По случай 15-годишнината на списание GRAZIA, поканихме известни и талантливи българки да разкажат на читателите ни и да покажат в снимки какви са били в тинейджърските си години. Една от тях е Мария Касимова-Моасе - филолог по образование, дъщеря на родения в Бургас актьор Хиндо Касимов. Била е автор и редактор в списанията „Едно", ELLE, в „Капитал LIGHT”, съосновател и главен редактор на списание "НЕЯ". Мария Касимова-Моасе е сертифициран експерт и консултант по етикет и протокол с дипломи от престижни школи и училища в Париж, Лондон и Брюксел, сред които "Minding Manners" и "International School of Protocol and Diplomacy". Тя e консултант по имидж и медийно поведение. Автор е на книгите "Близки срещи със смесени чувства" и "Балканска рапсодия".
Помниш ли 15-ия си рожден ден? Как го отпразнува?
Нямам никакъв спомен от точно този рожден ден. Обикновено моите рождени дни минаваха като купони у нас. Родена съм на 5 октомври, което е в началото на учебната година, така че винаги канех съучениците си. Тържеството минаваше по един и същи начин - сандвичи, направени от майка ми, музика от едноклетъчен касетофон със записи, направени от „Музикална стълбица” или „Нощен хоризонт” на Националното радио и домашна торта. Танцувахме и играехме на шише, за да се целуваме. Ама мен ме беше срам и избягвах да организирам тази игра. Иначе си спомням, че на 15 силно мечтаех да стана на 16, защото всички приятелки на майка ми казваха, че това е най-хубавата възраст. Пък за мен никак не беше - бях на 16, когато баща ми почина и оттогава спрях да бъда дете.
Беше ли послушна на тази възраст?
Бях много разбрано същество. Родителите ми искаха от мен само да уча и да съм умна. Обичах да уча, защото и до ден днешен ми харесва, когато знам разни неща и започвам да разбирам процеси и да предвиждам резултати. Не създавах проблеми на нашите. Бях по свой начин бунтар - без изцепки, но с позиции, които защитавах огнено. Майка ми казваше, че не знае какво е това детето ти да е в пубертета - просто си минах през него самостоятелно, без да я ангажирам. Много чувствителна бях - плачех много, престрадвах разни предателства, мечтаех по цели нощи. Но да се похваля с лудости някакви, с пакости - не, не бях това дете.
Липсва ли ти нещо от тези години? Какво?
Липсва ми баща ми. Това беше последната година, в която той все още беше добре, после болестта го съсипа. Бях на 15, когато дойдоха с майка ми да ме видят, докато бях на бригада за рози в с. Елхово, до Стара Загора. Помня как съзрях бяла Жигула да приближава полето и си помислих, че може да са нашите, въпреки че бях сигурна, че няма да дойдат специално да ме видят. А то се оказа, че бяха точно те. Много съм им се радвала! Липсва ми чувството да съм детето в семейството. Някой да се грижи за мен, да ми спестява проблемите и трудностите. Липсва ми свободното време, чувството, че си безсмъртен, че всичко ти предстои, нощите за мислене, гледката от прозореца на детската ми стая и шумът от капките дъжд по ламарината на перваза му. Липсва ми мама.
В какво вярваше, когато беше на 15, в което вярваш и до днес?
Че всичко в крайна сметка свършва щастливо. Вярвам и че има незаменими хора - всеки е незаменим. Вярвам и в любовта. Тогава вярвах, вярвам и сега.
Каква ще стане Мария, когато порасне?
Такава, каквато съм в момента, но на повече години. Защото сега съм такава, каквато бях на 15, само че с 35 годишен опит отгоре.
