Изгубеното сърце на Азия

Колин Таброн е всепризнат майстор на пътеписите и името му е добре известно на голяма част от читателите. Първите му книги са посветени на Близкия изток – Дамаск, Ливан и Кипър. През 1982 г. пътува из Съветския съюз, преследван от КГБ. В следващите години се раждат прекрасните му разкази за необятната земна шир, обхващаща Русия и Азия: „Сред руснаците", „Изгубеното сърце на Азия", „В Сибир", „Сенки по пътя на коприната" и „Отвъд стената". Носител е на множество награди.

В книгата „Изгубеното сърце на Азия” на издателство „Вакон” Таброн описва пътуването си през Централна Азия след разпадането на СССР и документира масовите социални вълнения в разтърсения от политическите промени район. Таброн е вдъхновяващ автор, безстрашен пътешественик и прозорлив наблюдател, а „Изгубеното сърце на Азия" е изключителен пътеводител за историята, населението и културата на тази обширна територия с богато минало и смутна политика.

Книгата ни отваря вратата към един свят на сенки и ветрове, на кипеж и страст – свят, който не познаваме в дълбоката му същност, защото много от нас са надничали в него само като туристи. А Таброн го разкрива пред читателя не само като пътешественик, но и като познавач на културата, религията и историята на тази мистична земя.

Изгубеното сърце на Азия

Отзивите за книгата, разбира се, не закъсняват. „Предпочитам Колин Таброн пред всички останали съвременни автори на пътеписи", казва Джон Симпсън от Daily Telegraph. А Лейн Дегрегъри - носител на „Пулицър" през 2009 г. - добавя: „Тази книга е шедьовър на пътеписа… Казано с две думи, истинска класика." Independent също не пропуска да похвали Таброн: „Писателят пише с оригиналност и живост, с които малцина днешни автори могат да се мерят." А Sunday Telegraph му отрежда заслужено място в класиката: „Макар героичната епоха на пътешествениците из Централна Азия отдавна да е отминала, тази книга заслужава да се нареди до най-добрите класически пътеписи – заради наситената красота на езика и яркостта на обрисуваните образи." И, естествено, The Times не остава по-назад: „Пътуването на Таброн го превежда през удивителна и магическа територия от пустини и планини. Там бляскавата, ужасяваща и романтична история почива изоставена сред мисли за по-богати времена… Таброн безупречно е уловил това фантастично минало и е съумял да преплете неговите загадки с модерни образи, за да постигне една смайваща бродерия от внушения."

Предлагаме ви откъси от книгата, с която, вярваме, пътешествието ви из Азия ще стане незабравимо.

„Беше началото на април и от небето ръсеше топъл дъжд. Той полира булевардите в лъскаво зелено, развълнува застоялата повърхност на езерцата пред безбройните жилищни блокове и излюпи рояк розови чадъри над жените. При всяко подухване вятърът се процеждаше през дограмата на хотелския прозорец.

В хотела обаче не проникваше почти нищо друго. Беше пародия на докаралия собственото си поражение съветски свят, който го беше създал. Люшкаше се в небето като скална стена от балкони и колонади. Вътре обаче всичко се рушеше. Настланите с камък подове разпръсваха мавзолейно униние във фоайето и трапезариите, над които бяха надвиснали лющещи се тавани. В стаите нищо не работеше, но имаше всичко – хладилник, телевизор, телефон. Банята ми сигурно е била проектирана за някой недъгав, а талашитените мебели, боядисани в злокобно черно, се разпадаха. Електрическите кабели се скитаха като номади по стените, а малкият ръждясал хладилник изпълняваше ролята и на нощно шкафче, което въздишаше неутешимо. Знаех, че идните месеци ще притъпят възприятията ми за тези баналности, но в този момент ги наблюдавах в несвяст. Дори в тази почти напълно лишена от дъжд страна влагата беше издула напуканата мазилка зад прокъсаните тапети и нейните приливи бяха оставили следи в цвят сепия.

Навън коридорите бяха тъмни. През тази пролет нестабилното положение в Централна Азия държеше чужденците настрана. Единственият признак на живот беше в ресторанта, където малък оркестър от тамбура, тъпан и акордеон изпълняваше тюркска естрада пред делегация от Анкара.”


„Корвус беше вече стар. Под щръкналата бяла коса лицето му светеше пълно и набръчкано, а очите му сълзяха зад очилата. Преди 30 години бил министър на културата на Туркменистан и тачен поет. Освен това беше герой от войната. Докато ме поздравяваше, усетих, че здравата му фигура още излъчва авторитет. Носеше скъп финландски костюм и златен пръстен с карнеол. При все това туркменската приземеност и стаеният хумор малко подкопаваха неговия престиж.

Сякаш водеше шизофренично съществуване. Беше прекарал обществения си живот в съветското правителство, но къщата му се беше сгушила в туркменско предградие, осеяно със сенчести дворове, където топлата вода течеше по дебели тръби на подпори над уличките и според мюсюлманския обичай хората се събуваха, преди да влязат.

Покани ме вътре. Изглеждаше кротък и разсеян. Живееше със семейството на най-големия си син. Коридорът беше пълен с разхвърляни обувки и играчки. Застинах от удивление, когато влязох във всекидневната. Бях пристъпил във всепоглъщаща джунгла от туркменски предмети. Сякаш бях пропаднал през пода на безличния съветски свят в древния субстрат в съзнанието на неговия народ. Филактерии от ковано сребро с инкрустирани полускъпоценни камъни, конски камшици, колчани и камилски хлопки, обшита с пискюли рамка за врата на юрта, все още запазила тъмния блясък на растителните бои – всичко това покриваше стените с варварско изящество.

– Синът ми и жена му ги събират – каза старецът. Изглеждаше леко недоволен.

– Великолепни са.

Седна до мен на дивана. Не можех да разбера какво си мисли. Целият му живот е бил посветен на съветското бъдеще, при което националните различия ще изчезнат. Въпреки това години наред синът му малко по малко беше събирал миналото на своя народ и го беше трупал по стените като разточителен безмълвен празник. И сега то висеше пред очите на стария човек като обвинителен акт. Историята, от която той се беше отказал. След малко обаче печално каза:

– Според мен е правилно, че това се случи и че сега сме свободни. Правилно е, че старият съюз се разпадна. – Говореше така, сякаш се беше борил срещу всяко изречение, преди то да го надвие. Не ме погледна. – Въпреки че войната сякаш ни обедини.

Войната. Беше се върнал от нея с покрити с медали гърди.”


„Градът пред нас беше също толкова призрачен като момчето. Построен от печена пръст, той имаше същия цвят като прахоляка наоколо. Дъждът, вятърът и изпепеляващото слънце бяха изличили всички детайли и бяха оставили лабиринт от стени и кули. Обикалях коридорите с чезнещо предусещане. Проходите бяха толкова веществени, че очаквах всеки момент да се натъкна на нещо интимно или индивидуално. Само че 18-метровите стени и стърчащите от тях бастиони бяха загладени до стръмни урви, а под тях коридорите приличаха на естествени клисури. Дори кръглата тронна зала, някога украсена със статуите на властвалите тук полуобожествени князе, беше просто черупка. Земята поглъщаше обратно целия град. Той губеше своята конкретност.”

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA