WONDER WOMEN: Vol. 2 с реж. Майя Виткова-Косев

Пример за женската сила и устойчивост, жените, с които ви срещаме в тази руб., са нашата дневна доза вдъхновение

Невена Дякова
Невена Дякова 13 февруари 2022

За изкушените от киното името Майя Виткова-Косев е свързано с не едно заглавие от големия екран. Авторката на „Виктория" – първият български филм, влязъл в официалната селекция на фестивала Sundance, обаче е личност, която обитателите на няколко социални дома в София познават не само като артист, но и благодетел. Защото отвъд основната си дейност, Майя помага на позабравените хора в нужда чрез независими от организация или фонд благотворителни кампании. Кампании, в които се събират неща от първа необходимост, като подходяща за настанените в домовете храна, дрехи, лекарства или други пособия, за които средствата в тези институции обикновено не стигат. „Не бива да забравяме за тези хора, защото и те са били деца, били са прегръщани и обичани от родителите си, изживели са първата си любов и първото разочарование, защото са хора точно като нас", казва Майя, с която поговорихме по темата няколко дни преди втората годишнина от старта на първата й кампания. Ето какво сподели още тя пред екипа ни…

Хората те познават в ролята на режисьор, но от няколко години често твое занимание са благотворителните кампании за домове за възрастни и деца с ментални проблеми… Как започна всичко и как самата ти се оказа в епицентъра на този вид дейност?

Винаги съм имала порив да помагам, предполагамо наследен от покойния ми баща д-р Иван Витков, но през годините го правех, дарявайки суми за лечение на болни деца и възрастни хора. Признавам си, не успявах да преведа повече от 50, най-много 100 лева на човек, но нуждаещите са много, а възможностите ми все още не са (искам да съм милионер!). От 18-годишна работя на свободна практика и ми се е случвало да имам скандално малко пари в банковата си сметка, но все пак да изпратя, макар и дребна, сума с пламнало от срам лице и написано в основанието за плащане: „Ще пратя още”. От друга страна, 1000 души по 10 са 10 000 лева, нали? В един момент ми стана ясно, че сама няма да успея да постигна онова, което искам. В началото на февруари 2020-а се обадих в „Дом за пълнолетни лица с деменция", бях минавала покрай него поне сто пъти, и попитах директорката от какво имат нужда. Два дни по-късно, на 10 февруари, годишнина от смъртта на баща ми, споделих това чрез пост във Facebook и призовах, който иска да се включи. Търсехме памперси за възрастни, латексови ръкавици, дезинфектанти, храни, напитки и прочее. На 14 февруари, за празника,  закарахме в Дома пълен бус с дарения. Това беше първата акция. И така до днес...

WONDER WOMEN: Vol. 2 с реж. Майя Виткова-Косев

Съществуват ли много пречки в реализацията на подобен вид помощ – как ги преодоляваш и кой те въведе в материята?

Никой не ме е въвеждал в материята. Действам по интуиция и използвайки организационните си умения на режисьор и продуцент при реализиране на акциите.

Когато искаш да направиш добро, сякаш цялата Вселена ти помага.

При по-мащабни акции се е случвало да не достигат хранителни продукти или материали за по 2000-3000 лева и тогава си казвам: Край, това беше, провалихме се, този път няма да успеем... И само няколко часа по-късно ми пише непознат човек, дарител, който желае да остане анонимен, но купува половината или всички продукти и нещата се нареждат. Вярваща съм и съм дълбоко убедена, че Господ помага всеки път, когато се захванеш с нещо, което е „на ползу роду". В същото време не си правя илюзии, случвало се е да даряваме на хора и институции, които не са оправдавали жеста. Пречки за реализацията на подобен вид помощ няма. Проблемът е, че в България има безкрайно много нуждаещи се. Затова и напредваме с малки стъпки, но с постоянство.

