Виктория и Лорен Мичънър: "И двете ни семейства са зад гърба ни"

Една от главните героини в тази история няма да забрави думите на баба си, която ѝ казва, че важното е да бъде щастлива.

Димитрина Иванова
Димитрина Иванова 05 февруари 2022

Фотография: Личен архив

Виктория и Лорен Мичънър се запознават в гей бар в Лас Вегас през 2009-а. „Съвсем тривиално", допълва Вики, която е българка, но по това време живее и работи в града, а Лорен учи там. Оттогава са заедно, а през 2019-а узаконяват връзката си в Денвър, където в момента живеят. В България, където също са прекарали немалко време, обаче бракът им не е легален, тъй като нашето законодателството все още не признава еднополовите връзки. Тук все още няма вариант за осиновяване на деца от еднополова двойка, нито може да се регистрира дете с две майки. Затова пък инсеминацията е позволена и след втори, успешен, опит двете момичета се радват на малката си дъщеря. Тя обаче е родена в Денвър и въпреки че Вики фигурира в акта й за раждане, момиченцето не може да получи българско гражданство. Нейната съпруга Лорен също. След поредица от неприятни ситуации, неуредици и неприемане решават да се върнат в САЩ, където със сигурност могат да отглеждат по-спокойно детето си. И най-важното – да бъдат семейство с правата, които им се полагат. Такива, за които в България само още можем да мечтаем.

ОЩЕ ОТ GRAZIA: СЛАВЕНА ВЪТОВА: "ПРИЯТЕЛСТВОТО С ДЕЦАТА Е МИСИЯ ВЪЗМОЖНА"

Виктория и Лорен Мичънър: "И двете ни семейства са зад гърба ни"

Кога решихте да имате свое дете и как се случи всичко?

Нещата не се случиха случайно, при нас няма шанс за гафове. Шегувам се, естествено. (Смее се.) От няколко години планирахме и искахме да имаме деца. В Щатите тези процедури (ин витро или инсеминация) са доста скъпи, както и по принцип всичко, свързано със здравна грижа. Бяхме в България за известно време, отидохме до клиника „Д-р Щерев" и когато чухме разликата в цената (за инфо – ин витро в Щатите с всички медикаменти е около 30 000 долара, докато тук мисля, че е около 4/5000 лв.), решихме, че по-добрият вариант е да започнем процедурите, докато сме в България. Както планирахме да останем няколко месеца, така и станаха три години. Взе, че ни хареса. А как се случи всичко ли? В „Д-р Щерев" имат практиката да се прави първо инсеминиация и ако тя е неуспешна поне 4 пъти, се преминава към ин витро. За наше щастие, втория път резултатът беше успешен. Предполагам, ще попиташ кой е бащата, макар ние да не го виждаме по този начин. Наричаме го донор. Намерихме го от банка за сперма в Дания – най-голямата в света. Макар донорът да е анонимен, ние имахме достъп до детски снимки, медицинско досие, профилна характеристика и т.н. Въз основа на тези фактори избрахме донора за нас.

Имахте ли подкрепата на семействата си?

За щастие, и двете ни семейства са зад гърба ни. Аз имах опасения особено с баба и дядо, както и с баща ми, но ме изненадаха много приятно. Няма да забравя думите на баба ми, която ми каза: „Важното е да си щастлива".

Искали сте да живеете в България, но се оказва, че дъщеря ви не може да получи българско гражданство и ЕГН. Какво се случи с делото по този въпрос?

Причините, поради които ние не останахме в България, не са само това, че дъщеря ни не може да получи българско гражданство, но и защото Лорен и тя не са признати като мое семейство. По принцип на територията на Европейския съюз имаме право на свободно движение – например, ако отидем в Испания, където еднополовите бракове са легални, то тогава и двете биха получили визи. Но тъй като в България не е така, те няма как да пребивават тук за повече от 3 месеца без виза и няма как да я получат през мен като български гражданин. Опитахме се да регистрираме Ади като мое дете, тъй като аз съм вписана в акта й за раждане, издаден от болницата в Денвър. Но ми отказаха да бъда припозната като родител, тъй като те не знаят дали аз съм биологичната майка. Аз не съм биологически свързана с Ади, но доколкото знам, в закона не пише, че трябва да имаме кръвна връзка, стига един от родителите да е български гражданин и да е вписан в акта за раждане. Заведохме дело в София, където получихме отказ. Обжалвахме и делото стигна до Върховен съд, които установиха, че делото е неправилно отсъдено и го върнаха за преразглеждане от Софийски градски съд. Нямаме новини за момента.

В България все още няма вариант за осиновяване на деца от еднополова двойка, нито може да се регистрира дете с две майки. С какви други трудности още се сблъскахте тук?

Когато Лорен и аз сключихме брак, аз приех нейната фамилия. И тъй като съм с двойно гражданство – българско и американско, в момента имам и два паспорта с две различни имена. Опитах да сменя името си по съдебен път в България, но отново получих отказ, тъй като нямам значимо основание.

Затова ли се стигна до преместването ви в САЩ?

Легалните и визовите проблеми бяха голям фактор при вземането на решението да се върнем отново в Щатите, но имаше и други фактори – работата на съпругата ми, както и обществото в България. Макар ние да бяхме заобиколени от множество интелигенти и широко скроени хора, няма да лъжа, че имахме опасения за това как ще се приеме нашата връзка и какво детство ще има дъщеря ни. Не искахме тя да страда заради нас.

По-лесно ли е там за една еднополова двойка спокойно да отглежда детето си?

Да, тук е по-лесно, тъй като бракът ни е признат и не се различава по нищо от това на хетеросексуална двойка.

57

Обществото там по-толерантно ли е? Защото в България колкото и всички да обясняват колко са толерантни, това изобщо не е така и не говоря дори само за ЛГТБ общността... Да не говоря и за агресията, която продължава да се проявява, и то доста често...

Обществото наистина е доста по-толерантно. Разбира се, има и такива, които са със закостенели разбирания и са много расистки настроени към всеки един по-различен от тях човек, независимо дали е ЛГБТ, от друга религия, държава или раса. Но най-голямата разлика е, че тук има закони, които ни защитават от проявата на агресия, докато в България дори и да е ясно защо си диксриминиран или ако е нанесена физическа щета, полицията или който и да било нищо няма да направи. И да, напълно съм съгласна, че в България много малка част от хората са наистина толерантни. Тъй като бяхме в публичността няколко пъти поради редица интервюта, успях да разбера колко малко хора разбират еднополовите връзки и са съпричастни към това, през което преминаваме. Твърдения, че искам едва ли не повече права от „нормалните" хора, което на практика не е така. Това, което искам, е да мога да живея с човека, когото обичам, и с детето си законно, без страх, че не можем да имаме общо имущество например. Тогава направих грешката да чета коментари и спрях да вярвам, че България е част от модерна Европа и че може да се нарече европейска държава, защото мисленето е от преди векове. Как може детето да има две майки – биологочески невъзможно, което е неоспорим факт, но не смятам, че за да бъдеш родител, трябва непременно да има кръвна връзка. Какво да кажат родителите с осиновени деца? Как може това дете да расте без баща? Как може деца-сираци да живеят без един или двама родители? Най-обидният коментар беше, че не съм майка, а просто леля. Заболя ме от него и установих, че наистина няма надежда в България нещо да се промени скоро. И не са виновни само корумпираните политици. Сами сме си виновни. Пораженческият манталитет и като цяло негативизмът и омразата към различното и новото са задушаващи.

Наскоро покрай Преброяване 2021 фондация „Глас" направи една кампания, в която насърчи еднополовите двойки, които живеят заедно, да се преброят заедно, да се заявят като семейство. Според теб това може ли да се определи като някаква малка стъпка по пътя към равните права по отношение на ЛГТБ хората?

Да, опитват се. Много организации. Но проблемът идва и от самата ЛГБТ общност – хората не са публично активни, не се борят за правата си и всеки си намира някакво решение за себе си. Някаква заобиколка на закона или някой вътрешен човек, който да свърши работа. Малко сме тези, които търсим правата си по легален път. И повечето такива хора живеят в чужбина. Има няколко смели и борбени хора, естествено, на които шапка свалям.

Смяташ ли, че тук някога ще се стигне до признаване на гей браковете, до признаване правото на обща собственост и най-вече до възможността две момичета да отглеждат детето си, без едната от тях да се води самотна майка?

Може би след доста време, но не и в близките 10–15 години.

На какво искате да научите дъщеря си? Тя ще говори ли български?

Иска ми се да говори български, но не знам дали ще успеем. (Смее се.) Говоря й български, но тя ми отговаря на английски. Надвяваме се да можем да сме в България всяко лято и това да й помогне да запази българските си корени. Тя си е българка, макар и страната ми да не я припознава. Иначе искаме да я научим да бъде добър човек, съпричастен към чуждите неволи. Надявам се да бъде борбена и да се гордее със себе си и с нас. Най-вече да бъде щастлива. Ние ще я подкрепим, какъвто и път да избере, но това, което можем и ще направим, е да се опитаме да поставим едни добри основи, на които тя да стъпи.

Как си представяте бъдещето?

Вече не си го представям. Не искам да бъда цинична, но както се казва – животът е това, което се случва, когато си правим други планове. След COVID-19 и всичко случващо се последните няколко години се научихме да живеем за момента. Все пак се надявам да бъдем здрави и да сме заедно, колкото и банално да звучи.

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA