорски взаимоотношения – обяснява тя, – трябва да можем да влезем в тях като зрели хора, тоест да сме се освободили от влиянието на родителите си и да се чувстваме като достатъчно ценни, силни и привлекателни личности. Да не очакваме някой друг да се погрижи за нашите нужди, да не опитваме да запълним липсите си с връзка.
Елица Великова е създателка на Института за терапия и експресивни изкуства (www. artstherapyinstitute.bg). Преподава експресивна арттерапия в Нов български университет. Води терапии зa лекуване на травми от детството, семейна и арттерапия, семейни констелации, групи за себеизследване.
Защо е необходимо еманципирането от родителите?
За да се освободи пространство за нова връзка. Често родителите в България отглеждат децата си с идеята да получат грижа и отношение в замяна. Така съзнателно или не им внушават вина. И много пораснали хора изпитват дълг към рожденото си семейство, когато имат свое собствено. Индивидуализацията трябва да е естествен процес и за родителите, и за децата. Но често след появата на дете родителите прехвърлят фокуса си и смисъла на живота от връзката с партньора върху него. Така потомците стават съдържателен образ на близостта между родителите и са обременени с отговорността да правят живота им смислен и щастлив. Това не дава позволение на порасналото дете да търси лично щастие и то остава лоялно към рожденото си семейство, вместо да потърси пътя си за лична радост и любов. Ставаме родители на родителите си и деца във връзката си. Във връзката между родители и деца има движение, което трябва да бъде изживяно правилно, за да може децата да имат свой собствен живот и партньорски взаимоотношения.
Какво е то?
Всяко дете в развитието си минава първо през близостта с майката, от която сме зависими в началото по всякакъв начин. Тази първа връзка определя отношенията ни в любовта. По време на бременността ние сме едно цяло, а след това за дълго време не можем да съществуваме отделно и самостоятелно. Затова в любовта търсим точно това усещане за цялото, за сливане. Между 3-ата и 5-ата година момичето се свързва с бащата, след това е добре отново да се „върне" при майката и през пубертета се среща с баща си по различен начин, но в крайна сметка е добре да застане при жените. От своя женски род то черпи сила и енергия. Оттам идват женствеността, предаването на знанието, женският принцип. Момчетата е добре да излязат от влиянието на майката и да се свържат с мъжкия принцип чрез своя баща и дядо. Това е тяхното „племе". Добрата връзка с родителя от същия пол е важна за партньорството. Тя не означава да сме близки, емоционално свързани или да споделяме. Означава да приемаме родителите си, без значение дали ги одобряваме, да уважаваме тяхната роля в живота ни и да им дадем достойно място в сърцето си.
Какво се случва с децата, чиито родители не са на разположение или липсват?
Ако детето е било отделено или отхвърлено от майка си, ако тя е била емоционално дистанцирана, когато то е имало нужда от нея, се случва така нареченото „прекъснато движение към майката". Движението на протягане прави човек уязвим и в този момент несъзнателно той може да реши никога вече да не се отвори към друг, тъй като това го прави слаб и несигурен, и никога повече да не се изложи на „опасността" да зависи от някого или да се чувства отхвърлен. Оттам се появява модел, в който човек се изгражда като самодостатъчен, но му е трудно да допусне близост и да се довери. Такива хора имат множество връзки, не допускат задълбочаване на отношенията. Действат като „антизависими" и възможността за близост ги кара да бягат в паралелни връзки, работа или изолация.
Тоест има хора, за които е невъзможно приближаването, а за други – отдалечаването?
Да. Също, ако ни е трудно да сме близки с майка ни, ще срещаме същите пречки и в отношенията ни с партньора. Придвижването към нея е придвижване към любовта. Ако ни е трудно да приключваме връзки и се задържаме прекалено дълго в тях, това е знак, че ни е трудно да се отделим и от майка си. По-често не можем да си тръгнем от нея, защото тя не може да ни „пусне". Много жени кърмят децата си до 5–6-годишна възраст и не ги пускат на детска градина. Трудно им е да се откажат от ролята си на родител и да се разделят с интимността на отношенията с бебето. А детето само не може да си тръгне. Други стават емоционална подкрепа за родителите си и посвещават живота си да ги „спасяват". Естествено е да се грижим за родителите ни, когато се нуждаят от помощ, но в здравословни граници.
Как да изградим тези граници?
С любов. Може да изпитаме и известно количество вина, ако се дистанцираме. Здравословни са отношенията, в които не се обаждаме на родителите си всеки ден, не им казваме всичко за себе си и не се поддаваме на влиянието им. Така се регулира взаимната зависимост. И двете страни могат да пораснат. Следващата стъпка е да осъзнаем, че е нужно да следваме своя собствен път, а не желанията на нашите родители за нас. Моментът на зрелост за човек настъпва, когато избере себе си пред очакванията на родителите си. Друго, което е важно да осмислим, е, че онова, което сме получили от родителите си, е достатъчно. Ако живеем с мисълта, че сме ощетени, че нещо не ни стига, за да успеем, няма да се чувстваме способни да напредваме. Най-важното, което имаме, е самият живот – той е възможността ни да създадем всичко, което пожелаем! Тоест, родителите са ни дали най-същественото, другото сами можем да изградим и привлечем в живота си. Нищо не липсва, за да можем да бъдем щастливи. Тогава вече можем да се наречем пораснали, цялостни и сме готови за връзка с партньор.
Ако все пак тя не се получава?
Според семейните констелации върху връзките ни влияе и любовта на двойките в предишните поколения. Въпреки че с цялото си същество може да се стремим към щастливи отношения, ако майка ни е била нещастна с баща ни, е възможно да изпитваме подсъзнателна вина да имаме пълноценна и щастлива връзка и от лоялност да саботираме нашето собствено преживяване на любовта, като оставаме в нещастни връзки или се отказваме въобще да имаме интимни отношения. Наследникът все едно казва: „И аз, също като теб" – и така се чувства невинен. Порасналият човек е онзи, който може да избере щастието за себе си.