Заблуда ли е, че подобни институции - домовете визирам, търсят предимно подпомагане със средства или имат нужда от съвсем обикновени неща като продукти, дрехи, пособия за развлечение… ?

Впечатлението ми е, че социалните домове разчитат държавата в лицето на принципала или финансиращата ги институция да стои твърдо зад тях и да ги подкрепя във всеки миг. За съжаление, държавната машина се задвижва мудно, а веднъж  задвижила се често пропуска момента. Обществените средства, с които разполагат подобни институции, са в повечето случаи оскъдни. Именно по тази причина нямат възможност да заделят за елементарни нужди на ползвателите на социалната услуга, без които обаче тези хора не могат. Те имат нужда от 24-часова грижа, а с двама-трима социални работици на 50 възрастни, които трябва да бъдат нахранени, да им се направи тоалет, да им бъде обърнато внимание, това няма как да се случи. Затова определението „съвсем обикновени неща" съдържа в себе си много повече... Ние не осигуряваме просто хранителни продукти, дрехи и материали, ние даряваме своето време, средствата и обичта си на непознати, но нуждаещи се от тях хора.

MBMBKKGKG

С какво помагате най-често?

Всяко от местата, които подкрепяме, има различни нужди. Когато става дума за деца и младежи например (като тези, които искрено обикнахме от „Дневен център за деца и/или младежи с увреждания Княз Борис I" в ж.к. Хаджи Димитър), най-често набавяме различни материали за рисуване и приложни изкуства. Децата и младежите от Центъра действително творят. Можете да се убедите в това, ако посетите страницата им във Facebook - ДЦДМУ „Княз Борис I", там през няколко дни публикуват снимки на творенията. За тях винаги подготвяме и десерти (най-много обичат шоколадови вафли и суха паста, които им дават за следобедна закуска), плодови сокове, понякога и по-специфични неща, които отговарят на текущи нужди в Центъра като косачка за трева, лаптопи, постелки за йога и др. Когато говорим за възрастни и болни хора (като тези, за които никога не спираме да мислим от „Дом за пълнолетни лица с деменция", кв. Княжево), винаги на първо място са бананите! Това е най-любимото им нещо и вече две години се стараем да получават банани всяка седмица. Доставките са различни, но се движат между 20 и 30 кг на седмица. В Дома нуждите са повече и по-често ги посещаваме - памперси за възрастни, разтворими витамини, много десерти (шоколади, вафли, бисквити и др.), плодови сокове, кафе 3 в 1, чайове, мед, понякога и по-специфични неща - одеяла, пижами и др.

Но навсякъде сладкото - мед, захарни изделия и плодови сокове, е на първо място, защото голяма част от хората имат неврологични заболявания и несъзнателно търсят сладичко - то им покачва серотонина (невротранзмитер на щастието).

Доста конкретни са нуждите на социалната кухня към храм „Свети пророк Илия" в ж.к. Дружба 2 например, където всяка събота в 12 часа се събират хора, които не могат да се изхранват сами. Там хранят към 300 души. До момента сме им доставили повече от три тона храна, основно дълготрайни продукти - боб, леща, картофи, ориз, грах, олио, домати за готвене, захар, брашно, но и месо, десерти и др.

Какви проекти подготвяш в момента? Докога и по какъв начин може да се включат читателите ни?

Акциите са всяка седмица и обикновено разказвам за тях или отправям апел за помощ от личната си страница във Фейсбук. Всяка седмица се опитваме да подкрепяме хората на поне едно-две от местата, които редовно подпомагаме: „Дом за ветерани на културата и изкуствата" в ж.к. Захарна фабрика, „Дом за пълнолетни лица с деменция", кв. Княжево, социалната кухня към храм „Свети пророк Илия" в ж.к. Дружба 2, „Дневен център за деца и/или младежи с увреждания Княз Борис I" в ж.к. Хаджи Димитър. Има и места, които подпомагаме няколко пъти в годината - Кризисен център за настаняване на бездомни хора, Кризисен център за деца (с приоритет деца, пострадали от насилие), възрастни и самотни писатели, с които се свързваме чрез Съюз на българските писатели, или по-рядко - организации като „Дивите животни" и Animal Rescue Sofia, възрастни артисти, до които достигаме чрез Съюза на българските художници, както и други институции, и отделни хора в нужда. Читателите ви могат да се включат като ми пишат на www.facebook.com/maya.vitkova или на mayvitkovitz@yahoo.com.

Има ли хора, с които работиш рамо до рамо в тези каузи? Кои са те и как се срещнахте?

Това са най-вече семейството и близки приятели - майка ми, съпругът ми, Кристина, Митко; съратници, с които заедно организираме акции като Йоана и Мами Нинджи или Ива и Карло; страхотни организатори като Мария и Георги, както и редовните ни дарители, които са до нас от самото начало.  Има хора, които даряват известно време, след това се изгубват, после отново се появяват в най-точния момент или пък не чуваме от тях изобщо, но те завинаги остават съратници и помощници, защото за определена кауза или нуждаещ се човек са направили жест, който е имал огромно значение в онзи момент от време. Има и други, които не са спирали да помагат нито за миг през изминалите две години. С много от тях вече сме приятели. Трети пък се появяват периодично, но отново в точен момент - да закарат дарение, да закупят продукти или материали и т.н. Това също наричам работа рамо до рамо. Не бих искала да изброявам имена, защото голяма част от тези хора предпочитат да останат анонимни. Но това е прекрасна, неформална група добротворци, които вземат от своето, за да дадат на някой друг без да очакват нищо в замяна. Това са добри и щедри човешки същества, които правят света по-красив.

BEBBFBFBF

Разкажи ни история от отминала кампания, която те е трогнала повече от всичко, през което си минала до момента?

Не е една, много са и когато се случат наистина вълнуват. Един трогателен жест не излиза от ума ми - беше по време на първата акция, която организирахме в полза на възрастните хора с деменция. Тогава много интелигентна, възрастна жена лично ми донесе заделена неголяма сума пари, която да прибавим към средствата за закупуване на памперси за хората. Парите бе сложила в пощенски плик. Освен трите банкноти, вътре беше пуснала и две монети - 1 и 2 метални лева. За мен тези монети казват всичко. Това е като да дариш последните си стотинки. Завинаги съм благодарна. През последните две години неведнъж съм плакала от умиление след жестове на дарители, защото изпитвам искрена благодарност, че мога да бъда свидетел на такава човещина. А ако питате за трогателни истории на нуждаещи се, много са и са твърде лични.

Би ли направила игрален филм, вдъхновен от образ в подобна институция? Какво работно заглавие би му дала?

Да, заглавието му е Impromptu.

ASDFGH

Защо е важно хората да не забравят за поверените на подобни институции лица?

Не от богобоязливост или мисли от рода на „защото утре това може да съм аз", което така или иначе не е далеч от реалността.

Не бива да забравяме за тези хора, защото и те са били деца, били са прегръщани и обичани от родителите си, изживели са първата си любов и първото разочарование, защото са хора точно като нас.

Не бива да са далеч, да стоят под ключ, забравени, трябва да живеем заедно, защото по този начин помагаме на тях, а и те на нас да сме повече хора. Първият ден, в който с моята съратница Кристина Спасовска влязохме в „Дом за пълнолетни лица с деменция", за да видим при какви условия живеят хората, за които даряваме, към нас се приближи възрастна жена с деменция. Застана много близо, буквално на сантиметри от нас. Тогава все още го нямаше това чудовище ковид… Огледа ни от главата до петите няколко пъти, докато ние стояхме без да знаем какво да направим, и накрая произнесе присъдата: „Сладки сте!”, бяхме приети. Никой, никога не ме е посрещал по-радушно.

Фотография: Личен архив и www.unsplash.com

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA